От епруветката до чудото: Как Катерина стана майка на тризна...
Катерина Илиева е от Пазарджик. Там е родена, учи и остава и до през днешния ден. Животът я среща с голямо затруднение - борбата да стане майка. Отнема <210> 6 години да открие верния за себе си доктор, който да сложи точната диагноза, а по-късно да открие и инвитро експерт, който да <210> помогне да извърви пътя до майчинството. Решението е след хормоналната терапия и всички други значими стъпки до оплождането на яйцеклетките получените в границите на един инвитро цикъл ембриони да се употребяват за най-малко две поредни бременности. Част от ембрионите биват замразени, а други два са вградени в Катерина и по този начин стартира историята на първата <210> бременност. Преди 12 години на 19 септември се ражда първият <210> наследник Атанас, а две години по-късно на същата дата на бял свят идват и близнаците Никола и Полина.
След срещите си с дами като нея, които имат компликации, до момента в който се пробват да забременеят, тя взема решение, че би трябвало да показа опита си - както за всяка от стъпките, през които е минала, по този начин и за усещанията и страстите, които съпътстват трънливия път да си инвитро майка. Катерина събира записките си, водени по време на подготовката за бременностите, и те стават основата на книгата <210> " Дневникът на една инвитро майка ".
- Катерина, твоята история е невероятна - по какъв начин стартира всичко и по кое време осъзна, че искаш да бъдеш майка?
- Бях на 24 години, когато моя другарка роди момченце. Тогава осъзнах какъв брой доста желая и аз да стана майка. Със брачна половинка ми опитахме всичко, в това число и билкови отвари по остарели национални предписания. Наистина всичко допустимо, без инвитро процедури. Посещавахме разнообразни медици, само че доста дълго време никой не можеше да откри на какво се дължи казусът ни. След шест години вървене по тъгите стана ясно, че имам спиране на фалопиевите тръби. И единствената опция за нас се оказа инвитро. Имахме шанса да попаднем на доктор Здравко Минев, който доста намерено ни изясни всички вероятни компликации, които биха могли да се появят. След консултацията с него пред кабинета му видях табло, на което имаше ужасно доста фотоси на деца на друга възраст и съвсем на всяка от тях имаше персонално обръщение: “Благодарим Ви, доктор Минев! ”. Реших, че на това табло ще се появи фотография и на мое дете.
Започнахме инвитро цикъл и всичко се получи от първия път с два вградени ембриона. Още помня по какъв начин доктор Минев ми се обади, с цел да ми каже: “Ти си доста бременна ”, тъй като чаках близнаци. За наше голямо страдание, изгубихме единия в най-ранния интервал, до момента в който още бе “точица ” на ехографа. Две години по-късно от замразени ембриони от същия инвитро цикъл се родиха другите ми две деца. Оказах се щастлива майка на тризнаци.
- Когато изреждаш стадиите, всичко наподобява безпроблемно и елементарно. Но историята сама по себе си е прочувствено разтърсваща.
- Наистина е по този начин. Припомнянето на разнообразни обстановки извиква сълзи в очите ми, тъй като още веднъж претърпявам всеки миг. По време на моята инвитро процедура откриха рак в напреднал етап при майка ми. Докато аз пътувах за другите съпътстващи инвитро процеса стимулации до Пловдив, майка ми пътуваше за химиотерапия, отново в Пловдив. Усещането да губиш някой непосредствен, до момента в който очакваш на бял свят да пристигна детето ти, не може да се съпостави с нищо, изпитано досега. А преди този момент шест години безрезултатни опити. Оценявам обстоятелството, че през тези години, както и по-късно, когато към този момент бях родила, съм имала щастието да имам толерантни работодатели, които са ме разбирали. Слушала съм всевъзможни истории - компании отхвърлят да наемат дами, които считат да забременеят в околните няколко години или имат дребни деца. В момента разгадавам доста на помощта на фамилията - родителите на брачна половинка ми са до нас безотказно.
- Тризнаци, родени с две години разлика, звучи като биологично знамение. Как го одобряват самите те?
- Макар да наподобява като абсурд, при инвитро процедурите планирането на бъдещи бременности доста постоянно стартира със заледяване на ембриони. Това разрешава на фамилиите да имат деца с години разлика, само че с идентична биологична възраст. За мен и брачна половинка ми това беше опция още веднъж да станем родители. Така се стекоха събитията, че рождената дата на трите деца е 19 септември.
