Къщата на Пеньо Атанасов Колев, по прякор Бомбето, се намирала

Къщата на Пеньо Атанасов Колев, по прякор Бомбето, се намирала в миналото в северния завършек на село Дралфа. Това била скромна селска къща с малко балконче на втория етаж. В двора имало градина с цветни лехи и лозници. В този дом той се завръщал след дългите месеци, в които се занимавал със занаята си – строителството. Този занаятчия и огромен българин подвига с двете си ръце паметника на връх Столетов. Години наред никой не знаел за делото му в родното му място. И той си мълчал, тъй като вярвал, че работата сама хвали майстора си…

Той е построил и моста над река Струма в село Студена, Пернишко. После фабрика край Горнобанското шосе. В Шумен подвига постройката на Опитния институт (някогашния училищен институт), катедралата, пощенската палата и други здания. Строи и почивна станция на телеграфо-пощенци в Евксиноград.

 

Бай Пеньо е невисок на растеж и набит човек. Целият му живот минава в работа. Още като дете, татко му потомствен дряновски дюлгерин го повежда по градежите. Малкият носел огромна чанта изплетена от папурени обелки, в които татко му си слагал инструментите. Той не е елементарен занаятчия, а един от тези, които работят с уста Колю Фичето. Двамата са вдигали моста в Бяла, също моста и черквата „ Св. Никола “ в Дряново. Баща му разказвял, че видял с очите си по какъв начин уста Колю Фичето е направил от восъчни свещи макета на Беленския мост над Янтра, а след Освобождението работи в Русе и Цариград.

В учебно заведение дребният Пеньо обича да рисува човешки фигури и ги прави успешно. Тетрадките му са изпълнени с рисунки на хора и животни. По-късно, като се хваща с дюлгерската работа, щом служащите изградят постройка, на комина или на някой прикрит калкан, прави от хоросан човешки фигури, гербове, венци. Старае се никой да не го види.

 

Свещеникът на Дралфа предиздвикал татко му да даде момчето си да учи в Рисувалното учебно заведение, само че нямало пари за учене. Пеньо си спомня и една преживелица от младите си години: „ Измазаха фасадата на Чиновническото сдружение в София, на ул. „ Цар Освободител “ (сега бул. „ Руски “). Над прозорците и над балконите, както беше на мода тогава, трябваше да бъдат направени разнообразни скулптурни фигури за декорация. Тая тънка работа беше предоставена на един унгарец. Та един ден заваля проливен дъжд и всички, в това число и скулпторът, побегнаха някъде на сушина. И внезапно, без да съм се канил, взех, че се повиших на неговото скеле под един балкон и по очертанията, нанесени от ръката на маджарина върху стената, довърших започнатата човешка фигура, и незабавно по-късно избягах влажен до кости, само че благополучен и тръпен.

 

Когато дъждът спря, аз с неспокойствие виждам какво ще стане по-нататък. Маджаринът се върна при работата си – гледа и се чуди: фигурата му довършена! Слезе той от скелето и пита всички ни по ред на завален български: „ Кой, та кой, е направил втората фигура под балкона по време на дъжда? “ Всеки подвига плещи и аз: „ Не съм “, поизплашен да не познае по мокрите ми облекла. Сега, рекох си, като се върне на скелето под балкона, ще скапе направеното от мене, тъй като не е хубаво. И съм разтревожен, като че ли съм заложил кон и вол! Но това, за огромна моя наслада, не стана. Значи, хареса му. Сякаш птиче запя в гърдите ми.

Веднъж, през една обедна отмора, рисувах нещо с дюлгерски молив по касата на един прозорец. Изневиделица на рамото ми легна една ръка. Обърнах се – маджаринът.

 

Ти, единствено ти си направил фигурата под балкона. Признай си!

 

Хъката-мъката, признах.

 

Ела при мене – сподели той – мой възпитаник ще бъдеш, ти имаш вярна ръка, от тебе добър ваятел може да стане, в случай че се изучиш.

 

Да, но нали би трябвало да се яде. И очите ми още веднъж се обърнаха към градежите “, споделя той мемоари пред писателя Мойсей Мойсеев.

