Мексиканският режисьор Карлос Айхелман Кайзер: Мозъкът е ограничен, но сърцето – не
Карлос Айхелман Кайзер живее в дълбоките тропически гори на Мексико. Отглежда овце и пчели. Произвежда сирене и мед. И това е другото му най-любимо нещо – след киното. Неговият филм „ Червените обувки “ е огромният победител на „ София филм на фест “.
Енергия е думата, която съпровожда съвсем всеки коментар на режисьора, обвързван с работата или живота. Енергичен е прилагателното, което приляга на драмата и чудатият завой, който един възрастен мъж прави, с цел да извърви своя финален път към детето си...Без боязън и без нищо за губене.
„ Семейството е най-важното нещо в живота. Защото от фамилията получаваме първите рани, които носим през целия си живот. Наша отговорност е по-късно да ги излекуваме, тъй като, в случай че останат, ги предаваме на децата и внуците. Направих този филм като опит да изцелявам личната си рана, обвързвана с моите взаимоотношения с татко ми. Смятам, че най-важното във всеки един артистичен опит е до минеш през персонален развой, от който най-после да излезеш по-добър човек “, споделя режисьорът.
Карлос Айхелман Кайзер е основал филм-катарзис. Несбъднатият разговор сред татко и наследник е планиран като животоспасяващо пътешестване на основния воин Тачо – към 
ужасяващата действителност на едно от най-красивите лица на гибелта...
Карлос Айхелман Кайзер – за театралното звучене в киното, за насилието над дами и по какъв начин мъжката сила да се употребява по подобаващ метод, за женската сила в самия него, за белезите и татуировките, за братята му, които също работят в киното. И още: Закъснял ли е дебюта му в огромното кино. Защо един дебютиращ режисьор поверява основната роля на дебютираща актриса.Защо сърцето е по-важно от мозъка и за какво мозъците ни са с лимитирани благоприятни условия, а сърцето – не. Коя е най-голямата му болежка за Мексико.
Знаете ли какво излиза, когато напишеш Карлос Кайзер в „ Google “...
- Знам, че излиза един футболист...
...известен като най-големият лъжец във футбола... Затова ли се подписвате с трите си имена – Карлос Айхелман Кайзер?
- Не... (Усмихва се – бел. а.) Това е един доста добър въпрос, на който нямам отговор. Не знам за какво го върша. Сега, като го казахте, се замислих, че в никакъв случай не съм си давал сметка. И в действителност е необичайно.
Закъснял ли 
е дебюта Ви в огромното кино?
- Не имам вяра да я просрочен. Аз имам вяра на нещата и метода, по който се случват във времето. Затова мисля, че в този момент е точният миг.
Казвате, че този филм удря в сърцето, а не в мозъка? Защо сърцето е по-важно от мозъка като реципиент в този случай?
- Вярвам, че един филм, с цел да допре хората и да ги накара да се замислят същински, би трябвало да допре техните усеща, а не мозъка им.
Снимка: Даниел Димитров
Мозъкът е един доста хубав инструмент, доста комплициран и акуратен, само че той си остава инструмент със своите ограничавания – като образованието, страховете, програмирането... Докато възприятията, въпреки това, са универсални, нямат ограничавания. Затова посредством тях можем да докоснем хората същински.
Означава ли, че мозъците ни са с лимитирани благоприятни условия, а сърцето – не?
- Да. Когато споделям сърцето, имам поради възприятията, а не придвижванията. Защото и Вие, и аз, сме програмирани по един необикновен метод – имаме някакво обучение и това ни лимитира, мозъкът не може да мине оттатък това. Докато възприятията
ни нямат тези ограничавания и са универсални.
Защо един дебютиращ режисьор поверява основната роля на дебютираща актриса?
- Защото тя се оправи отлично на кастинга (Смее се – бел. а.) И да, и не. Изпълнителят на основната роля – Еустасио Аскасио-Тачо, е натурчик. Затова взех решение, че би трябвало да уравновесявам неговото наличие с актриса, която има професионален опит, само че не желаех да е прекомерно огромен този опит и да не е доста известно или огромно име – с цел да не е прекомерно мощен контраста сред тях. Затова избрах Наталия Солиан, която има много опит в театъра, само че не и в киното.
