Глобалната катастрофа на русофилията
Калин Янакиев,
Върху облика на Русия, изграждан от нейните лични и редица непознати апологети в течение на съвсем целия ХХ век, нахлуването ѝ в Украйна нанесе безвъзвратен, световен, на практика гибелен удар. И въпреки всичко първият удар върху този неин облик бе нанесен от краха на комунизма. Защото би трябвало да си дадем сметка, че въпреки и до 1989 година Русия непрекъснато да бе водила нападателна политика, комунистическата световна химера даваше мощно „ оправдание “ на всичките ѝ тогавашни нашествия. За адептите на тази химера, каквито имаше из целия свят, всички съветски експанзии – даже най-грубите и откровените – можеха да бъдат оправдавани с битката за „ бъдещото безкласово общество “, с поддръжката на „ пролетариите от всички страни “, които „ нямат родно място “ (според догматиката на марксизма), само че гледат с есхатологична вяра към страната, която „ стои в авангарда на борбата за всеобща независимост и тъждество “. При всички свои нашествия в непознати страни, затова, комунистическа Русия можеше да разчита на избрани групи в тях, които в даден миг можеха да „ въстават “ против „ международния империализъм “, уверено да „ поемат по некапиталистически път “ и ето – следователно Русия не нахлуваше в тези страни, само че се „ притичаше на помощ на техните нации “. Дори искрено имперските експанзии в Унгария (1956 г.), в Чехословакия (1968 г.) или инсценираната „ национална гражданска война “ в Афганистан, въпреки всички да съзнаваха техния същински темперамент, постоянно намираха, в това число на Запад и в елитни левичарски интелектуални кръгове, свои авторитетни оправдатели, тъй като руска Русия бе и трябваше да си остане идеологическата „ метрополия “ на този сюблимен световен „ блян “.
И ето: откакто след 1989 година въпросният „ блян “ сподели по неопровергаем метод своята неплатежоспособност, докара безусловно до банкрут както спътниците на тази „ метрополия “, по този начин и нея самата и за броени години се изпари от главата на безусловно всички (днес комунистите на всички места в света са маргинални групи от маниакални субекти),
Русия остана без световно идеологическо оправдание
за експанзиите си, без – както споделих в предходен собствен текст – своя „ велика концепция “. Само че ненадейно се оказа, че тя просто не може без „ велика концепция “, че нормалността (която на политически език се назовава „ демократична народна власт “) я хвърля в дълбока, общонационална меланхолия, която тя патологично (и по остарял исторически навик) проецира на открито, уверена, че отговорни за нея са „ враговете “ ѝ – митически систематизираният съветски антагонист, „ Западът “. На мястото на глобалистичната „ велика концепция “, каквато до 1989 година бе „ комунизмът “, Русия – след къс интервал на политически „ ступор “ – все по-сприхаво стартира да инсталира… остарялата великоруска имперска концепция. Тази последната обаче – ще би трябвало да си дадем сметка – бе неприкрито национално егоцентрична, не даваше никакво идеологическо опрощение за нашествията ѝ и заради това не можеше повече да разчита на каквото и да било световно състрадание.
На никакво световно състрадание не можеше да разчита да вземем за пример маниакалната „ евразийска концепция “, чиито интелектуални „ гуру “ без притеснение (и дори с опиянение) заеха от профашистки политически мислители от предишното визиите за „ изконното “ противоборство на „ сухоземния и храбър Бегемот (у Карл Шмит това бе тогавашна Германия, у евразиеца Дугин – актуалната Русия) и трансокеанския пресметлив и разлагащ Левиатан “ (тоест и у двамата – Западът). Тези неоевразийски „ гуру “ започнаха да учат, че в сегашния миг Русия е призвана да разпростре „ Евразия “ от своята „ сърцевинна земя “ до… самия Атлантически океан, тъй като „ такава е геополитическата ѝ орис “.
На никакво световно състрадание не можеше да разчита обаче и кристализиралата с особена мощ през последните години концепция на най-близкия Путинов кръг (включително на висшия му „ сановник “ патриарх Кирил) за „ Русский мир “ („ Руският свят “), която се зае да отхвърля изцяло националната самородност на множеството някогашни руски нации и да афишира тяхната независима народност за артикул на осъществено в минали столетия – още веднъж със съдействието на „ Запада “ – изменничество към „ русизма “, за което те трябваше да бъдат осъдени с „ заличаване на тяхната подправена еднаквост и просвета “.