 

Тогава Пеньо Атанасов Колев отива да работи в Шумен. Поспечелил някоя пара. Купил си бяла риза, черна връзка, облекла алафранга и черно бомбе. Той е първият мъж от Дралфа, който хвърля салтамарката, потурите и цървулите и се облича в градски облекла. Като си отишъл на есен в родното място и се отбил в кръчмата всички изблещили очи, като го видели в този тип. И захванали: „ Бомбето…Пеньо Бомбето “. Така тръгнал прякора му и останал до края на живота му. Той не можел без аксесоара си, махнел ли го, му ставало студено на главата. Бомбето се трансформирало в табиет и го държал непрекъснато на главата си.

 

През 1921 година Пеньо отива боец в Шумен с втори трудов набор. През цялата си работа работи при инж. Харлан Стоянов и слага основите на камъните за нивелация на улиците в града. Стоянов харесал работата на младия мъж. Прибрал го при себе си в канцеларията, с цел да е към него и да му оказва помощ. А Пеньо гледал да „ открадне “ каквото може от занаята. Така се научава да чете чертежите, само че и самичък да ги прави. Скоро бойците го нарекли „ Инженерина “. Като се уволнил към този момент имал самочувствието на сградостроител. След войнишката работа се завърнал в село, с цел да се ожени.

 

Тръгнал да си търси работа в София. Тръгнал по улиците и гледал рекламите на търговски и строителни компании. Очите му се стопират на реномираното сдружение „ Циклоп “. „ Отидох на „ Цокев пазар “, където преди малко започваше градежът на огромна жилищна постройка. Прие ме проектант Стойчо Белковски – архитект и началник на градежа. Казах му защо съм пристигнал, той ме поогледа и ми разпореди разчертаването на основите, с което сега се занимаваха на градежа “. Пеньо трябвало да се потвърди – набива в земята дървените колчета по ъглите според посочените в чертежа размери. Помага му някакво чираче с рулетка и обтягане на канапа. Скоро приключил работата си и арх. Белковски го назначавил на работа в сдружение „ Циклоп “. Архитектът, кадърен и необятно скроен човек, оказва помощ на Пеньо - посочил му тънкостите. А младия мъж питал, когато не му е ясно.

Нижели се дните и един ден Белковски, който решил да си строи жилище рекъл на Пеньо: „ Хà в този момент Пеньо, да те видя! “ Ето ти платна, ето ти материалите, ето ти и служащите. Искам ти да ръководиш градежа на къщата, в която ще порастват моите деца. “ И Пеню подвига къщата на архитекта. А той го поучава да се яви на изпит за бизнесмен. Макар, че среща компликации с теорията, въпреки всичко взема изпита. Дават му правото да наема и управлява градежи на стойност до пет милиона лв..

 

В спомените си споделя, че е признателен и на арх. Иван Данчов, който по-късно става професор. Под управлението на двамата архитекти той работи 20 години на разнообразни градежи.

 

Един ден го викат незабавно от градеж във Варна да се яви в София. Пеньо се качва на влака и право в столицата. Щом прекрачил стаята на инж. Заяков, видял и арх. Данчов. Инжинерът го попитал: „ Наемаш ли се, Пеньо, да довършиш градежа на паметника на връх Свети Никола? “ Това прозвучало ненадейно за строителя и той побързал да каже: „ Как така внезапно мога да ви отговоря? Та вие от вратата и за краката! Зная, че дряновци строят този монумент, самичък аз дадох пари на Опълченския комитет за него, когато пуснаха всенародната подписка, само че за какво градежа е спрян – не зная. Обяснете ми на първо време каква е работата, тогава ще кажа дали се ангажирам да го довърша “.

 

Тръгнал диалог. Обяснили му, че става дума за паметника, на който главния камък е положен през 1922 година, само че градежът е зарязан – липсвал добър план, също нямало хора, които да работят на суровите условия в планината. През 1925 година габровецът арх. Атанас Донков и ловчанлията ваятел Александър Андреев печелят втория конкурс на Опълченския комитет, който им разпорежда управлението на градежа.

 

Средставата са обезпечени с дарения на целия български народ. Така най-накрая пристигнало времето да се реализира всенародната концепция, изразена от Петко Каравелов през 1879 година при Учредителното национално заседание в Търново за градеж на монумент за тези, които са отстояли свободата на България.

 

Дълго разговаряли тримата мъже. Заяков и Данчов обяснили, че арх. Белковски предложил Пеньо Бомбето, подсигурил за него, че ще свърши работа по святото дело. И Пеньо Бомбето се съгласил най-после пред Заяков и Данчов, чувствал със сърцето си, че това е неговия градеж, делото на живота му.

