Киев, Украйна – Изминаха тридесет и две години, откакто Украйна получи независимост от Съветския съюз.
Тъй като страната сега е във война с Русия, Ал Джазира говори с няколко украинци за това какво означава годишнината в четвъртък за тях:
„Ще устоим докрай, за да освободим Украйна в нейните граници от 1991 г.“
Евгений Аверкин, 35 г., военнослужещ от 2014 г.:
Бях много малък на първия Ден на независимостта. бях на три. Денят на независимостта, който помня най-много, е през 2009 г. Участвах в парада на Деня на независимостта по време на военната си служба.
Това, което е изключително важно, е следващото ни поколение да расте в мир, без да знае какво е война, така че да имат истинска свобода на словото, така че нашата нация да процъфтява без корупция, без олигарси. И трябва да работим върху нашата победа.
Най-горчивото нещо за мен е загубата на братята ми по оръжие. От 2014 г., когато започна войната, воювах в района на Донбас. Тогава бяхме разположени в Хеническ [в Херсонска област близо до анексирания от Русия Крим].
От миналата година напредвахме в Херсон, освободихме го. След това воювахме в [източните градове] Бахмут, Соледар, Курдиумовка, отново Бахмут, Васуйкивка, а сега сме в посока Запорожие, движейки се към [окупирания от Русия град] Токмак. Завчера освободихме [село] Работино.
Никой не знае наистина кога ще спечелим. Войниците не печелят войни. Политиците го правят. Само те знаят, когато се съберат и споразумеят и най-после ще видим мир. Но има едно нещо, което мога да кажа – ние ще устоим докрай, за да освободим Украйна в нейните граници от 1991 г.
„Искаме да живеем както преди войната“
Лариса Аверкина, 29, съпруга на Аверкин:
Най-горчивото е, когато детето ми расте без баща, когато гледа новините и казва: „Баща ми е герой. Баща ми защитава Украйна.”
Независимостта е, когато човек е свободен, когато има своите ценности, може да предаде думите си, да изрази себе си без страх. Когато нещата са мирни.
Когато не те е страх да излезеш, без да те е страх от това, което те очаква на открито, независимо дали има обстрел днес или не, дали си жив днес или не. Искаме да живеем както преди войната – на свобода, в мир.”
„Това беше отчаян скок над бездната към свободата, за която мечтаехме“
Светлана Чунихина, вицепрезидент на Асоциацията на политическите психолози:
Много добре си спомням [неуспешния 18-21 август 1991 г., комунистически] пуч в Москва – по-точно потискащото впечатление, което направи на родителите ми. В младостта си възприемах политиката в Украйна като „лунна светлина“, като отражение на това, което се случва [в Москва], в бившата метрополия.
Но когато започнах да се занимавам професионално с психологията на политиката, реалната картина на случилото се на 24 август 1991 г. започна постепенно да се отваря пред мен. Независимостта на Украйна не беше записана в сценариите на тогавашния глобален исторически процес. Стойността му не беше 100 процента очевидна нито за украинците, нито за съседите им. Никой и нищо не гарантираше независимостта.
Това беше отчаян скок над бездната към свободата, за която мечтаехме. Споделям мнението на [американския историк] Тимъти Снайдер. Той говори за украинската държавност като за история, която се твори точно сега, на живо, с цената на нашия живот. И сега ситуацията е такава, че свободата на Украйна е пролог към свободата на [европейския] континент и света като цяло от новите тъмни векове на тиранията.
„Преди 2014 г. се чувствах като руснак, живеещ в Украйна“
Антонина, 80, живее в Русия до 1994 г.:
Когато [комунистическият пуч от 1991 г.] се провали, всички въздъхнаха с облекчение, защото всичко това беше неразбираемо и плашещо.
Тогава започна оцеляването. По това време [политиците] казваха: „Ние ще бъдем сами. Ще живеем добре.” Тогава не вярвах в това.
През 2014 г. [след прозападната революция на Майдана] се почувствах украинец. Преди това се чувствах като руснак, който живее в Украйна – че това е моята страна, че ме боли за нея, че е моя, че трябва да я отстоявам.
В първия ден на войната [на 24 февруари 2002 г.] изпратих съобщение [на моите племенници в Русия], за да научат за това от мен, не от телевизията, не от [официалните] лъжи .
Казах им: „Много е жалко, че не излизате на митинг в знак на протест“, а един от тях каза: „За съжаление, не можем. Забранено е.“ А втората племенница, която е малко по-голяма, каза, че не е получавала никакви съобщения [за войната]. Тези дни не ми вярват.
„Мечтата, която винаги сме имали“
Светлана Иванова, 65:
Независимостта на Украйна беше мечтата, която винаги сме имали – да бъдем независими, да бъдем силни, да не разчитаме на никого, да правим най-доброто, което можете за себе си, за другите.