На никакво световно състрадание не можеше да разчита даже новосъчиненият конфронтация на следкомунистическа Русия със международния демократизъм. За новите съветски идеолози понятието „ демократизъм “ бе превърнато безусловно в сурогат на комунистическото „ империализъм “. Населяващите на практика целия свят отвън Русия „ либерали “ бяха стилизирани в този конфронтация като тотално извратени пост-човеци – „ джендъристи “, трансхуманисти, „ политкоректни идиоти “, бездушни „ потребители “, войнстващи атеисти и така нататък Какво обаче им противопоставяше, с какво обещаваше да ги размени за локалните „ антилиберали “ Русия? Не с нещо универсално „ консервативно “ (аналогично на руското универсално „ ляво “), а със своята, своята автокрация – т.е. с съветско завземане, с „ изцелителната “ съветска империя и със „ святото “ съветско „ православие “. А тази опция на „ либерализма “, би трябвало да се признае –
макар всичките усилия на путинистките „ сътрудници на въздействие “
в европейските страни (включително у нас) – надали би могла да придобие съчувственици, сравними по бройка с тези на „ международния комунизъм “; надали би могла да оправдае експанзиите на следсъветска Русия. Ето за какво обаче цялото това „ ветрило “ от искрено великоруски, искрено нападателни, искрено националистични идеологии, отровната същина на които светът последователно осъзнаваше и изцяло осъзна след материализирането им в пълномащабната военна експанзия в Украйна, в действителност нанесе първият мощен удар върху построявания от 1917 година насам исторически облик на Русия като страната на „ великите световни хрумвания “. Не – разбра светът – Русия още веднъж е (и явно през цялата си нова история е била) ретроградната международна империя, антагонистът на естествения свят, на света Европа, каквато е била и през всичките епохи на „ царя-батюшка “. Да, след края на комунизма и от началото на ХХІ в. тя към този момент не го криеше, към този момент не се стараеше да си основава оправдание за агресивността си и заради това към този момент се лиши от фасциниращия световен облик – не можеше да бъде световна вяра, към нея не можеше да има световна [русо-]филия. Нейните „ фили “ отвън Русия се разкриха чисто и просто като нейни (вербувани) сътрудници, а не „ идеалисти “.
И въпреки всичко до нахлуването в Украйна Русия съхраняваше още един именит исторически облик, който даже ударът върху комунизма не бе съумял да ѝ отнеме. Защото Русия бе великият антагонист на фашизма – т.е. великият антагонист на най-голямото международно зло на ХХ век. Макар и тоталитаризъм, съветският комунизъм бе „ анти-фашизъм “, а според паралогичното заключение, доколкото фашизмът бе зло, съветският комунизъм бе „ анти-зло “ (а значи и „ положително “). Да, Русия бе страната нападната от международното зло и заради това, каквато и да би била тя през ХХ в. нейната победа през 1945 година бе победа над злото.
Разбира се, че този исторически облик, съхраняван от Русия безусловно до 24.02. т. година бе построен върху цялостен ред старателни неглижирания – като се стартира от това на първичното съдействие на Русия с Хитлерова Германия (договорът Молотов-Рибентроп) с поделянето на Полша посред им и се приключи с премълчаването на неподценимата помощ на не по-малко антифашисткия Запад (САЩ, с помощта на чието военно-техническо съоръжение по тогавашния ленд-лийз, Русия побеждава фашизма и завоюва по-голямата част от неговите жертви в Източна Европа). И въпреки всичко Русия съхраняваше за себе си облика на страната, която злото е нападнало и която заради това е страната, която води „ свещена война “. Ето този финален „ исторически облик “ с световно значение безусловно бе взривен от нахлуването на Русия в Украйна и от последвалите свидетелства за осъществяваните от нея там чудовищни военни закононарушения, които напряко нямаше по какъв начин да не бъдат съпоставени с тези, осъществени – по подигравка – на същата територия, на която ги бяха правили нацистите. Съзнавайки дословното превъплъщаване в облика на „ историческия антагонист “ (на „ вероломно нападналата руска Русия Хитлерова Германия “), Путиновата агитация измисли