Когато пораснаха задоволително, с цел да могат да схванат този неповторим аспект, ги заведохме да се срещнат с доктор Минев. Помежду си у дома шеговито, само че с доста любов, го назоваваме “другия татко ”. Той съумя да им изясни на понятен за тях език за какво в действителност са тризнаци - те са на една и съща ембриологична възраст. А появяването на близнаците две години откакто се роди огромният ни наследник, може да се одобри като пътешестване във времето. Така децата ми научиха за какво си наподобяват толкоз доста между тях.
- Кое персонално за теб бе най-тежко по време на битката ти за дете?
- Много болежка са ми предизвикали изцяло незлонамерени, само че мъчителни мнения на близки и познати: “Какво чакате? ”, “Защо още не си родила? ”, “Направете нещо по въпроса ”. Същевременно с това наши другари не смееха да се похвалят пред нас, че чакат дете, тъй като си мислят, че това доста ще ни разстрои. Истината е, че аз доста се радвах за тях в този миг, въпреки че ми е тъжно за мен, само че те не можеха да ме схванат. Даже съм слушала, че някои хора не са ми споделяли, с цел да не ги урочасам, тъй като може да им завидя.
След като бяхме минали през всички други вероятни процедури преди инвитро, със брачна половинка ми взехме решение, че няма да се водим от суеверията. Затова, когато забременях за първи път, незабавно се похвалих пред най-близките. Разбира се, те ми припомниха националните поверия, че е трябвало да вардя загадка до третия месец. Но ние бяхме тръгнали по различен път и като се изключи че бяхме уверени, че ще станем родители, искахме да се насладим и на момента на упованието. И по този начин още до момента в който бях в четвъртия месец, купихме бебешка кошара и подготвихме детския ъгъл. Създадохме собствен обред - да минаваме около легълцето и да го люлеем. Купувахме дрешки и всичко належащо.
Заради стигмата в обществото за инвитро процедурите някак дамите, които разчитат навръх тази здравна услуга, не могат същински да се порадват на самата бременност, тъй като се усещат разнообразни, неразбрани, одумвани.
- Как персоналният опит се трансформира в действителен източник на мощ за другите?
- Всичко, което съм претърпяла - и помощта, и болката, и неразбирането, ми оказа помощ да осъзная, че инвитро майките имат потребност от по-специална грижа. Открих, че те най-много търсят информация в интернет. А в действителност, до момента в който чакат пред медицинските кабинети, могат да споделят между тях. От персоналния си опит знаех какъв брой е тежко. На мен ми е било мъчно да приказвам даже със личната си майка, която умря след първото инвитро. И знам, че когато има с кого да поговориш, е доста по-леко. Даже с чужд е още по-лесно, защото най-често околните не знаят по какъв начин да подадат ръка - или стоят в профил, или задават въпроси, с които неумишлено бъркат в раната. Необходима е гледната точка на някой, който е минал по техния път. С тази книга аз желая да кажа на дамите, че не са сами и че инвитро не е присъда, нито неуспех или нещо срамно.
Всяка от нас има право да се бори. И най-много - дано не чакаме чудото. Трябва да му помогнем да се сбъдне.
Имах опита - какво съм претърпяла във всеки ден от първото посещаване при лекаря до моментите, в които поех в ръцете си всяко от трите си деца. Пазех мемоари за режимите, които бях спазвала, за всяко физическо чувство и страст, за всички проучвания и лечения, за всички други събития, които са се случвали редом с опитите и с бременностите ми. “Дневникът на една инвитро майка ” включва и доста препоръки, и моята позиция: “Вярата, вярата и любовта са тези съставки, които основават чудеса. Няма затруднение, което е по-голямо от силата на фантазията и волята да я постигнете ”.
- Книгата излезе от щемпел тази година. Кой я търси?
- Някои я поръчват, тъй като сега минават по пътя на инвитро майката или това им следва. Разговарях и с доста дами, които към този момент имат деца след инвитро. Те ми споделят, че са имали същите чувства, само че не са можели да ги изразят с думи като мен. Други не са подготвени даже пред себе си да признаят, че имат компликация. Казват, че книгата е „ за една другарка “.
