Да убием Дивна с камъни - а Слави президент
Катастрофата с Дивна, която разруши колата си със 120 километра в час и хвърли в заплаха живота на спътничката си, откри финален съдник – последната висша инстанция в републиката Слави Трифонов. Който с обществен пост във Фейсбук разгласи, че тя безусловно би трябвало да лежи в пандиза, тъй като единствено това би подсигурило действието на естествена страна. Както е по библейско завещание, апелът за разтягане откри парещ фронт на поддръжка. Народът, постоянно мърморещ, че " нема такава страна ", поведен от своя главнокомандващ провидя в певицата Дивна дивна манифестация на цялото безвластие, което ни заобикаля. Да влезе в пандиза, да се осъди, да се накаже, да се линчува. Била същата като Максим Стависки.
Разбира се, в такива случаи нормално се привежда мотив, който е на пръв взор стабилен, внедрен в закона и гласящ следното: " Обществените персони са с по-нисък предел на отбрана, защото служат за публичен образец ". В това има неоспорима логичност, само че и неоспорима, скрита перверзност. Някакъв филистерски кухненски морал, необичайно морално предимство на хората, които гледат телевизия пред хората, които ги демонстрират по малкия екран. Това демонстрира неуместната подготвеност на тълпата първо да дефинира себе си като навалица ( " ние не сме нищо друго с изключение на покорно повличана от харизмата на известните и моделирана като глина от тяхното държание маса " ) и втори, финален етап, в който същата тази маса гневно пази правото си да екзекутира любимците си ( " те би трябвало да лежат в пандиза, тъй като ние сме толкоз безволеви, че сме обречени непрестанно да им подражаваме " ). Има една безподобна и прекомерно овча взаимност сред всеки, опазил се да премине границите, за подготвеност в офанзива против хората, които са го създали – вторите би трябвало да бъдат изрязани като гангрена, някаква болна част от тромавото и тлъстичко, само че безгрешно-безукорно публично тяло, което се поклаща царствено сред холната гарнитура и с извит над преносимия компютър гръбнак и в паузите сред два сериала гордо търси изкупителни жертви във Фейсбук.
За това тяло няма по-голяма наслада от доверието в някакъв по опция квазинституционален прокурор (Слави Трифонов, " Господари на ефира ", ядосани постове на Иван Ласкин и пр.), който да поведе всинца към линч. Между размислите на същите квазипрокурори и личната им кариера нормално се прокарва знак за тъждество – щом те ни трогват надълбоко с песни и допират наши така лирични възвишения, (в съответния случай със Слави въпреки всичко и низинки) значи безусловно би трябвало да са безусловно прави във всяко морално умозаключение, което изричат. Щом пеят, освен че зло не мислят, а и изобщо наложително би трябвало да могат да мислят, освен това със същата точност, с която пеят. Едва ли голямата част от почитателите на Трифонов си дават сметка за следното: че всяко негово политическо изявление е обезпечено не толкоз от личната му стойност, колкото от достолепията на Ку-Ку Бенд. Казваме това, тъй като и най-повърхностната трезва дисекция на " присъдата " на Трифонов над Дивна би разкрила напълно ясни пролуки. Най-ясната е да вземем за пример в прокарания паралел сред нея и Максим Стависки – и двамата по подобен метод сбъркали, и двамата по подобен метод трябвало да лежат в пандиза, счита водещият. Добре, само че въпреки всичко – евентуално това са дребни детайлности за прибързаната прокурорска мисъл на Трифонов – единият нали в последна сметка караше пийнал, умъртви човек и изпрати в кома различен, а другият не е направил нито едно от трите?
Във финала на един прекрасен филм ( " 12 " ) се споделяше следното: че най-високо стои законът, само че над него стои милосърдието. Възможно е то въпреки всичко да стои по-високо и от Трифонов, дано за миг допуснем това. Но единствено за миг - в праймтайма би трябвало да убием някой с камъни. Иначе за какво изобщо да живеем тъкмо през днешния ден.
Автор: Райко Байчев
Разбира се, в такива случаи нормално се привежда мотив, който е на пръв взор стабилен, внедрен в закона и гласящ следното: " Обществените персони са с по-нисък предел на отбрана, защото служат за публичен образец ". В това има неоспорима логичност, само че и неоспорима, скрита перверзност. Някакъв филистерски кухненски морал, необичайно морално предимство на хората, които гледат телевизия пред хората, които ги демонстрират по малкия екран. Това демонстрира неуместната подготвеност на тълпата първо да дефинира себе си като навалица ( " ние не сме нищо друго с изключение на покорно повличана от харизмата на известните и моделирана като глина от тяхното държание маса " ) и втори, финален етап, в който същата тази маса гневно пази правото си да екзекутира любимците си ( " те би трябвало да лежат в пандиза, тъй като ние сме толкоз безволеви, че сме обречени непрестанно да им подражаваме " ). Има една безподобна и прекомерно овча взаимност сред всеки, опазил се да премине границите, за подготвеност в офанзива против хората, които са го създали – вторите би трябвало да бъдат изрязани като гангрена, някаква болна част от тромавото и тлъстичко, само че безгрешно-безукорно публично тяло, което се поклаща царствено сред холната гарнитура и с извит над преносимия компютър гръбнак и в паузите сред два сериала гордо търси изкупителни жертви във Фейсбук.
За това тяло няма по-голяма наслада от доверието в някакъв по опция квазинституционален прокурор (Слави Трифонов, " Господари на ефира ", ядосани постове на Иван Ласкин и пр.), който да поведе всинца към линч. Между размислите на същите квазипрокурори и личната им кариера нормално се прокарва знак за тъждество – щом те ни трогват надълбоко с песни и допират наши така лирични възвишения, (в съответния случай със Слави въпреки всичко и низинки) значи безусловно би трябвало да са безусловно прави във всяко морално умозаключение, което изричат. Щом пеят, освен че зло не мислят, а и изобщо наложително би трябвало да могат да мислят, освен това със същата точност, с която пеят. Едва ли голямата част от почитателите на Трифонов си дават сметка за следното: че всяко негово политическо изявление е обезпечено не толкоз от личната му стойност, колкото от достолепията на Ку-Ку Бенд. Казваме това, тъй като и най-повърхностната трезва дисекция на " присъдата " на Трифонов над Дивна би разкрила напълно ясни пролуки. Най-ясната е да вземем за пример в прокарания паралел сред нея и Максим Стависки – и двамата по подобен метод сбъркали, и двамата по подобен метод трябвало да лежат в пандиза, счита водещият. Добре, само че въпреки всичко – евентуално това са дребни детайлности за прибързаната прокурорска мисъл на Трифонов – единият нали в последна сметка караше пийнал, умъртви човек и изпрати в кома различен, а другият не е направил нито едно от трите?
Във финала на един прекрасен филм ( " 12 " ) се споделяше следното: че най-високо стои законът, само че над него стои милосърдието. Възможно е то въпреки всичко да стои по-високо и от Трифонов, дано за миг допуснем това. Но единствено за миг - в праймтайма би трябвало да убием някой с камъни. Иначе за какво изобщо да живеем тъкмо през днешния ден.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