идиотската легенда за нацизма на Украйна
който „ постоянно антифашистката “ съветска войска тръгнала да ликвидира. Така обаче не реализира (извън рамките си) нищо друго, с изключение на да експонира в допълнение асоциирането си с хитлеризма. Днес тя даже не си прави труда да се придържа твърдо към тази „ легенда “ за експанзията си и цяла редица нейни представители се потопиха изцяло в стилистиката на хитлеризма (дори си измислиха своя „ свастика “). Един от ръководещите „ военната интервенция “ в Украйна – военачалник Шаманов – единствено преди дни съобщи, че след успеха на съветската войска: „ От Украйна няма да остане нищо. В името на естествените условия за живот (sic!) на бъдещите генерации Украйна би трябвало да бъде изцяло демилитаризирана, а независимостта и културата ѝ – изкоренени “ (курс. мой). Месец по-рано пък съветски политолог на име Тимофей Сергейцев предписа на своята страна условието за „ деукраинизация “ на нападнатия комшия и въдворяването на забележителна част от нейното население в „ трудови лагери “. Украинците изобщо – съгласно самия съветски водач – се оказаха не нещо друго, а съблазнени да предадат „ рускостта “ си руснаци, т. е. историко-антропологични „ предатели “, които би трябвало да бъдат осъдени за това със гибел. Хлевоуст православен духовник от РПЦ накрай, оправда вършеното от „ православнейшия “ му народ в Украйна с осъщественото от Тарас Булба… умъртвил сина си поради родовото му изменничество.
Три месеца след нахлуването в Украйна затова, се разлетя в прахуляк и вторият съхраняван до най-последно време „ исторически облик “ на Русия като антагониста на фашизма. Субститутът на Хитлер в наши дни за всички е точно Владимир Путин, а анти-фашистката страна е Украйна и (отново) помагащият ѝ, в това число със същия оня ленд-лийз западен свят.
Е добре – запитвам се: по-късно тотално (и в международен мащаб) сриване на историческия облик на Русия, фасцинирал на практика целия ХХ век, на какво може да се дължи продължаващата – и несравнима с на практика нито една страна в света – русо-филия на немалка част от българите. Не е ли тя някаква наша национална патология? Какво я поддържа у нас?
На този въпрос ще се опитам да намеря някакъв отговор по-нататък.
Върху облика на Русия, изграждан от нейните лични и редица непознати апологети в течение на съвсем целия ХХ век, нахлуването ѝ в Украйна нанесе безвъзвратен, световен, на практика гибелен удар. И въпреки всичко първият удар върху този неин облик бе нанесен от краха на комунизма. Защото би трябвало да си дадем сметка, че въпреки и до 1989 година Русия непрекъснато да бе водила нападателна политика, комунистическата световна химера даваше мощно „ оправдание “ на всичките ѝ тогавашни нашествия. За адептите на тази химера, каквито имаше из целия свят, всички съветски експанзии – даже най-грубите и откровените – можеха да бъдат оправдавани с битката за „ бъдещото безкласово общество “, с поддръжката на „ пролетариите от всички страни “, които „ нямат родно място “ (според догматиката на марксизма), само че гледат с есхатологична вяра към страната, която „ стои в авангарда на борбата за всеобща независимост и тъждество “. При всички свои нашествия в непознати страни, затова, комунистическа Русия можеше да разчита на избрани групи в тях, които в даден миг можеха да „ въстават “ против „ международния империализъм “, уверено да „ поемат по некапиталистически път “ и ето – следователно Русия не нахлуваше в тези страни, само че се „ притичаше на помощ на техните нации “. Дори искрено имперските експанзии в Унгария (1956 г.), в Чехословакия (1968 г.) или инсценираната „ национална гражданска война “ в Афганистан, въпреки всички да съзнаваха техния същински темперамент, постоянно намираха, в това число на Запад и в елитни левичарски интелектуални кръгове, свои авторитетни оправдатели, тъй като руска Русия бе и трябваше да си остане идеологическата „ метрополия “ на този сюблимен световен „ блян “.
