Към днешна дата в политическия спектър на България няма нито

Към днешна дата в политическия набор на България няма нито предпочитание, нито подготвеност за предварителни парламентарни избори. Всяка политическа мощ се надява за обикновено привършване мандата на ръководещото болшинство с очакване оптимално да се възползва от парламентарното време за прелегитимиране, позициониране и вероятно за конструиране на нетипични съдружни формати. Целта им е обезпечено присъединяване във властовата система на страната. " Това декларира в станалото към този момент традиция новогодишно обръщение почетният ръководител на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган, което той прави пред управлението на Движението, депутатите, локалния актив и кметовете. Тази вечер всички те са събрани в Дома та Движение за права и свободи в "Бояна ", с цел да отбележат отиващата си година и да начертаят проектите си за Новата 2020, оповестява "Епицентър ". Публикуваме цялостната тирада на Ахмед Доган.

Уважаеми господин ръководител,

Уважаеми дами и господа,

Разбираемо е, че тази година е необикновен маркер в нашето политическо битие,защото тя бележи един цикъл в развиването на страната и на Движението: 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи.
Но на първо място желая да ви поздравя за сполучливото показване на МИ-2019. Безспорно е, че Движение за права и свободи утвърждава и уголемява наличието си в локалната власт. На всички ви е ясно, че това е надстроен потенциал за по-добро показване на последващи парламентарни избори. В този подтекст има неудачи и проблематични обстановки в някои райони, само че се надявам, че след прецизни разбори ще предприемете ограничения и тактики за тяхното превъзмогване.
Фразата „ 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи “ се произнася относително елементарно. Но започнеш ли да я осмисляш в действителни измерения като мотивация, модели на политическо държание с дейности и противопоставяния, имаш възприятието, че по-скоро се занимаваш с драматургия, а не с политика. Затова от моя позиция няма нужда да се прави ретроспективен разбор на генетичната политическа връзка на Прехода с появяването на Движение за права и свободи в общественото пространство, тъй като субективното изместване на ролевата значителност в този развой ще бъде неизбежно.
Като препрочитам разнообразни страници с разбори и персонални мемоари на участници в Прехода за прощален път се увещавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достолепието на историята, когато е третирана с „ персонално участие” и от близка отдалеченост. Оказва се, че в някои случаи да пишеш История е еднакво, даже по-значимо, от това да правиш История.
Темата за Прехода сякаш е на път да се трансформира в „ историческа реалност” и официално е предметна област на проучване от анализатори и историци. Но таман поради „ близката дистанция” и „ персоналното присъствие” действителността на Прехода е от хибриден вид с очевидно доминиране на политическото над историческото.
Затова оценките за Прехода като предписание си опонират, даже взаимно изключват. Но тази привидна справедлива несигурност на полезности, позиции и оценки за 30-годишен интервал от най-новата история на страната е естествен феномен в изискванията на народна власт.
Проблемът е, че се появи ново потомство, което възприема действителността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като недовършен развой без котва.Разбира се, една от значимите предпоставки за това е събитието, че забележителна част от начинателите и пострадалите от Прехода настоящо участват в политическия набор на общественото пространство.
В емблематичен смисъл това са БСП-СДС-ДПС, които са надалеч от реализиране на единодушие за действителните им функции в този развой.Но фундаменталният въпрос, който виси в общественото пространство, е не толкоз кой каква роля има в Прехода, а:
- Какво ни дадоха тези 30 години от началото на демократичните промени в България?
Сложен и сложен въпрос, който няма еднопосочен отговор.
Ако има безапелационен положителен или отрицателен отговор с изреждане на достиженията и „ вредите “ като в заможен указател, ще бъде неправилно, тъй като няма да издържи на очевидните екзистенциални действителности и на тестването на времето.
Едно е несъмнено, като система на отчитане на постигнатото и изпортеното, от днешна позиция Преходът ни даде опция за демократични промени, само че без програмирана визия за технологията на промените: кое, по какъв начин, до каква степен и с каква скорост да се извършат във времето.
Вместо визия бяха импортирани извън разнообразни модели и нормативни действителности, които имаха над 200-годишна история. А нашата социално-икономическа система и груповият индивид в лицето на главните институции, и на родените от Прехода политически партии на Демокрацията, не можаха да намерят оптималната политическа мяра на взаимоотношение на импортираните с наличните действителности вътре в страната. Несъвместимостта на „ външното” и „ вътрешното” изкривиха вариантите за превръщане на вероятното в фактически, създавайки мътна политическа среда, което след това стартира да продуцира дефектирани социално-икономически и политически действителности.Когато след 30-годишна история приказваме за дефектиране на демократичните правила, правила и действителности, това най-малкото е обезпокоителен сигнал в обществото.
Но няма по какъв начин да си затворим очите пред явни и очевадни политически действителности.
Опорочаването на изборния развой се трансформира в зараза, която обхвана всички политически обединения, и това рефлектира върху естественото възпроизвеждане на демокрацията и слага под подозрение нейната легитимност.
Обективно видяно политическата система на обществото се връща в изходното си състояние на пускане на Прехода, когато правехме избори под надзора на външни наблюдаващи, в това число и от Сената на Съединени американски щати.