Тъй като за мен “Дневникът ” не е просто бизнес, а нещо като задача , аз постоянно се свързвам с дамите, които са декларирали книгата. Разговорите с тях ме накараха да осъзная какъв брой значимо е да се приказва намерено по тази тематика. Така започнах да провеждам онлайн срещи с тяхно единодушие и им дадох опция да беседват с мен и между тях. Създаде се общественост. Тя няма да придобие гласност или големи мащаби, тъй като тематиката е деликатна, съвсем табу, изключително в по-малките обитаеми места. Но това е и помощ, и взаимопомощ. Смятам, че не може да чакаме различен да реши нашите проблеми, а би трябвало сами да си помогнем.
След срещите си с дами като нея, които имат компликации, до момента в който се пробват да забременеят, тя взема решение, че би трябвало да показа опита си - както за всяка от стъпките, през които е минала, по този начин и за усещанията и страстите, които съпътстват трънливия път да си инвитро майка. Катерина събира записките си, водени по време на подготовката за бременностите, и те стават основата на книгата <210> " Дневникът на една инвитро майка ".
- Катерина, твоята история е невероятна - по какъв начин стартира всичко и по кое време осъзна, че искаш да бъдеш майка?
- Бях на 24 години, когато моя другарка роди момченце. Тогава осъзнах какъв брой доста желая и аз да стана майка. Със брачна половинка ми опитахме всичко, в това число и билкови отвари по остарели национални предписания. Наистина всичко допустимо, без инвитро процедури. Посещавахме разнообразни медици, само че доста дълго време никой не можеше да откри на какво се дължи казусът ни. След шест години вървене по тъгите стана ясно, че имам спиране на фалопиевите тръби. И единствената опция за нас се оказа инвитро. Имахме шанса да попаднем на доктор Здравко Минев, който доста намерено ни изясни всички вероятни компликации, които биха могли да се появят. След консултацията с него пред кабинета му видях табло, на което имаше ужасно доста фотоси на деца на друга възраст и съвсем на всяка от тях имаше персонално обръщение: “Благодарим Ви, доктор Минев! ”. Реших, че на това табло ще се появи фотография и на мое дете.
Започнахме инвитро цикъл и всичко се получи от първия път с два вградени ембриона. Още помня по какъв начин доктор Минев ми се обади, с цел да ми каже: “Ти си доста бременна ”, тъй като чаках близнаци. За наше голямо страдание, изгубихме единия в най-ранния интервал, до момента в който още бе “точица ” на ехографа. Две години по-късно от замразени ембриони от същия инвитро цикъл се родиха другите ми две деца. Оказах се щастлива майка на тризнаци.
- Когато изреждаш стадиите, всичко наподобява безпроблемно и елементарно. Но историята сама по себе си е прочувствено разтърсваща.
- Наистина е по този начин. Припомнянето на разнообразни обстановки извиква сълзи в очите ми, тъй като още веднъж претърпявам всеки миг. По време на моята инвитро процедура откриха рак в напреднал етап при майка ми. Докато аз пътувах за другите съпътстващи инвитро процеса стимулации до Пловдив, майка ми пътуваше за химиотерапия, отново в Пловдив. Усещането да губиш някой непосредствен, до момента в който очакваш на бял свят да пристигна детето ти, не може да се съпостави с нищо, изпитано досега. А преди този момент шест години безрезултатни опити. Оценявам обстоятелството, че през тези години, както и по-късно, когато към този момент бях родила, съм имала щастието да имам толерантни работодатели, които са ме разбирали. Слушала съм всевъзможни истории - компании отхвърлят да наемат дами, които считат да забременеят в околните няколко години или имат дребни деца. В момента разгадавам доста на помощта на фамилията - родителите на брачна половинка ми са до нас безотказно.
- Тризнаци, родени с две години разлика, звучи като биологично знамение. Как го одобряват самите те?
- Макар да наподобява като абсурд, при инвитро процедурите планирането на бъдещи бременности доста постоянно стартира със заледяване на ембриони. Това разрешава на фамилиите да имат деца с години разлика, само че с идентична биологична възраст. За мен и брачна половинка ми това беше опция още веднъж да станем родители. Така се стекоха събитията, че рождената дата на трите деца е 19 септември.
Когато пораснаха задоволително, с цел да могат да схванат този неповторим аспект, ги заведохме да се срещнат с доктор Минев. Помежду си у дома шеговито, само че с доста любов, го назоваваме “другия татко ”. Той съумя да им изясни на понятен за тях език за какво в действителност са тризнаци - те са на една и съща ембриологична възраст. А появяването на близнаците две години откакто се роди огромният ни наследник, може да се одобри като пътешестване във времето. Така децата ми научиха за какво си наподобяват толкоз доста между тях.
