Катрин е самотна майка с две деца, когато става жертва

Катрин е самотна майка с две деца, когато става жертва на обезчестяване. Познава нападателя от към две години, срещнали са се посредством общ непосредствен човек и просто са поддържали естествени другарски връзки, нищо повече. Казвала му е намерено, че не търси връзка или нещо сходно – желае да бъде сама и се радва, че са другари.

Всичко се случва в неговата къща. Сякаш просто внезапно нещо се превключва. Катрин усеща, че той застава прекомерно покрай нея по метод, който я кара да изпитва стеснение, написа webcafe.bg. Отдръпва се, отблъсква го, само че не съумява да се отбрани. Посегателството му става доста бързо. И доста принудително.

Той е доста по-силен от нея, в един миг тя просто замръзва. Не се бори след този момент, усеща се по този начин, като че ли тялото й блокира. Мъжът не споделя нищо след изнасилването. Става, излиза от къщата, качва се на колата си и изчезва. Не приказва въобще с нея.

Катрин се прибира вкъщи като „ на автопилот “. Травмата е жестока, само че с цялото си създание желае просто да се прибере на собствен личен терен. По нейни думи, в случай че човек има физическите сили да върви след сходна преживелица, неизбежно желае да се върне някъде, където се усеща на своя територия.

В онази нощ децата са оставени при другарка, живееща в прилежащата къща. Когато Катрин се прибра вкъщи и заварва къщата празна, изпитва… облекчение. Не приказва с никого. Смята, че ще стане обект на рецензии и хората ще кажат, че тя сама съзнателно се е сложила в тази обстановка. Че виновността е била нейна.

Ако беше насилена от инцидентен чужд, който я е срещнал по улицата, щеше да е по-различно. Все отново тя се познава с насилника си, което я кара да си мисли, че няма да й бъде обърнато толкоз съществено внимание. Затова и не подава сигнал в полицията. На идващия ден Катрин взема решение да потърси мъжа принудител. Пита го за какво й е протегнал ръка.

Той твъри, че не си спомнял какво се е случило. Казва, че има амнезия и не помни нищо от онази нощ. Въпреки това в никакъв случай не отхвърля случая. Не споделя, че не изнасилването е неистина. Без опрощение и без правдивост, животът на Катрин продължава напред. Винаги била фокусирана върху децата, в този момент просто насочва цялото си внимание към тях.

Не след дълго тя схваща, че е бременна. Споделя с насилника си, че чака дете, а детето е негово. Очаква той да отхвърли бащинството, само че се случва нещо извънредно. Мъжът не признава събитията, при които детето е заченато, само че не отхвърля, че то е негово.

Катрин споделя, че в никакъв случай не е обмисляла аборта като вид. Знае, че той е вероятен излаз, само че е уверена, че актът на преустановяване на живота на бебето единствено ще направи нещата още по-лоши – макар че бременността й не е планувана и макар обстоятелството, че към този момент се грижи за две дребни деца.

Днес решението й се коства много егоистично. Признава, че изборът й не произлиза от морална позиция (да не се лишава човешки живот), а се базира на терзанието й по какъв начин ще продължи с живота си, откакто освен е станала жертва на полово принуждение, а и се е подложила на процедура по аборт. В този интервал Катрин няма близки хора, на които може да разчита.

На детската площадка хората я гледат неоправдателно, когато осъзнават, че е бременна и необвързана. Катрин усеща тежестта на всички погледи. Знае, че хората приказват зад тила й. Децата също чуват да се приказват всевъзможни злословия по неин адрес. Самата тя не дава никакви пояснения пред познатите си по какъв начин и за какво е забременяла.

Ако другите схванат за изнасилването, това може да повлияе върху метода, по който поддържат връзка с детето й. Разказва, че това, което й е помогнало да се оправи с всичко, е било желанието й да защищити своя наследник. Без тази мисъл обстановката би била непоносима. Това дете е единственото разследване от изнасилването, което тя може да трансформира в нещо положително.

Когато за първи път прегръща новородения си наследник, остава изумена. Това ще се трансформира в най-големия проблем за майката оттук насетне. Детето има същите очи като на своя татко. Когато тя се вглежда в лицето му, се смразява и осъзнава безспорната действителност. Колкото повече пораства момчето, толкоз повече стартира да демонстрира приликите със своя татко.

Катрин в никакъв случай няма да не помни погледа на насилника си – това е един от най-натрапчивите мемоари от момента на нападението. Дали методът, по който детето й е заченато, се отразява на отношението й към него? С ръка на сърцето – не, дава отговор Катрин. Поне не и умишлено. Единственото, което тя има потребност да си повтаря, когато го огледа в очите, е „ Вината не е негова “. Казва, че го е обикнала още в мига на раждането му.

Детето рядко задава въпроси за баща си. Проблем поражда, когато от учебно заведение му разпореждат да направи презентация на тематика „ Моето семейство “. От момчето се чака да донесе фотоси на татко си, а Катрин, несъмнено, не може да му даде такива. Казва, че едвам в последните години се е пречупила, с цел да показа за претърпяното пред някои близки. Изнасилването е нещо, за което тя не приказва от дълго време.

Никога не е съжалявала, че е задържала бебето… Бъдещето щеше да бъде мъчно, без значение от избора, признава тя. Ако беше дала детето за осиновяване, целият му живот щеше да бъде обиден от това решение. Ако беше направила аборт, нейният живот щеше да се промени трагично. Няма метод да бъдат избегнати вредите. А вредите след толкоз тежко посягане са големи.

Изборът на Катрин е да помогне на себе си и на сина си. Казва, че би било доста неправилно, в случай че след раждането не успее да се оправи, не му даде любовта, грижата и привързаността, които всяко малко дете заслужава и от които има потребност. Това би било втори, доста сериозен грях. Признава, че от време на време се усеща доста самотна, само че значимото от нейна вероятност е, че контузията е завършила със самото обезчестяване. Най-позитивното, произлязло от обстановката, е нейният наследник.