Историята на Дунавското хоро
Казват, че не си същински българин, в случай че точно на Нова година не тропнеш едно хубаво Дунавско хоро за здраве и благодат. Всеки път, когато часовникът отброи дванадесет удара, проехтява националният химн и Многая лета, хиляди българи си честитят с наздравица и бързат да се заловен навръх това хоро, с цел да заредят идните дни с забавление и хубава сила и не на последно място, да покажат единодушие, хванати за ръце, завладени от общия темп. А този темп на прословутото Дунавско хоро има любопитна история.
Написано през април 1937 година, когато композиторът Дико Илиев работи в оркестъра на Тридесет и шести пехотен козлодуйски полк в Оряхово, аранжирано в началото за духов оркестър, то е право хоро в размер 2/4.
Майсторът на хората Дико Илиев е роден през 1898 година в с. Карлуково, в този момент общ. Луковит. През първите години на творчеството си е част от духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк, по-късно работи в Софийската национална опера. През 1920 година по финансови аргументи напуща София и отпътува със брачната половинка си Анастасия за с. Войводово, околия Бяла Слатина. Свири и композира, основава духови оркестри в целия район на Враца и Монтана (тогава гр. Фердинанд). През 1931 година след основаването на военния духов оркестър в Оряхово, Дико Илиев се включва в него. За малко още веднъж работи в София, само че се връща към обичаното Оряхово.
През 1937 година композира „ Дунавско хоро “, което става една от най-емблематичните му произведения. „ През една пролетна вечер му хрумва мелодията на това хоро, сяда на едно трикрако столче, записва нотите, изсвирва го на акордеона, сутринта тича при Вейнер, демонстрира му нотите, изсвирват го дружно и всички го харесват. И при първата опция го изсвирват пред аудитория в Оряхово… неговата премиера е на площада в Оряхово “, споделя писателят и журналист Борислав Геронтиев. По-късно, това хоро е записано за първи път от оркестъра на Транспортни войски.
След десетилетия плодотвордна активност, Дико Илиев умира през 1984 година в Монтана. В негова памет се организират и празници на духовите оркестри „ Дико Илиев “ в регионалния град. Когато се преглежда музикалното творчество на Дико Илиев, музикологът не се задъхва от нормално комплицираните партитури на класиците или романтиците. Пред неговия взор и слух се ниже една родена от сърцето, ясна, кристално чиста музика, писана с наслада и ентусиазъм от музикант, въоръжен със скромни композиционни похвати, само че с неизмеримо възприятие за форма за създаване на музикалното произведение. Музикант, получил самопризнание и от Бога, роден, основан да твори по този начин непринудено, както е творил Моцарт.
Бай Дико, както по роднински го назовават хората, накарва българския народ да играе по неговата музика. И в този момент, и вечно никой българин не може да си показа България без Дико-Илиевото „ Дунавско хоро ”. Това е шедьовър, който се реди до „ Един завет ”, „ Бдинци лъвове титани ”, „ Велик е нашият боец ”. Дико Илиев е написал към 70 хора – прави, дайчови, еленини, 20 марша, десетки валсове и други Неслучайно в доста селища в Северозападна България го одобряват като собствен. В Монтана, където той умира през студения 12-и декемврийски ден на 1984 година на 86-годишна възраст, се гордеят с неговото име като с народен воин.
Композиторът е единственият българин, взел участие в 4 войни, водени от Българската войска в предишния век. Носил е военна униформа цели 38 години. Маестро Дико Илиев (1898–1984) за българската музика е това, което е Иван Вазов в българската литература – патриарх, пътеводна звезда. А неговото Дунавско хоро от дълго време е нашето Дунавско хоро. В него в действителност има неповторима сила и нещо доста простичко. Дори и човек, който не може да танцува, в случай че се заслуша, усеща музиката, която се извършва с духови принадлежности.
Щастлива Нова година!
Инфо: www.severozapazenabg.com