- Кое персонално за теб бе най-тежко по време на битката ти за дете?
- Много болежка са ми предизвикали изцяло незлонамерени, само че мъчителни мнения на близки и познати: “Какво чакате? ”, “Защо още не си родила? ”, “Направете нещо по въпроса ”. Същевременно с това наши другари не смееха да се похвалят пред нас, че чакат дете, тъй като си мислят, че това доста ще ни разстрои. Истината е, че аз доста се радвах за тях в този миг, въпреки че ми е тъжно за мен, само че те не можеха да ме схванат. Даже съм слушала, че някои хора не са ми споделяли, с цел да не ги урочасам, тъй като може да им завидя.
След като бяхме минали през всички други вероятни процедури преди инвитро, със брачна половинка ми взехме решение, че няма да се водим от суеверията. Затова, когато забременях за първи път, незабавно се похвалих пред най-близките. Разбира се, те ми припомниха националните поверия, че е трябвало да вардя загадка до третия месец. Но ние бяхме тръгнали по различен път и като се изключи че бяхме уверени, че ще станем родители, искахме да се насладим и на момента на упованието. И по този начин още до момента в който бях в четвъртия месец, купихме бебешка кошара и подготвихме детския ъгъл. Създадохме собствен обред - да минаваме около легълцето и да го люлеем. Купувахме дрешки и всичко належащо.
Заради стигмата в обществото за инвитро процедурите някак дамите, които разчитат навръх тази здравна услуга, не могат същински да се порадват на самата бременност, тъй като се усещат разнообразни, неразбрани, одумвани.
- Как персоналният опит се трансформира в действителен източник на мощ за другите?
- Всичко, което съм претърпяла - и помощта, и болката, и неразбирането, ми оказа помощ да осъзная, че инвитро майките имат потребност от по-специална грижа. Открих, че те най-много търсят информация в интернет. А в действителност, до момента в който чакат пред медицинските кабинети, могат да споделят между тях. От персоналния си опит знаех какъв брой е тежко. На мен ми е било мъчно да приказвам даже със личната си майка, която умря след първото инвитро. И знам, че когато има с кого да поговориш, е доста по-леко. Даже с чужд е още по-лесно, защото най-често околните не знаят по какъв начин да подадат ръка - или стоят в профил, или задават въпроси, с които неумишлено бъркат в раната. Необходима е гледната точка на някой, който е минал по техния път. С тази книга аз желая да кажа на дамите, че не са сами и че инвитро не е присъда, нито неуспех или нещо срамно.
Всяка от нас има право да се бори. И най-много - дано не чакаме чудото. Трябва да му помогнем да се сбъдне.
Имах опита - какво съм претърпяла във всеки ден от първото посещаване при лекаря до моментите, в които поех в ръцете си всяко от трите си деца. Пазех мемоари за режимите, които бях спазвала, за всяко физическо чувство и страст, за всички проучвания и лечения, за всички други събития, които са се случвали редом с опитите и с бременностите ми. “Дневникът на една инвитро майка ” включва и доста препоръки, и моята позиция: “Вярата, вярата и любовта са тези съставки, които основават чудеса. Няма затруднение, което е по-голямо от силата на фантазията и волята да я постигнете ”.
- Книгата излезе от щемпел тази година. Кой я търси?
- Някои я поръчват, тъй като сега минават по пътя на инвитро майката или това им следва. Разговарях и с доста дами, които към този момент имат деца след инвитро. Те ми споделят, че са имали същите чувства, само че не са можели да ги изразят с думи като мен. Други не са подготвени даже пред себе си да признаят, че имат компликация. Казват, че книгата е „ за една другарка “.
Тъй като за мен “Дневникът ” не е просто бизнес, а нещо като задача , аз постоянно се свързвам с дамите, които са декларирали книгата. Разговорите с тях ме накараха да осъзная какъв брой значимо е да се приказва намерено по тази тематика. Така започнах да провеждам онлайн срещи с тяхно единодушие и им дадох опция да беседват с мен и между тях. Създаде се общественост. Тя няма да придобие гласност или големи мащаби, тъй като тематиката е деликатна, съвсем табу, изключително в по-малките обитаеми места. Но това е и помощ, и взаимопомощ. Смятам, че не може да чакаме различен да реши нашите проблеми, а би трябвало сами да си помогнем.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