И ето: откакто след 1989 година въпросният „ блян “ сподели по неопровергаем метод своята неплатежоспособност, докара безусловно до банкрут както спътниците на тази „ метрополия “, по този начин и нея самата и за броени години се изпари от главата на безусловно всички (днес комунистите на всички места в света са маргинални групи от маниакални субекти),
Русия остана без световно идеологическо оправдание
за експанзиите си, без – както споделих в предходен собствен текст – своя „ велика концепция “. Само че ненадейно се оказа, че тя просто не може без „ велика концепция “, че нормалността (която на политически език се назовава „ демократична народна власт “) я хвърля в дълбока, общонационална меланхолия, която тя патологично (и по остарял исторически навик) проецира на открито, уверена, че отговорни за нея са „ враговете “ ѝ – митически систематизираният съветски антагонист, „ Западът “. На мястото на глобалистичната „ велика концепция “, каквато до 1989 година бе „ комунизмът “, Русия – след къс интервал на политически „ ступор “ – все по-сприхаво стартира да инсталира… остарялата великоруска имперска концепция. Тази последната обаче – ще би трябвало да си дадем сметка – бе неприкрито национално егоцентрична, не даваше никакво идеологическо опрощение за нашествията ѝ и заради това не можеше повече да разчита на каквото и да било световно състрадание.
На никакво световно състрадание не можеше да разчита да вземем за пример маниакалната „ евразийска концепция “, чиито интелектуални „ гуру “ без притеснение (и дори с опиянение) заеха от профашистки политически мислители от предишното визиите за „ изконното “ противоборство на „ сухоземния и храбър Бегемот (у Карл Шмит това бе тогавашна Германия, у евразиеца Дугин – актуалната Русия) и трансокеанския пресметлив и разлагащ Левиатан “ (тоест и у двамата – Западът). Тези неоевразийски „ гуру “ започнаха да учат, че в сегашния миг Русия е призвана да разпростре „ Евразия “ от своята „ сърцевинна земя “ до… самия Атлантически океан, тъй като „ такава е геополитическата ѝ орис “.
На никакво световно състрадание не можеше да разчита обаче и кристализиралата с особена мощ през последните години концепция на най-близкия Путинов кръг (включително на висшия му „ сановник “ патриарх Кирил) за „ Русский мир “ („ Руският свят “), която се зае да отхвърля изцяло националната самородност на множеството някогашни руски нации и да афишира тяхната независима народност за артикул на осъществено в минали столетия – още веднъж със съдействието на „ Запада “ – изменничество към „ русизма “, за което те трябваше да бъдат осъдени с „ заличаване на тяхната подправена еднаквост и просвета “.
На никакво световно състрадание не можеше да разчита даже новосъчиненият конфронтация на следкомунистическа Русия със международния демократизъм. За новите съветски идеолози понятието „ демократизъм “ бе превърнато безусловно в сурогат на комунистическото „ империализъм “. Населяващите на практика целия свят отвън Русия „ либерали “ бяха стилизирани в този конфронтация като тотално извратени пост-човеци – „ джендъристи “, трансхуманисти, „ политкоректни идиоти “, бездушни „ потребители “, войнстващи атеисти и така нататък Какво обаче им противопоставяше, с какво обещаваше да ги размени за локалните „ антилиберали “ Русия? Не с нещо универсално „ консервативно “ (аналогично на руското универсално „ ляво “), а със своята, своята автокрация – т.е. с съветско завземане, с „ изцелителната “ съветска империя и със „ святото “ съветско „ православие “. А тази опция на „ либерализма “, би трябвало да се признае –
макар всичките усилия на путинистките „ сътрудници на въздействие “
в европейските страни (включително у нас) – надали би могла да придобие съчувственици, сравними по бройка с тези на „ международния комунизъм “; надали би могла да оправдае експанзиите на следсъветска Русия. Ето за какво обаче цялото това „ ветрило “ от искрено великоруски, искрено нападателни, искрено националистични идеологии, отровната същина на които светът последователно осъзнаваше и изцяло осъзна след материализирането им в пълномащабната военна експанзия в Украйна, в действителност нанесе първият мощен удар върху построявания от 1917 година насам исторически облик на Русия като страната на „ великите световни хрумвания “. Не – разбра светът – Русия още веднъж е (и явно през цялата си нова история е била) ретроградната международна империя, антагонистът на естествения свят, на света Европа, каквато е била и през всичките епохи на „ царя-батюшка “. Да, след края на комунизма и от началото на ХХІ в. тя към този момент не го криеше, към този момент не се стараеше да си основава оправдание за агресивността си и заради това към този момент се лиши от фасциниращия световен облик – не можеше да бъде световна вяра, към нея не можеше да има световна [русо-]филия. Нейните „ фили “ отвън Русия се разкриха чисто и просто като нейни (вербувани) сътрудници, а не „ идеалисти “.