 

В края на април 1928 година от София тримата мъже отиват в село Шипка, Казанлъшко. Пеньо Бомбето наема оседлани катъри. Взема и хора от селото и по козите пътеки на Стара планина стигат върха Свети Никола. Там вилнеел мощен вятър, мраз обгръщал телата. Буковите гори наоколо бучали и всявали боязън. Наистина, градежът е зарязан и срутен. Стърчи три метра от върха. По някое време белобрад мъж на към 70 години се запътил към Орлово гнездо. За първичният план, който бил очакван да се вдигне там, трябвала и подпорна стена, само че нямало място и го изместили на днешното място. Белобрадият мъж стигнал до самия борд на пропастта, свалил шапката си и паднал на колене, свел ниско глава над камъка и се разплакал. Бай Пеньо Бомбето, милосърден човек, помислил, че му е станало неприятно и го попитал какво му е.

 

Младо, майсторче! Гледай – ето тук, гдето съм стъпил в този момент и рева, беше моят окоп, в който лежах с братята си и отблъсквахме гневните Сюлейманпашови пълчища, дето напираха като скакалци към върха. И в този момент като че ли слушам грозния им грак: „ Аллах! Аллах! Аллах! “ И виждам гибелта, която вилнее в нашите тънки редове. Пушките ни се бяха зачервили от пукотевица, а кръвта ни течеше като червен бързей по тия скали тук – и съветска, и българска, само че никой от нас не отстъпи даже една крачка обратно. Имал съм шанс – останах жив и даже съм касиер на Строителния опълченски комитет. Сега те апелирам като татко. Заеми се със градежа на паметника, майсторче, не се плаши от планината. Това е Стара планина, а тя в никакъв случай не е била зложелател на българина. Искам да видя приключен този монумент, дето е почнат тук, целият български народ го желае, пък тогава да легна в земята, поради която проливахме кръвта си тогава.

 

Бай Пеньо към този момент знаел, че няма връщане обратно след тези тежки думи. Обещал пред опълченеца, че монумент ще вдигне, каквото и да му коства. Тогава мъжете слезли в село Шипка в гостилница „ Орлово гнездо “ на Христо Загоров. Там огромният занаятчия подписва контракта за градеж на паметника. Преспива в селото и на другия ден отпътува за Варна, с цел да вземе „ тайфата “ си – осем индивида дюлгери. От морския град се отправил към родното село на татко си Ганчовец, с цел да тръгнат след него още петима строители.

 

Върхът Свети Никола стигат по здрач. Минали през Етъра, Габровско, с натоварени катъри, които носели на гърба си багажа им с принадлежности, завивки и храна. Майсторите нямало къде да пренощуват. Бараките строени преди за служащите са разрушени. „ Наскубахме суха папрат, каквато имаше в обилие в близост и си направихме леговища на валожините и камъните. Достраша ни да легнем в гората на завет, въпреки че беше напълно наоколо. Хвърлихме върху папратта по една козинява рогозка, завихме се с друга и както си бяхме с цървулите и абите, легнахме, па метнахме и кожусите от горната страна. През нощта излезе буран, който ни разбуди със страшния си глас, заечал в горите в близост. Надигнахме изплашени глави, а острите камъчета ни заудряха като сачми по лицата.

 

Завихме се ние през глава, никой не смее да мръдне. Съмване нямаше като че ли! И когато най-сетне се пукна зората, видяхме, че сме затрупани с пръст и дребни камъчета, свлечени от върха. Не можем да се измъкнем от постелите си, като че ли бяхме живи заровени “.

 

Но това е било единствено началото…

 

Тогава един служащ скочил и споделил: „ Пеньо, агаджим, до момента в който не сме почнали да ставаме и да се махаме отсам. И ние дами и деца имаме, не сме си намерили кожата на пътя, я! Не виждаш ли, че този градеж е нахапана чушка. Пчелата не бяга от меда “. Няколко индивида от служащите си взели багажа и тръгнали към Казанлък. А тогава имало доста работа за дюлгери – таман се случило земетресението в Пловдив, което съборило постройките в града.

 

Не се отчаял бай Пеньо Бомбето, нали е дал честната си дума пред опълченеца и пред себе си. Не можел да излъже и тези, които са му дали своят вот доверие.

 

Скоро от София идват хора и го предиздвикали да скъса контракта. Комитетът му дал огромни пълномощия – самичък да управлява и провежда работата по паметника. Заръчали да откри още служащи от Габровско и Дряновско, тъй като са здрави и корави, не се огъват пред компликации.

