Да запалим искрата
Като дребна посещавах школа по балет. Беше хубаво, изживявахме се като красиви балерини, правехме спектакли пред родителите, непрекъснато ни снимаха, все едно бяхме някакви огромни звезди.
Да танцуваш е хубаво, само че най-вълнуващото прекарване за мен беше друго. Бях запленена от една невероятна жена – какичката на пианото. Имаше прелестни дълги коси, които падаха по раменете й и най-нежните пръсти, които в миналото бях виждала. Беше неземно създание, фея, вълшебница…
Всеки път, когато идваше, деликатно я следих по какъв начин съблича връхната си дреха и грациозно сяда на въртящото се столче, а след това нежните й ръце започваха да танцуват също като нас, единствено че върху черно-белите клавиши… Попивах всяко нейно придвижване и ме струваше, че няма по-прекрасна от нея на света.
Пианото не се пипаше. Да не му създадем нещо. Не можеше да го прегледам от близко, а толкоз доста ме привличаше. Любов от пръв взор. Несподелена.
Докато един ден не се престраших да разглася у дома, че не желая повече да танцувам, а да изсвирвам. На пиано. Прие се с схващане и още идната седмица се озовах в музикалната школа. Във всяка стая имаше по едно пиано, а учителката беше деликатна и добра. Страхотно, но… любовта би трябвало да се заслужи.
Наивно си представях, че ще седна и ще засвиря с лекост, а се оказа, че не става нито толкоз елементарно, нито толкоз бързо. Предстоеше сериозна работа – трябваше да науча много неща, да стартира да пиша нотите и да ги чета. И да работя за техника. Втурнах се в това ново прекарване с целия порив на който бях способна. Между нас с пианото имаше особена връзка, която и до ден сегашен вардя непокътната. Въпреки че през годините овладях и други принадлежности, то си остана моята същинска пристрастеност.
След години усилена работа към този момент свирех обичайно, само че това, което не се промени от първия ден, в който се видяхме там, в балетната школа, беше вълнението, което ме обземаше при типа на този необикновен инструмент. Специфична комбинация от обич и страхопочитание. Бяхме родени един за различен и го знаехме.
Виждах пътя си напред само в тандем с него. Представях си по какъв начин приключвам Консерваторията, по какъв начин стартирам работа, по какъв начин композирам, експортирам концерти и създавам. За страдание, животът е това, което действително се случва, до момента в който ние си вършим нашите проекти.
Но, въпреки и фантазиите ми да не се сбъднаха в цялостния им тип, музиката въпреки всичко стана моя специалност. И незабелязано аз самата се трансфорах в какичката на пианото, която децата боготворяха. Приех тази роля доста съществено и напъните ми не се оказаха напразни. Хубаво е когато човек вижда положителните резултати от своята работа. Това му дава тласък да продължава напред.
И по този начин, към този момент не преподавам, само че музиката /и изкуството като цяло/ и до ден сегашен си остава моя задача, от която нямам желание да се откажа. Защото същинската обич е за цялостен живот.
С тази персонална история стартираме нашата нова графа Изкуството в нас, с която ще се радваме да сме потребни и да служим за ентусиазъм на всички дребни и огромни бъдещи създатели, които, тъкмо като мен самата толкоз от дълго време, просто се нуждаят от някой, който да възпламени искрицата в тях. За да може огънят да лумне и да се разгори с цялостна мощ.
Да започваме! Хубавите неща занапред предстоят.
Ние ще го играем за вас какичката на пианото.
С почитание,
Лора Костова