И въпреки всичко до нахлуването в Украйна Русия съхраняваше още един именит исторически облик, който даже ударът върху комунизма не бе съумял да ѝ отнеме. Защото Русия бе великият антагонист на фашизма – т.е. великият антагонист на най-голямото международно зло на ХХ век. Макар и тоталитаризъм, съветският комунизъм бе „ анти-фашизъм “, а според паралогичното заключение, доколкото фашизмът бе зло, съветският комунизъм бе „ анти-зло “ (а значи и „ положително “). Да, Русия бе страната нападната от международното зло и заради това, каквато и да би била тя през ХХ в. нейната победа през 1945 година бе победа над злото.
Разбира се, че този исторически облик, съхраняван от Русия безусловно до 24.02. т. година бе построен върху цялостен ред старателни неглижирания – като се стартира от това на първичното съдействие на Русия с Хитлерова Германия (договорът Молотов-Рибентроп) с поделянето на Полша посред им и се приключи с премълчаването на неподценимата помощ на не по-малко антифашисткия Запад (САЩ, с помощта на чието военно-техническо съоръжение по тогавашния ленд-лийз, Русия побеждава фашизма и завоюва по-голямата част от неговите жертви в Източна Европа). И въпреки всичко Русия съхраняваше за себе си облика на страната, която злото е нападнало и която заради това е страната, която води „ свещена война “. Ето този финален „ исторически облик “ с световно значение безусловно бе взривен от нахлуването на Русия в Украйна и от последвалите свидетелства за осъществяваните от нея там чудовищни военни закононарушения, които напряко нямаше по какъв начин да не бъдат съпоставени с тези, осъществени – по подигравка – на същата територия, на която ги бяха правили нацистите. Съзнавайки дословното превъплъщаване в облика на „ историческия антагонист “ (на „ вероломно нападналата руска Русия Хитлерова Германия “), Путиновата агитация измисли
идиотската легенда за нацизма на Украйна
който „ постоянно антифашистката “ съветска войска тръгнала да ликвидира. Така обаче не реализира (извън рамките си) нищо друго, с изключение на да експонира в допълнение асоциирането си с хитлеризма. Днес тя даже не си прави труда да се придържа твърдо към тази „ легенда “ за експанзията си и цяла редица нейни представители се потопиха изцяло в стилистиката на хитлеризма (дори си измислиха своя „ свастика “). Един от ръководещите „ военната интервенция “ в Украйна – военачалник Шаманов – единствено преди дни съобщи, че след успеха на съветската войска: „ От Украйна няма да остане нищо. В името на естествените условия за живот (sic!) на бъдещите генерации Украйна би трябвало да бъде изцяло демилитаризирана, а независимостта и културата ѝ – изкоренени “ (курс. мой). Месец по-рано пък съветски политолог на име Тимофей Сергейцев предписа на своята страна условието за „ деукраинизация “ на нападнатия комшия и въдворяването на забележителна част от нейното население в „ трудови лагери “. Украинците изобщо – съгласно самия съветски водач – се оказаха не нещо друго, а съблазнени да предадат „ рускостта “ си руснаци, т. е. историко-антропологични „ предатели “, които би трябвало да бъдат осъдени за това със гибел. Хлевоуст православен духовник от РПЦ накрай, оправда вършеното от „ православнейшия “ му народ в Украйна с осъщественото от Тарас Булба… умъртвил сина си поради родовото му изменничество.
Три месеца след нахлуването в Украйна затова, се разлетя в прахуляк и вторият съхраняван до най-последно време „ исторически облик “ на Русия като антагониста на фашизма. Субститутът на Хитлер в наши дни за всички е точно Владимир Путин, а анти-фашистката страна е Украйна и (отново) помагащият ѝ, в това число със същия оня ленд-лийз западен свят.
Е добре – запитвам се: по-късно тотално (и в международен мащаб) сриване на историческия облик на Русия, фасцинирал на практика целия ХХ век, на какво може да се дължи продължаващата – и несравнима с на практика нито една страна в света – русо-филия на немалка част от българите. Не е ли тя някаква наша национална патология? Какво я поддържа у нас?
На този въпрос ще се опитам да намеря някакъв отговор по-нататък.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