 

Казали, че ще му заплащат по осем хиляди лв. месечно, а на служащите – колкото изискат, стига да са заслужили парите си. Самият Пеньо Бомбето щял да заплаща заплатите с пари теглени от банка в Казанлък.
Подписал той новия контракт и право на Бичкинята в Габрово, където имало кариера за дялан камък и павета. Там наел 14 души каменоделци, които се съгласили да тръгнат с него. Работници му стават и четирима каменари от дряновските колиби. Дал им и по 500 лева капаро без квитанция. Тяхната почтена дума била гаранция, че ще се свърши работата.

 

На другия ден всички се отправили към върха. „ Погледнах ги и сърцето ми трепна от наслада. Стояха прави и сурови като канари. Повечето от тях бяха мощно брадясали, само че не с бради. Имаха единствено мустаци като същински мъже, свъсили гъсти вежди под бели и черни овчи калпаци и препасани с червени пояси, от които стърчаха дръжките на ножове. Краката им бяха обути с цървули от животинска кожа и бели навуща, кръстосани с черни върви. Някои носеха ножовете си в навущата. Всички бяха с шаячни потури и аби, а ръцете им – като моите, със слинове от работа, напукани като кората на дъб, замязяли горе-долу на конско копито “, разказва огромният занаятчия мъжете, които придумал да тръгнат след него.

 

Първоначално служащите изкопали три землянки за живеене, вкопани надълбоко в земята. Те не пропущали нито вода, нито вятър. Като чули, че работата на върха не е завършила, завърнали се и някои от избягалите служащи. Дошли и други. Наложило се да създадат още една землянка.

 

В тях мъжете се приютявали с животните си. Един октомврийски ден снегът затрупал землянките и те не можели да надигнат вратите им, които се отваряли на открито. Продуктите стояли в костницата на паметника. Успяли да излязат чак на втория ден. Тогава видели по какъв начин магаричката Върбанка, която квартирувала нощем в ъгъла, се отвързала и изяла освен хляба им от газените сандъци, в които го съхраняват, само че и циментовите чували и чертежите на паметника. „ Помня, че единствено главата на лъва беше останала непокътната от чертежа. Да плачеш ли, да се смееш ли? “, споделя майсторът.

 

През лятото на идната година магаричката Върбанка се изгубила. Уж пасяла под върха, отишли служащи да я търсят. Но в този миг тя към този момент била в лапите на мечка стръвница. Щом животното видяло мъжете, не се изплашило и не побягнало, а заревало с цяло гърло. Тръгнала към мъжете изправена на два крайници. Те се пръснали на всички страни и едвам избягали. „ Неколцина потърсили избавление в една от землянките. Едвам сварили да затворят вратата и мечката заревала и задраскала по нея. Натискала мечката вратата да влезе вътре в землянката, но нали е направена да се отваря във вътрешността, не могла да влезе. Иначе не се знае какво щеше да стане! И се отказала от жилаво дюлгерско месце откакто се наръмжала до насита, а през туй време джуките на ония вътре се нацепили до кръв като репи.

 

Иван от Панагюрище, не стига дето си изгубил обувките при бягството през гората, ами взе нощем да се стряска и да вика на сън: „ Мечка! Мечка! Олеле, мечка! Бягайте да бягаме, мечката ще ни изяде! “ Зевзеците го взеха на мезе, хеле като чули един път по какъв начин Иван, вместо „ майка “, рекъл „ мечка “… “, спомня си Пеньо Бомбето преживелиците в планината.

 

На градежа към този момент вървяла същинска работа – без никаква машинизация и улеснения, на които се радват актуалните строители. Дюлгерите създали път до паметника. Бай Пеньо Бомбето купил от Севлиевския пазар два чифта яки биволи, с цел да транспортират каменните блокове за паметника на върха. Той трябвало по първичен план да се гради от мрамор и гранит, само че след това се взело решение да се употребява локалния синкав доломит. Кариерата се намирала на изток. Мъжете цепели големите каменни блокове на 10 метра дълбочина. Оформяли ги, както е по чертеж на арх. Донков. Истински занаятчия на каменарите е Кънчо Кавръков от село Шипка. С биволите товарели каменните блокове, животните едвам намирали сили, с цел да ги измъкнат до върха, където щял да се намира паметника. После по дървената скеля благодарение на валяци – къси обли дървета, скрипци и дебели конопени въжета, ги придвижвали нагоре и поставяли на мястото им. Ъгловите камъни, определени от най-големите и здрави блокове поставял единствено Пеньо Бомбето.