Нашата народна власт е представителна. Всеки претендент за „ представител” на жителите по предписание би трябвало да се състезава с други като него и да предложи ясна визия за обслужване на жителите, които го избират и пред които той би трябвало да се регистрира като техен представител във властовата система. Тази ”визия” непрекъснато би трябвало да се обновява, съгласно потребностите на обществото. Проблемът е, че тъкмо това не се прави.
Липсата на визия се подменя с нереални политически реторики на европейски тематики, което е индикация, че не се познават действителните проблеми на хората.
Изправени сме пред сериозен недостиг на новаторски хрумвания, тъй като стремежът към властта и властовата система на обществото се трансформира в самоцел за елита със силата на опиум. Подобна социално-политическа обстановка поражда отмалялост, незаинтересованост и демотивация в обществото, а по предписание политиците се трансформират в гръмоотводи на цялата насъбрана отрицателна сила в народен и интернационален мащаб.Според мен една от главните аргументи за избуяването на национализмите и популизмите, както и техните спонтанни противопоставяния в европейски мащаб, е умората от инерцията и рутинността на демократичната система на ръководство.В това положение на социума сякаш „ автоматично” се задейства защитната система на демокрацията. Впечатляващ най-нов образец за този предпазен механизъм на демокрацията е *„ Движението на сардините” в Италия: никому незнайни четирима младежи за няколко седмици изкараха над триста хиляди жители на улицата, с цел да стачкуват ”срещу културата на омразата и разделението”, за „ виновни избори”, за „ одобряване на демокрацията”, „ да разсънят италианската политика”…
Тази обстановка настойчиво припомня за именития „ резултат на пеперудата” за динамичното балансиране на времето и живите системи в природата: при избрани условия едно непринудено микроколебание на въздуха може да породи стихия в другия завършек на света.
Демокрацията е като Природата, тя има вътрешна нужда непрекъснато да е в режим на самоорганизираща се система. Но до момента в който Природата рестартира нарушавания си динамичен баланс с катастрофични феномени, а от време на време даже с „ един вирус”, то в едно цивилизовано общество не би трябвало да се допусне подобен радикализъм. Въпреки че сходни явления се трансфораха в политическо всекидневие на нашата цивилизация.
В този социално-политически подтекст по всичко наподобява, че рестартът на демократичния модел, комбиниран с моралния императив, е нежният, само че неминуем излаз от тази обстановка.Кога и по какъв начин ще се получи това, зависи от зрелостта на политическия хайлайф и на гражданското общество.
Когато приказваме за цикличност във включването на защитната система на демокрацията не би трябвало да се фокусираме единствено върху политическите действителности в България, даже не трябва да се възприема напълно като европейско събитие. Характерен политически синдром на цикличността е появяването на политическия терен на непредвиден, „ неопитен”, нехарактерен с харизматичен профил политически индивид. Така се получи в Съединени американски щати с президента Тръмп.
Цикличността допуска, че е време за смяна на парадигмата на властовата система,понякога полюсно, съгласно историческите обичаи на властовата система, манталитета на гражданското общество и „ градуса” на интернационалната среда.
Европа има най-богат опит в коригирането или преобразуването на полюсите на властовата система, уместно дозирани с леви, десни и центриски хрумвания. Последният свеж образец е Брекзит, който слага на тестване самата концепция за обединена Европа.
От тази позиция на този стадий демократичната концепция се намира в положение на историческа пауза, таман заради това нейните цели са да противодейства на всичко, което заплашва демокрацията. Либерализмът съществено би трябвало да си приспособява визията за резистентен политически и стопански ред в света. След възхода и рецесията на неолиберализма, очевидно е належащо да се реформира самия модел за демократична визия за развиване на света. Защото главните ѝ постулати и практики са от времето на модернизма и класическия капитализъм.
Друг значим цикъл, който занапред следва да се разгърне, е дисхармонията на цикъла на струпване с този на систематизиране и преразпределение. Това, несъмнено, не е от сантимент към „ обществената идея”, а от увеличението на рисковите фактори за предизвикателство на криза, в резултат на прекомерно необятно отворената ножица сред небогати и богати.
Всички партии ще станат малко по-социални и ще заговорят за обществения вектор на обществото. Това несъмнено е нов политически портал за левите партии в Европа, само че до каква степен те са подготвени да се възползват от преобразуването на парадигмата за стабилността на финансовата система и тази на властовата система, е друга тематика.
В този ред на мисли, към днешна дата в политическия набор на България няма нито предпочитание, нито подготвеност за предварителни парламентарни избори. Всяка политическа мощ се надява за обикновено привършване мандата на ръководещото болшинство с очакване оптимално да се възползва от парламентарното време за прелегитимиране, позициониране и вероятно за конструиране на нетипични съдружни формати. Целта им е обезпечено присъединяване във властовата система на страната. И таман по тази причина, в случай че волята им за власт надделее над концепцията за личната им сигурност като политически партии, предварителни парламентарни избори са вероятни. Политическата нужда от рестартиране на политическия модел на обществото в една или друга степен се осъзнава, само че относително по-малко се изговаря или се отсрочва във времето.
Защото рисковите фактори за продуциране на „ сериозната точка “ на хаоса в партийните структури се явява проблематичният възпиращ фактор за сходно коренно решение.
Тъкмо заради това решаващият фактор за рестарта в тази ситуация е зрелостта и готовността на гражданското общество!

Бъдете живи и здрави и радостни празници!