Казват, че любовта може да се превърне в истински пожар,

Казват, че любовта може да се трансформира в същински пожар, в случай че човек попадне в клопката й и изгуби всевъзможен надзор над възприятията си. Едва ли оня, който е изричал това изказване, в миналото си е представял, че то може да разказва изцяло действителна история на човек, влюбен до гибел в жена, която обаче се оказва, че има ухажор. А по време на битов скандал се разгаря и пожара – оня, който изпепелява живота. Буквално.
Прочетете още
Днес в рубриката „ Невидимите хора ” ще ви разкажем историята на 52-годишния Иван от Пловдив, който остава на улицата поради пожар, изгорил преди години дома му, дружно с всичките фантазии и очаквания за дълъг и благополучен фамилен живот. Срещаме се с него в градинка на бул. „ 6-ти септември ”, където го намирам да спи на скамейка. До едната му страна стои подпряна бутилка на известна марка безалкохолни питиета с цветна течност вътре, а до нея – куп брошури от огромните вериги магазини. Приближавам се, той ме усеща и се разбужда. В първия миг ми се стори, че му е зле – погледът му е леко мъждив, а главата му се люшка. Попитах го по какъв начин е, а той се вгледа в мен, като че ли в опит да ме види по-ясно. Отговори, че е добре. В началото беше надъхан враждебно, не му се говореше. Изправи се, направи няколко стъпки около пейката, с цел да се поразтъпче. Набързо измърмори, че не е скитник, имал си семейство, жена и две деца, имал си дом. Беше нервозен, залиташе, като че ли е пийнал, само че пък говореше обвързвано и ясно. А по-късно седна още веднъж, отпусна се затвори очи и като че ли насън стартира да псува, а сред псувните описа своето минало.

„ Аз съм от Пловдив, само че жена ми не беше. Много я харесвах, бяхме още възпитаници, когато тръгнахме. По-късно се ожених за нея, че била бременна. Отидохме да живеем в село, покрай Пловдив, че там била майка й, щяла да й оказва помощ с бебето. През есента роди момче, след две години отново забременя и роди момиче. Всичко изглеждаше отлично, до момента в който един ден не стана пожара. ”

Иван описа, че една заран жена му дала децата на бабата да ги разноски и след това му споделила, че отива на работа. Той останал у дома, имал почивен ден. По едно време дочул скандал в прилежащата къща – мъж и жена крещели един през различен, обиждали се, чупели предмети.В един миг Иван различил имитация на дамата: „ Дай си ми децата, бе, тъпънар! Децата, да взема децата! ”. Гласът не бил на съседката, а като че ли на неговата лична жена. Ама тя нали му била споделила, че е на работа. Отворил леко прозореца, с цел да чуе по-ясно дали е тя. Ами тя била! И в този миг усетил да мирише на дим. Първоначално бил лек – като от цигари. Но след това чул пищене от другата страна. Къщата на съседа горяла.

„ Не знам по какъв начин стана пожара. Всички излязоха на улицата, дори и съседите. Тогава нямаше телефони, трябваше някой да изтича до пощата, с цел да каже да се обадят на пожарната в Пловдив. Хората започнаха да тичат с кофи вода, с цел да гасят, само че къщата беше дървена, доста бързо се разгоря. От пламъците захвърчаха искри, които падаха на нашата къща на покрива. И тя дървена. Започнаха да горят и двете. Докато пристигна пожарната, съвсем изгоряха. Всички бяха уплашени. До този миг от уплах не виждах никого, след това видях жена ми да стои с децата и комшията съвсем до мен. Деляха ни двама индивида. ”

Когато пожарникарите изгасили пожара, всички почнали да се прибират по къщите. Но до момента в който се разминавали с Иван и му казвали: „ Иване, Иванее, тая жена къде те откри, Иване! Нито деца имаш в този момент, нито къща! ”. Той се засегнал, спрял индивида, който изрекъл това, и се спуснал към него да го бие. Само че няколко от другите минаващи незабавно реагирали, хванали го за ръцете, преди да е станала белята, и тогава му разказали, че децата не били негови, а на комшията, с който дамата се занасяла от ученичка. И той си ги желал от доста време. Даже я бил заплашвал, че ще си ги вземе с полиция. Затова тази заран, като излезли с бабата, той ги примамил да влязат у тях, а бабата изгонил. Тя пък незабавно извикала щерка си, че оня си взел децата, тя изтичала да ги прибере и оттова се почнало.

„ В последна сметка той съумя да ги вземе – нали нашата къща била изгоряла. Аз обаче нямаше къде да ида и потеглих пешком за Пловдив, без пари и документи – всичко изгоря. Майка ми и татко ми бяха умряли, къщата не беше поддържана доста време. Приличаше към този момент на съборетина – беше от остарялото строителство с кирпич. Отидох там, само че за малко, до момента в който покривът не падна напълно. После започнах да обикалям на разнообразни места, където да дремя. Работя, едвам си закупувам ракия и цигари. Писна ми от тоя живот, майна! ”

Започна да псува. Продължаваше да върти очи, като че ли е замаян. Отново стана нервозен.

След тази история разбрах, че това, което Иван ми показа първоначално – че имал семейство и дом, е истина, която от предходна лъжлива действителност се беше трансформирала в сегашната му същинска опора. Когато се напие, най-вероятно си го представяше ясно – къщата, фамилията и уюта, с които за жалост се беше разминал поради сляпото влюбване и избухналия пожар. Дали обаче сходни илюзии не хранят желанието на още доста други хора да продължат напред, въпреки в профил живота им да наподобява унищожен или пък в другата прекаленост – преуспешен?

Ще продължим да търсим отговора!