 

Паметникът по малко почнал да пораства – ред по ред, етаж по етаж – висок 34 метра. „ Скоро се наложи да вършим скелята за хаспела. Това бе може би първия първичен асансьор, наш патент, който въведохме в строителството, с цел да се избавим от тежкия труд и ускорим градежа.

 

Изправихме голяма борова греда, която наричахме бандера, и започнахме най-сетне да подвигаме тежестите с крикова макара, задвижена ръчно от двама души. Чак на втората година ни докараха от Казанлък бензинов мотор за хаспела, което ни облекчи доста. Бяхме построили скелето на източната страна на паметника от дебели борови греди, привързани към снагата му с двадесет милиметрови обли железа.

 

Но още същата зима снежен вихър скъса тия железа и събори всичко в пропастта. Втората скеля направихме на южната страна, откъм Казанлък – там беше по-завет и тя устоя до края на строителството “, спомня си Пеньо Бомбето.

 

Най-трудната работа била с пясъка, който доставяли от село Енина и Мъглиж до село Шипка с каруци, а от там пренасяли с 40 каракачански катъра и магарета до върха. Натоварен е в газени сандъци. Нужни били хиляда тона пясък. Но мощният вятър разпилявал скъпия материал – в сандъците безусловно оставали по две шепи. Пеньо Бомбето взема решение, че нещата не могат да не престават по този начин и един ден обиколил околните сипеи и урви, прави разкопки на няколко места. Южно от върха, единствено на 200 метра от него открива слой бигорен пясък, пълен метър и половина.

 

Изпраща от него за разбор в София. От столицата материалът е утвърден от експертите, което улеснява работата на строителите.

 

Те се трудят добросъвестно, преодолявайки големи компликации. Работата стартира по изгрев слънце. Жени към тях няма и постоянно остава един от тях, с цел да подготви храна за останалите. Веднъж пристигнали софиянци, които любопиствали какво се случва на върха. Мъжете ги нагостили със зрял фасул в гърне. Два месеца по-късно им изпратили писмо с молба да кажат рецептата.

 

Където копнели излизали патрони, ножове, саби, гюлета и доста човешки кости, които събират и след това внасят в костницата. „ Веднъж намерихме едно невъзпламенено турско гюле с дървена запушалка и каменарски фитил за запалка. Българинът е човек любопитен – зехме, че махнахме тапата, изсипахме барута върху една канара и подхвърлихме отдалеко запалена с чамак прахан. Че като блъвна оня ми ти пламък – пет метра висок! За кои ли юнаци е било предопределено това гюле? “ А за починалите български опълченци постоянно палят свещици…

 

Работниците си вървят при фамилиите чак по Петковден, когато на върха е невероятно към този момент да се работи заради климатичните условия. „ Помня тръгнахме си една есен и за разлъка, вятърът като духна, сграбчи моето магаре натоварено с дюлгерския ми багаж и го търкулна пред очите на всички на към 50 метра надолу по ската. Завивките ми паднаха в огромна локва с вода. Рекох си: отиде ми положителното магаренце, кой ще ми носи багажа в този момент? А и ще би трябвало да го заплащам на притежателя, от който го бях наел. А то, нали носи яка душа, нищо му няма, крепко и читаво остана, единствено дето не можеше да стане самичко под товара. Изправихме го, постегнах самара, то накриви уши и продължи надолу по пътеката “.

 

Когато още веднъж се връщат в планината за работа, обичат през дългите вечери да седнат към избухлив огън покрай землянките, с наметнати антерии или овчи кожуси. Мъжете свирят на окарини, гайди, кавали, гъдулки или саморъчно направени свирки. Шегуват се, по-младите люшкат ръченица. По някое време сред тях се пускат от ръка на ръка габровски павурчета с люта ракия. Виното пият напряко от кози мех.

 

Един неделен ден няколко индивида вземат решение да отидат измежду недостъпните скали, с цел да си наберат еделвайс. Минали около барака на каракачанин, който стоял под огромен бук и дялал лъжица от чемширово дърво, а овцете му пасяли в близост. Строителите се спряли и се разговорили с него, разказали на къде са тръгнали. „ Не ходете в този момент, момчета, тъй като единствено след час-два ще пристигна огромна стихия и проливен дъжд “. Мъжете не повярвали, даже се засмяли. Каракачанинът им предложил да поседнат, дал им да пият студена мътеница, извадил прясно сирене. Тръгнала приказка. В колибата се виждали две дами да тъкат на стан одеяла, извънредно пъстри и красиви.

