Казват, че роднинството е повеля на кръвта, а приятелството -

Казват, че роднинството е заръка на кръвта, а другарството - подарък на ориста. Бях си сложил на пръв взор непостижима задача - да запазя жива паметта си и да се боря срещу забравата.

Според Емил Чоран „ паметта е основанието за честен живот ”. Връзките сред хората са нещо по-трайно от физическото им битие. Те живеят сами за себе си.

Подреждайки в моя иконостас облиците на свидни до сърцето ми хора, в него без подозрение ще бъде Никола Манев - аристократът на духа и живописта.

Връщайки се обратно във времето, спомените нахлуват във към този момент носталгичната ми памет и припомнят, че другарството е леговище на душата и за това длъжни сме да не го опетним.

Помня деня и мястото на нашето запознанство - в пазарджишката изложба „ Огнян Боев ”.

В срещите и диалозите ни Манев споделяше, че е приел рисуването като морална нужда. И по тази причина изкуството му приканва към вглъбяване и тишина.

За него живописта беше метод на живот, а рисуването - съществуване. Към платното пристъпваше с ентусиазъм. Дори и тогава, когато го споходи подлата болест.

Ален Боске, проникновеният откривател на Никола-Маневата живопис, беше споделил: „ Създаденото от художника са крайпътни знаци към същинското живописване. И по тази причина Манев не принадлежи само на България. Той има привилегията да е жител на света ”.

Нерядко водехме телефонни диалози - той от далечния Париж, а аз от родния му Пазарджик.

Винаги звучеше бодро. И нито сянка на безметежност. И тогава, когато се ускоряваха подлите убождания на заболяването. А тя беше опустошителна, ненавременна и трагична.

Манев имаше сърце и памет за положителното. Казваше: „ Приятелю, непрекъснатата съвестност е белег за незначителност ”. Цитираше Волтер. И продължаваше: „ Най-строгият и невъзмутим съдник на изкуството е човешката съвест ”.

Презираше завистта. Знаеше, че тя изпепелява душата, че най-голямата и най-силната рожба на възприятието за лична несръчност е завистта.

За него присъщи бяха неподправената вежливост и непрекъснатата му претовареност с трескава креативна активност.

Споделяше, че Пазарджик е оказал помощ да разбере и опознае себе си. На този град той подари тридесет платна, от които лъха блестяща живопис.

Това беше жест, който ще остане в благородната памет на неговите съграждани. Чрез дарението той върна духовната им паника, разсъни ги за духовно влечение.

Манев държеше сметка за морала на живописта. И като всеки огромен създател сътвори една нова галактика - тази на същинската живопис.

Често се майтапеше, казвайки: „ Умерената доза оптимизъм може да бъде обаятелна ”.

През летните месеци не обичаше да обитава в столичния град. Казваше: „ В този интервал София наподобява на отегчена и занемарила се жена. Чирпан, Варна и Пазарджик са друго нещо ”.

Художникът държеше на честността в човешките връзки. Знаеше, че честността е доживотен имунитет, какъвто притежаваше.

И като всеки високо талантлив създател нерядко се разхождаше в компанията на своите мечти. За него съществени начала за духовна извисеност бяха обич към близък, толерантност и всеопрощение.

Напомняше, че животът се написа на чисто. Беше свободолюбива, чиста и светла персона, от която лъхаше артистизъм и аристократизъм. Злото и грозното му бяха непознати.

Той не е измежду нас. Когато хора като Никола Манев преминат на отвъдния бряг, ние, българите, оставаме с един човек по-малко. В персонален проект осиротях. Помня казаното от Зенон: „ Приятелството е другото аз ”.