Казвам се Никола Милков Дафинов. Попаднах в лагера в Ловеч

Казвам се Никола Милков Дафинов. Попаднах в лагера в Ловеч като " идеологически зложелател ", а бях единствено на 17 години. Какво бях направил? Отдаваха ми се езици, говорех френски и британски. Един ден се заприказвах с играчи от футболния отбор Расинг клуб дьо Франс, пристигнали на мач в София. Наивно бях нарушил възбраната да се поддържа връзка със западняци. И, всичко стартира на 4 декември 1960 година. В 5 часа сутринта трима полицаи от 6-то ме водиха за дребна информация. След пет дни по етапни арести, с оковани в белезници ръце, дойдох в Ловеч. На пет километра от града се намираше " деветият кръг на пъкъла " - отделение 0789 на ТВУ " Каменни кариери ". С прекрачването на портала последва страховит пердах с дрянови тояги. Началникът на Държавна сигурност - Газдов - ми съобщи, че аз съм зложелател на Народна република България и тук ще умра. Това беше началото на моето престояване в лагера. Работехме по 14-15 часа на ден на 4 каменни кариери, непрестанно пребивани от пердах. Това вършеха 10 въоръжени с дрянови тояги " бригадири " и двайсет полицая защита, които ги направляваха. Спяхме по пет, шест часа на цялостни с дървеници дървени нарове на четири етажа. Бяхме облечени в бракувани военни облекла, от които висяха парцали. Зимата на 1960 - 61 година беше жестока - с минус 20 градуса мраз. А лятото жегите доближиха 40 градуса. Тоалетната беше с четири клекала за 1500 - 2000 индивида и пет канелки със студена вода. На вечерната инспекция се разбираше каква е бъдещата орис. Никой от нас не знаеше дали ще доживее до другата вечер. По време на непостижимата работа се изпълняваха решенията на управата, кой да живее и кой да почине. Всеки ден имаше свиреп убити с дрянови тояги.

Труповете се хвърляха в чували от зебло, които носехме на една тарга вечерно време от кариерите. Там се " складираха ", зад клозетите с клекалата и от време на време престояваха цяла седмица. Вмирисваха се. Нощно време, един камион товареше труповете и ги караше на остров Белене. Телата на 147 индивида, публично приети от Министерство на вътрешните работи, бяха заровени на плитко в свинарниците на пандиза Белене. Свинете ги изравяха и изяждаха. Тялото на нито един мъртвец не бе върнато на околните, най-малко обикновено да бъде заровено... Вече нямам сили да си припомням тези ужаси. Извергите, като Мирчо Спасов, Гогов, Газдов, Горанов, Ръжгева.

Някой би трябвало да отслужи гневна литургия за мъчениците на комунистическите концлагери, само че преди този момент би трябвало да се чуе истината, цялата истина и нищо друго с изключение на истината. Длъжни сме пред съвременниците си, а и пред бъдещите генерации да изкрещим обезверено с цялостен глас: " Ние оцеляхме, един Господ знае по какъв начин! " А дълг на новата страна е да изиска сметка от убийците за стотиците почтени жертви, за хилядите осакатени, унижени и живопогребани светци на комунистическия парадайс. Ако България желае да бъде друга от тази, която позволи всичко това да се случи.

Досега не стана. През 90-та година мислех, че е пристигнало време истината да спечелва, че отговорните ще бъдат осъдени. Васил Станилов написа книжката " За къса информация ", Би Би Си направи филм във Франция, под редакцията на Цветан Тодоров излезе книга със заглавие " В името на народа ". Някой у нас да е излъчил този филм? След това всичко се разми, всичко се потули, сходно на срамна загадка за роднина- сифилистик, за който не трябва да се загатва. А болестта остава. Казват, че, за тези няма и три години, лагеристите са били 1500 и убитите - 147. Аз пък споделям, че всеки ден докарваха по 10 - 15 мъже и дами - в случай че се умножат по дните, тогава ще се получи действителният брой на миналите през този лагер на гибелта. А за мъртвите - 147 е броят на удостоените с някакъв смъртен акт, а останалите? Само Бог знае.../budnaera.com