Това „ театрално “ звучене на киното напоследък мода ли е или единствено чувството на фена е такова?
- Нямам съответен и аз явен отговор, тъй като в никакъв случай не съм се замислил по този въпрос. Иска ми се да имам вяра, че е обвързвано с персоналното светоусещане и метода, по който всеки от нас вижда света и живота. Иска ми се да имам вяра също, че това е част от допира до моята персона и до метода, по който разбирам живота...
Тачо играе като същински артист. Ваше изобретение ли е?
- Точно не беше прочут с нищо, до момента в който не се появи в „ Червените обувки “. Когато пишех концепцията за кино лентата, бях част от една социална група против миньори от северно Мексико. Групата не е обвързвана по никакъв метод с кино лентата, само че в интернет видях клипче, в което беше и Тачо. Той беше част от тази самодейност. Помислих си, че доста се приближава до героя от моя сюжет.
Затова по-късно, когато започнахме да приготвяме кино лентата, споделих на кастинг екипа да се опита да го открие. Той живее посред нищото, в планините на северно Мексико. Моите хора отидоха при него, снимаха няколко клипа и се оказа, че той се оправя доста добре. После аз самият отидох при него. Зааснехме разнообразни подиуми от кино лентата и всичко стана съвършено.
Накрая го помолих да изиграе сцена, която не участва във кино лентата. Той трябваше да приказва с щерка си, която е мъртва. Той плака много. Беше доста специфична и деликатна обстановка. Оказа се, че е изгубил щерка си... Неговата сегашна брачна половинка също 
плачеше в ъгъла на стаята. Точно в този миг си споделих, че не аз взимам решението Тачо да е основният артист а филмът самичък е взел решението...
Когато снимахме Червените обувки, той беше на 72 години. Сега е на 74.
И кариерата му на артист не престава да се развива...
- Познавате режисьора Гилермо Ариага (Гилермо Ариага е мексикански публицист, сценарист, режисьор и продуцент, роден през 1958 година, негови са сюжетите на „ Вавилон “ с Брад Пит и „ 21 грама “ с Шон Пен – бел. а.). В момента той снима нов филм и основната роля е на Тачо. Видял го е в „ Червените обувки “ на фестивал и го е харесал. След това се свърза с мен и ме попита дали съм склонен да го наеме. Разбира се, че съм склонен (Усмихва се – бел. а.).
Снимка: Даниел Димитров
В началото Тачо не беше уверен дали ще взе участие в моя филм, само че когато разбра, че става въпрос за загубата на щерка, като че ли усети силата и това го предизвика. След края на фотосите осъзна, че му хареса цялото прекарване, харесаха му фестивалите. Нещо се промени в него... И, доколкото разбирам, незабавно е приел поканата от Ариага.
Насилието над дами сериозен проблем ли е в Мексико?
- Мисля, че това е сериозен международен проблем. Аз мога да приказвам за насилието в Мексико, тъй като пребивавам там и оттова са моите директни наблюдения. Смятам, че насилието над дамите е рана за цялото човечество и сме закъснели да излекуваме тази рана.
Това, което аз върша във кино лентата, не е да акцентира върху политическата тема и конюнктурата, или върху провокацията. Опитвам се да направя лиричен, прочувствен филм и доста деликатно жегвам тази тематика.
Успява ли филмът да отвори диалог за мъжката сила и по какъв начин тя да се употребява по подобаващ метод?
- Да, такава е задачата, само че това е първата стъпка. Филмът е за мъжката сила и угризенията, когато тя не се употребява от подобаващ метод. Надявам се, че това е една дребна крачка в позитивна посока.
Никога не бих направил филм като самоцел. Защото постоянно съм уверен в устрема си. Затова се надявам моето изпитание, колкото и малко да е то, да е асъдействало към позитивното потребление на мъжката сила.
Вашата мъжка сила в работата ли отива най-вече?
