Казвам се Станка, на 28 години, пет от които се

Казвам се Станка, на 28 години, пет от които се пробвах да сбъдна копнежите си. Живея в китно селце в Розовата котловина. Тук съм родена и тук мина освен детството ми, а и по-голямата част от живота ми. Всичките ми другари, близки и родственици са свързани с родния ми край. Родителите ми са елементарни хора и от дребна ме водеха с тях по нивите. Научиха ме да ставам рано, с цел да се погрижа за животните. Най-много мразех да отивам на розобер. Баща ми ме вдигаше на разсъмване, в 4 сутринта, когато е най-сладкият сън. Берях до 8 часа, а след това тичах към учебното заведение. Ръцете ми лепнеха от розовите листенца, а облеклата и обувките ми бяха подгизнали от влага.
Майка ми ме е родила късно, по тази причина разпореждаше големи очаквания на мен.

Надяваше се, че когато с баща остареят, ще има кой да се грижи за тях. Но нейните копнежи не бяха мои. Ненавиждах мястото, в което съм израснала от дъното на душата си. Спомням си по какъв начин завиждах на тези деца, които идваха на село само през уикендите или за лятната почивка. Те ми изглеждаха разнообразни. Не ставаха на разсъмване, с цел да хранят кокошките, ръцете им бяха нежни, а не напукани от непостижим труд, лицата – бели, а мотика бяха виждали само на картинка. Децата от града, както ги назовах, спяха до обед, след това хапваха пържени филии и тичаха да се къпят в реката.
Понякога привечер се събирахме в двора на учебното заведение и слушахме разказите им за тамошния живот. Слушайки ги, се зарекох, че рано или късно ще напусна това запустяло село и ще се преместя в града.

След години, като навърших 22, се омъжих за момче от моя край. Благо се оказа добър брачен партньор, непретенциозен, почтен и трудолюбив. До ден сегашен не ме е обидил и наранил с дума, или жест. Още преди сватбата му заявих, че не желая да живеем тук. Нямам желание децата ми да израснат както аз пораснах. С детайлности му описах фантазията си да се преместим в града, да си наемем апартамент и вместо през уикендите да копаем по нивите, да се радваме на мира и дълъг сън. Благо ме изслуша, кимна с глава и сподели, че щом това желая, по този начин ще бъде. Първоначално не съобщихме на родителите си, че напущаме селото. Знаехме, че ще създадат всичко допустимо, с цел да ни спрат, по тази причина взехме решение да ги сложим пред приключен факт. Година по-късно, откакто авансово си бяхме наели квартира и уредили работа, с мъжа ми заминахме. На разлъка майка ми, застанала пред портата, плачеше горчиво, а татко ми се скри в мазето. Не искаше да виждаме сълзите и голямото му отчаяние. И с неговите родители сбогуването не мина по-различно. В оня миг нищо не ме интересуваше: копнеех само да оставя предишното зад тила си.

И ето ни най-сетне новодомци в София – мечтания град. Спомням си, че до момента в който разтоварвахме багажа, по терасите излязоха съседи. Шушукаха, обсъждаха кои сме и от кое място сме пристигнали – тъкмо като в село. Никой обаче не излезе да се запознае с нас персонално или най-малко да ни приветства с „ добре пристигнали “. Но тогава в еуфорията си бях надянала розови очила и не обърнах внимание на студеното им отношение. Първите дни примирах от благополучие. Ех, споделях си, към този момент няма да ставам рано да храня животни, занапред нататък ме чакат единствено хубави мигове. За страдание още същия уикенд осъзнах суровата действителност. Някъде към 8 часа сутринта ме разсъни мощна музика. В жилището над нас като че ли тичаха коне. Оказа се, че младата ми съседка, дейна спортистка, правела аеробика. Туп-туп: сякаш някой удряше с чукове по главата ми. На другата вечер съседите отляво, с които терасите ни граничеха, си направиха барбекю. Димът нахлу у нас, карайки ме да кашлям със сълзи на очите.

Когато се пробвах да им направя забележка, те се разкрещяха, че през вчерашния ден съм пристигнала, а през днешния ден към този момент давам заповеди. Побързах да се прибера, плачейки от засегнатост. Но най-зла се оказа комшийката против нас. Възрастна вдовица, чиято работа беше по през целия ден да следи кой влиза у дома.
Веднъж, до момента в който мъжа ми го нямаше, брат му пристигна на посетители. Няколко дни по-късно ми направи усещане, че съседите ме гледат с подигравка и нещо си шушукат, когато се разминаваме. Не се стърпях и непосредствено попитах с какво съм им толкоз забавна. Тогава вдовицата изпъчи гърди, скръсти ръце и сподели, че в квартала няма място за развратници като мен. Оказа се, че любопитната госпожа пуснала слух, че аз и деверът сме любовници. Буквално онемях. Дори на село бабите не са толкоз изобретателни.

Пет години прекарах в столицата и по този начин и не се сприятелих с никого. Благо имаше същите проблеми – сътрудниците му гледаха на него като на второкласен човек. Не го каниха в домовете си, нито пък да пийнат след работа по една бира. Там, където сме родени и израснали, хората сме задружни. Събираме се, честваме или тъжим дружно. Понякога се караме, само че пък бързо ни минава. Животът в града е доста стресиращ! Всичко се развива на високи обороти. Нямаш време за себе си. Постоянно мислиш по какъв начин да изкараш пари, с цел да си платиш сметките. Вечер се затваряш в панелните кутии и не ти пука по какъв начин е да вземем за пример съседът ти отляво. На село е толкоз друго, даже самата природа ти оказва помощ да се чувстваш по-здрав и благополучен. За какво ми бяха тези фантазии, щом заран се събуждам болна и изтощена?

Веднъж Благо се прибра в изключително въодушевление. Излезе на едната тераса, след това на другата и нали не е привикнал да стои без работа, не го свърташе на едно място. Усетих, че нещо го тормози. Аха да изплюе камъчето, и отново млъква. По някое време събра храброст, хвана ме за раменете, притегли ме до себе си и несигурно сподели: „ Станче, да си вървим вкъщи. Искаш ли? “ Кимнах с глава и сълзи на облекчение се стекоха по лицето ми. У дома – при близки, другари, родственици. Ако човек остане без тях – той е приключен, като дърво без корен. Там, където някой ме чака, с цел да ме прегърне и да ме направи щастлива.
Станка
Инфо: персонална драма