Кандидатите да купят рафинерията се множат, азерите искат да я

Кандидатите да купят рафинерията се множат, азерите желаят да я вземат, Орбан се интересува, американците гледат съмнително (Политическа сатира)

Лавров пристъпи в кабинета на Путин с изражението на човек, който преди малко е излязъл от групова терапия по ръководство на гнева, само че към момента не е сигурен дали методът работи. В центъра стоеше солидно бюро от махагон. Върху него бяха разхвърляни няколко напълно ненужни предмета: телефон със седемнайсет копчета – като от някой остарял филм за Джеймс Бонд, три златни писалки, които не пишеха, бюст на Петър Велики и една бутилка минерална вода, от която никой в никакъв случай не беше пил. До тях се мъдреше компютър, който служеше главно за поддържане на илюзията, че президентът има някакъв интерес към модерните технологии.

Путин подвигна взор, излъчващ комбинация от спокойствието на умел ловджия и леката скука от неизбежността на срещите с подчинени.

– Говори, Лавров.

– Другарю президент, обстановката с „ Лукойл Нефтохим Бургас “ става… хм… любопитна. Кандидатите да купят рафинерията се множат. Азерите желаят да я вземат, Орбан се интересува, американците гледат съмнително, а даже и българската страна – представете си! – предявява искания.

На лицето на Путин се появи усмивка – не топла, а хладна като първия сняг в Сибир, който всички знаят, че ще продължи шест месеца.

– Всички дружно не могат да съберат това, което ние можем да предложим – съобщи той умерено. – Ще я купим ние.

– Но… по какъв начин? – попита Лавров, който чудесно знаеше по какъв начин, само че по традиция се правеше на леко сюрпризиран.

– Измислете там нещо – махна с ръка Путин. – През някакъв медиатор. После си я прибираме вкъщи.

– Ама по какъв начин по този начин? – поколеба се Лавров, въпреки вътрешно да усещаше, че отговорът ще бъде в границите на познатото.

– Ей по този начин – отвърна президентът с звук на човек, който дава указания за подготвяне на борш. – След договорката незабавно стартирате да демонтирате. Тръба след тръба, болт след болт. Всичко назад в Русия. Да ги видя какво ще вършат без нашия бензин!

Лавров се замисли. Ако преди 10 години някой му беше споделил, че ще провежда похищението на цяла рафинерия, несъмнено щеше да се засмее. Но сега… в този момент просто кимна.

***
Тридесет години по-късно на мястото, където в миналото бе димял нефтозаводът, се простираше необятна обилна морава. Въздухът беше чист, птичките пееха, а десетина кози пасяха нехайно.
Пастирът седеше на един камък и се припичаше на пролетното слънце с примижали очи. До него дотича кучето му, което с леко скърцане на опашката седна в тревата. Очите му – немигащи и електронни – излъчваха обич и лоялност.

– Май ти би трябвало малко смазка, остарели приятелю – сподели пастирът и почеса кучето зад металното ухо.

– Благодаря ти за всичко, стопанино! – отвърна то с жизнеспособен глас. – Удоволствие е да ти послужвам! Това място е толкоз красиво. Трябва отново да дойдем някой път!

Пастирът се усмихна и въздъхна.

– Като дете ми разказваха, че в миналото тук е имало нефтозавод. Огромен, трещящ, пушещ…

– Какво е нефтозавод? – попита кучето с откровен интерес.

– Произвеждал е гориво за коли, употребяващи мотори с вътрешно горене.

Кучето мълча няколко секунди, до момента в който процесорът му проучва информацията.

– Двигатели с вътрешно горене? Това ми звучи много… неефективно.

Пастирът се засмя.

– Ще те заведа някой път в музея, там има един. А сега… ти наглеждай козите. Аз ще подремна.

Кучето издаде меко, предостатъчно бръмчене, а индивидът се отпусна върху тревата. Вятърът донесе мириса на билки. Над ливадата прелетя ято калдаринки. Светът беше спокоен. Бензинът – пропуснат. И единственото, което скърцаше, беше опашката на електронното куче.