- Аз считам, че при мен доминира повече женската сила. И се усещам доста добре по този начин. Разбира се, хубаво е да има баланс в живота. Но когато искаш да твориш, би трябвало да нарушиш салдото и да избереш мъжката или женската сила.
Снимка: Даниел Димитров
В моя филм се пробвах да основа доста контрасти – сред провинцията и града, между Тачо, който е възрастен, и Дамяна, която носи силата на младите. Най-големият контрастност е сред мъжката и женската сила.
Опитах се в първата половина на кино лентата да доминира извънредно мъжката сила. Има подиуми, в които не се приказва изключително доста, камерата е мудна, има необятен обсег, снимано е в пустинята.
Във втората половина е градът. Там е женската сила. Сцените са снимани нощем. Има тайнственост...
В каква посока е насочен Вашият режисьорски взор в този момент?
- В момента работя по нов филм, който се споделя The days of the fire (Дните на огъня – бел. а.). Снимаме напълно в района на моето отечество, където е тропическа гора (Карлос Айхелман Кайзер е роден през 1980 година в Сан Луис Потоси, столицата и най-големият град в централносеверния едноименен щат Сан Луис Потоси – бел. а.). Енергията е женска, действието се случва във влажната рискова и тайнствена гора.
Смятам, че всичко в живота е обвързвано с силата. И това може да се огледа както от страната на мистиката, по този начин е чисто научно. Вярвам, че всичко се свежда до това къде, по какъв начин и с кого ще вложиш силата си. Затова наша отговорност е да вложим силата си по най-хубавия метод.
Коя е най-голямата Ви болежка за Мексико?
- Най-силната ми болежка и най-големият ми боязън за Мексико са свързани с хората и човечността, която изчезва. Защото, сякаш, в настоящето общество никой не се интересува от другия. Достигнем ли този миг, с обществото и човечността е свършено.
Снимка: Даниел Димитров
Например, във кино лентата има сцена, в която Тачо отива в банката и служителката се отнася доста зле с него. Но не тъй като самата тя е неприятен човек, а тъй като тя не се интересува от него. И това е най-лошото, което може да се случи на човечеството...
Аз обаче имам положително предусещане за човечеството. Знам, че ще оцелеем и ще продължим да ставаме по-добри. Но считам, че когато има някакъв проблем, би трябвало да надигнем глас и да се опитаме да го разгадаем. За казуса с човечността имаме решението и не можем да стоим безучастни, и да си мълчим. Най-ужасното нещо е да има проблем, ние да го виждаме и да си мълчим... Но аз съм оптимист.
Рисунките по тялото Ви идват след болежка или след наслада?
- И от двете. От живота... Те са като белезите. Един ден правиш нещо, раняваш се, остава ти белег. След това забравяш, само че мозъкът действа по този начин, че, в случай че видиш отново този белег, си припомняш случилото се. И, в случай че мислиш задоволително мощно, може отново да преживееш това, което ти се е случило.
По същия метод са и татуировките. Те могат да ви накарат, освен физически, да съпреживеете нещо. Могат да се свързани с хора, с места, които да наградите в съзнанието си, и да изпитате същите усеща.
Снимка: Даниел Димитров
Повечето от моите татуировки са персонални, само че има такива, които са чисто декоративни (Показва стрела върху ръката си, черешка, поема и роза – бел. а.).
Стрелата не значи нищо, както и черешката, само че розата има надълбоко персонално обръщение. The Laughing Heart е най-любимото ми стихотворение („ Смеещото се сърце “ е стихотворение на Чарлз Буковски – бел. а.).
Имате двама братя, които също се занимават с кино. Работите ли дружно?
- Не. Най-малкият ми брат Франс е ефирен продуцент и неотдавна направи състезателен филм за „ Дисни “. Другият ми брат, Андрес, скоро снима документален филм за нашето семейство.
Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?
-...да бъде жив.
Режисьорът показва „ Витлеемската светлина “ на „ София филм фест “ Дъщерята на Тед Кочеф показва кино лентата си „ Скрити съкровища “ на 27-ия „ София филм фест “ Филмът с негово присъединяване „ Изпепеляващи дни “ е в програмата на 27-ия „ София филм фест “