Не си спомням първия ден на независимостта, но помня усещането от онова време. Ражда се дете и всичко за него е в бъдещето. То може да израсне в силен, красив човек и всичко зависи от нас, от това как ще отгледаме това дете. [Спомням си] усещането за бъдещо щастие.
Бях на Майдана [Площада на независимостта в Киев по време на антируския бунт от 2013-2014 г.]. Изграждах барикади и когато [войските на проруския президент Виктор Янукович] използваха водни оръдия срещу нас, [други протестиращи] ме помолиха: „Госпожо, отдръпнете се, моля.“
Готвих им и по време на стрелбата на 19 февруари [2014 г., при която загинаха 25 души] се втурнах да помагам на ранените. Не съм лекар, но помогнах.
В онези дни видях как възрастни дами донасяха нещо. Всеки донесе каквото може. Бях горд, че съм украинец и че това е моята родина, моята нация.
[Когато започна войната] не се страхувах – когато [съседите ми] търсеха шпиони, когато някой се обади в полицията и каза: „Отвън седи някой подозрителен.“
Живея на булевард Леся Украининка [в центъра на Киев]. Около нас имаше суматоха, но нямаше страх. Имах чувството, че успяваме, че вървим напред.
Но сега имам чувството, че губим позиции. Нуждаем се от подкрепата на други нации, но във времето, когато трябва да съсредоточим всичко върху победата, има тези забавяния.
Чувствам, че хората не разбират, че съдбите ни се определят – че, моля за извинение, задните ни части са в пламъци, че нищо не е поставено в камък и че нашите момчета са убити [на фронтовата линия] за да ни защити.
Когато започна войната, ние се намесихме. Живяхме като голяма комуна. И сега има чувството, че всичко е свършило, че те са спечелили войната. Все още няма победа. Най-трудната част ни предстои.
Намираме се на кръстопът. Няма връщане към миналото.
„За моето семейство Денят на независимостта на Украйна е пълен с лична символика“
Надя Гордиюк, обществена активистка от град Ню Йорк в Донецка област, която беше доброволец на референдума през 1991 г. за независимостта на Украйна:
На 60 години съм. Трябва да съм типичен продукт на Хомо Советикус, защото живях целия си живот в района на Донецк в самия център на Донбас, който по това време беше русифициран.
Ходих в училище с преподаване на руски език в град Ню Йорк. През 1951 г. съветските власти благоразумно и тайно премахват името, заменяйки го с неутралното и безлично Новгородское. А от прозорците на училището се виждаха сградите на [град] Хорловка, който сега е окупиран от руснаци.
Но перспективата, формирана от моето средно училище, се промени драстично, когато влязох в Славянск педагогически институт през 1980 г. в самия град Славянск, откъдето започна руската агресия в Източна Украйна [през април 2014 г., когато руските „доброволци“ я превзеха] .
Дори тогава, по време на „проспериращите времена“ на [съветския лидер Леонид] Брежнев, има учители по украински език и литература и дори комунистическа история, които учеха своите ученици да гледат на украинската история не в съответствие с учебниците на комунистическата партия и полу- ни прошепна истинската история на Украйна.
Ето защо на 21 януари 1990 г., когато бях в Киев на професионално обучение, чух за митинга „Жива верига“, организиран от Народното движение [за независимост] на Украйна.
Не се поколебах да се присъединя към митинга, който се превърна в една от най-важните стъпки към възстановяването на държавността на Украйна. [Стотици хиляди] хора се хванаха за ръце, за да демонстрират единството на Украйна по пътя към независимост.
Ето защо в моя Ню Йорк активно участвах в организирането на проучването и референдума от 1 декември 1991 г., когато много сънародници подкрепиха с подписите си Декларацията за независимост.
Събрахме подписи самостоятелно, без да искаме съгласието и помощта на местните власти. Не политиците решиха да обявят независимостта на Украйна. Това бяха хората [които гласуваха] на всеукраинския референдум.
На този лист хартия имаше само един въпрос: „Потвърждавате ли акта на провъзгласяване на независимостта на Украйна?“ Повече от 90 процента от украинците от различни региони отговориха положително. Горд съм, че моите сънародници [от Ню Йорк] бяха сред тях.
За моето семейство Денят на независимостта на Украйна е пълен с лична символика. На този ден през 2005 г. почина баща ми, който през целия си живот се надяваше на възраждането и просперитета на Украйна.
В продължение на много дни той беше между небето и земята, но почина точно в този ден. Той чакаше [да умре] на любимия си празник, този, който бе очаквал през целия си живот. За мен това е символ, че въпреки всички трудности и проблеми, Украйна ще доживее да види своята победа и просперитет.
Източник: Ал Джазира