 

Изведнъж рукнал пороен дъжд, извила се страшна стихия, скатът се трансформирал в луда река, все едно идвал краят на света. Строителите се приютили в каракачанската барака, която била по този начин издигната, че в нея не прокапва вода, нито пък вятър се усещал. Двете дами за момент не спирали да работят край стана си, нищо не забелязвали към себе си. Бурята вилняла два часа. После утихнала и напекло слънце. Строителите благодарили на каракачаните за гостоприемството и се върнали отново на паметника, само че без еделвайси.

 

Променливото време и мъглите на градежа постоянно им пречели да работят. От атмосферното електричество не можели да се допрат до желязо или чук, хвърляли искри. Всяко желязо по скелето излъчвало зарево – ужасно и красиво. Веднъж даже мълния удря човек на скелето. Настъпила суматоха. Строителите го свалили, създали му изкуствено дишане и го заровили в земята. Накрая оживял. Пеньо Бомбето не позволил никаква трудова акцидент. Само племенника му си отива от живота от синя пъпка. Това момче е „ преносимата каса “ на огромния занаятчия. Той теглел хиляди левове, нужни за градежа от банка в Казанлък. Слагал ги в кожен пояс, който препасвал на голо към кръста на момчето и го пускал с натоварената кола към върха. Пеньо Бомбето тръгвал по-късно с друга натоварена кола.

 

След толкоз безчовечен старания идва и оня незабравим ден, в който в края на лятото на 1930 година строителите слагат последния камък на паметника на връх Шипка. Оставало да се сложи единствено лъвът дълъг 8 м и висок 4 м.

 

„ Огромният ревящ лъв – знак на България, пристигна при нас излят от бронз на стотина части, всяко номерирано и припасвано едно с друго. Чух, че бил направен от скулптора Кирил Шиваров, по план на скулптора Александър Андреев и излят в Софийския боеприпас. Гипсовите му шаблони били правени на два пъти. Първият модел на лъва бил по-малък и е трябвало да държи трикольора в лапа, само че за благополучие, някакъв вагон минал през него в арсенала и го разрушил. Казвам – за благополучие, тъй като вторият образец, по който е излят лъва, е доста по-голям и успешен. За материал е употребен бронзът, получен от претопените съветски оръдия, останали от Освободителната война и заровени в двора на военния боеприпас “, спомня си Пеньо Бомбето.

Лъвът идва от Казанлък на части в сандъци, всеки един номериран. Започва подготовка по повдигането му парче по парче, трябвало да бъде съединен и заварен. В това време пристигнали непознати дипломати. „ Какъв е този лъв в центъра на Балканския полуостров? На вас, българите, в действителност ви липсва възприятие за невзискателност. Една шепа народ, една педя земя – пък сте си избрали лъв за знак на страната си! Ние считаме, че мястото му не е горе на върха, а долу – в ниското “. Строителите обяснили на чужденците, че той е знак на България, завещан още от времето на Първата българска страна и дефинитивно одобрен през Втората. А дипломатите мълчали…Но работата траяла. „ Качихме лъва парче по парче на корниза, техниците го стегнаха с болтове по вътрешните сглобки, а един добър занаятчия го завари с оксижен.

 

Болтовете не му дадоха да се разкриви от температурните напрежения при заваряването и лъвът стана като същински, лъв за знамение и приказ, да ти е драго да го гледаш на връх Балкана “.

 

През август 1930 година строителите и Пеньо Бонбето се приготвили, с цел да се приберат по родните места. Уж са радостни, че е свършило дюлгерското им тегло, а всички плачели…Когато слизали се обръщали, с цел да видят построеното… Не можели да му се нарадват. Довършителните работи към паметника не престават с спиране до 1934 година с други майстори.

 

На 26 август 1934 година той е публично открит в наличието на останали живи опълченци. Строителите му и Пеньо Бомбето също са поканени. Присъстват царят, министри, генерали и доста елементарни хора. Има боен церемониал, раздават се пагони, звезди, ордени…

 

Пеньо Бомбето стоял сгънат в края на трибуната, прикрит зад гърбовете на формалните посетители. Знаел, че е извършил обещанието си пред остарелия опълченец и тези, които са му засвидетелствали доверие. Паметникът на свободата на връх Столетов вечно остава делото на живота му.