Калин Терзийски с нов погром: Излизат да протестират тълпи от

Калин Терзийски с нов разгром: Излизат да стачкуват тълпи от маргинали. Писателят-психиатър Калин Терзийски направи нов разгром посредством собствен коментар в интернет. В него той разгласи евентуалната горчива истина за пасивността на болшинството модерни българи за разлика от предшествениците им през 90-те години на предишния век, които бяха напоени от митинги, стачки и доста гражданска сила. Ето какво написа Терзийски:

SafeNews разгласява целия текст без редакторска интервенция:

Ще стартираме с една много съмнителна теза: Българинът е аполитичен.
Ето – той не гласоподава, а в последно време не излиза и на митинги, с цел да се бори за правата си. Излизат (което е ненапълно вярно) единствено тези тълпи от маргинали, които по-скоро имат потребност да излеят негативните си страсти, в сравнение с да се борят за рационална идея.

Но от всичките ни наблюдения, почнали още от студентските стачки и дори от вълненията в навечерието на Промените от 89-а, някак излиза, че българинът е по-скоро хиперполитичен и никога аполитичен.
Но неговата хиперполитичност е постоянно напълно прочувствена, предразсъдъчна, неподложена на сериозен самоанализ.

Доколкото помня, един от актуалните български мислители беше споделил, че политическите пристрастия и разделения в България са учредени значително на отношение към предишното.

Нарочно не загатвам името на този мъдрец, тъй като в типично български жанр най-малко половината от четящите ще изпръхтят като камили и ще кажат с ужасяващо пренебрежение: този ли ми наричаш ти „ мъдрец “ – тук живи безспорни престижи, естествено, няма, само че няма и хора на мисълта, които най-малко ненапълно да бъдат одобрявани от всички – всеки един мислещ и говорещ, било той публицист, социолог, държавник или публицист, за защита група може да е „ величие “ или даже „ будител “, за останалите е глупак, шарлатанин и простак. Та да се върнем към думите на този мъдрец, които, казани по-простичко, обрисуват това възприятие на носталгия към социалистическото минало.

Мил ти е споменът за парадите, манифестациите и опашките за банани, пее ти се Висоцки на купена от Показния магазин водка „ Столичная “, сърцето ти бодро подрипва, когато чуеш „ Союз нерушимый республик свободных “ – и ти ставаш някак си от единствено себе си или социалист, или най-малко член на занимателната партия „ Възраждане “.

Но в случай че мразиш социалистическото минало, което към този момент е в действителност надълбоко минало, слагаш на врата си копринено шалче, опитваш се да придобиеш тип на плантатор от Юга, може да пушиш и пури, приказваш високопарно за обичайни полезности и наричаш себе си „ реакционер “.

Опияняваш се от сантименталната и ненапълно детска игра на „ консерватизъм “ – консерватизмът ти е значително оперетен, визията за него те възбужда, оживява старческите ти страсти – представяш си себе си като някакъв традиционен Мойсей, който пази „ консервативните, извечни, изконни, национални и обичайни полезности “.

Все отново би трябвало да отчетем, че политиката, отвън партийната политика на Българска комунистическа партия, за българина е „ нова игра “, нещо към момента занимателно като маскарад, като карнавал с маски и функции – избираш си от огромната сергия маска съгласно моментния си каприз и ето, към този момент си „ либерал “, „ радикалдемократ “, „ реакционер “ и така нататък Това, че общественото ти съществуване някак по никакъв начин не дава отговор на маската, която самичък си избрал, няма никакво значение – та нали по тази причина има независимост на политическите убеждения?

Напълно разбирам един междинен и надсреден и сполучлив предприемач, който схваща либерализма в първичния му смисъл като минимална интервенция на страната в делата на бизнеса.

Това схващане е заложено още по времето на гениалния Колбер, на който френските бизнесмени споделили, когато ги питал „ Какво да направя за търговците и бизнесмените? “: Laissez-faire – лесе-фер, или най-общо казано: Остави ги да работят, остави ги да вършат каквото намерят за добре.

Но някак си става смешно, когато за крайнодесен, да речем, се показа някой живеещ на помощи нещастник. Всичко е прекомерно транспарантно – изборът на политически пристрастия в България към момента е учреден на страсти и на един тип идеологически пазар-игра. Нека се върна на българската хиперполитичност. И да оправдая заглавието за кардиналната ненавист на българина към политиците.

Българинът – за тези към този момент доста, над трийсет години – се разбра, че избира политиците си целеустремено, деликатно, точно. И задачата му напълно явно е да избере подобаващите хора, та да има от кого мигновено след избора да се разочарова, да се отчужди, кого да счита за шарлатанин, сатрап, диктатор, замърсен политик и управник, да има кого да упреква за Всичко, в това число за персоналните си провали и неволи, и кого… в последна сметка да ненавижда!

Изразът „ всички са маскари “ към момента е жив и по-жив от всеки път. Нашенецът по необикновен, паралогичен метод съумява да не помни, че политиците са негови познати, даже родственици (в България по математически калкулации всички са най-вече дванайсети или тринайсети братовчеди)… да не помни, че той ги е избрал или най-малкото са определени, тъй като той не е дал своя вот за други – т.е. заслугата или виновността за тяхното наличие във властта си е персонално негова.

Българинът умее да се очарова, изключително от маргинални, само че притежаващи някаква пошловата харизма „ водачи “. Типичен образец е Слави Трифонов, който съумя да „ омагьоса “ с вулгарния си сексапил стотици хиляди.

Българинът (все едно аз не съм българин, ще речете, само че аз в действителност съм метафизичен обосновано аполитичен), който по този начин хубаво и сърдечно се очарова… е естествено най-лесната жертва на последващото отчаяние. Като че ли Буда Шакямуни беше споделил, че който се очарова, ще се разочарова – по тази причина внимавайте с очарованията.

Но в случай че се опитаме да бъдем поне психоаналитично мислещи, ще видим (може и да бъркаме, само че едвам ли), че българинът някак си се „ очарова “ от нови и нови „ водачи “ или „ придвижвания “… единствено с несъзнаваната, само че злорада вяра, че скоро ще има от кого мощно и грозно да се разочарова!

Той желае да се разочарова! Не осъзнава напълно ясно това предпочитание – само че толкоз му е сладко пък един ден, откакто е драл гърлото си в поддръжка на някого или на някое ново придвижване, да каже горчиво: Боклуци, и тези се оказаха цялостни отпадъци.

Цар надалеч, Бог високо – това е потайният, имплицитен лозунг на българина: българинът, аз, ти, той, желаеме по този начин и да остане – царят да е надалеч, властта все да е османска, руска или изобщо – непозната и потисническа, и омразна… Защото въпреки всичко най-сладкото на тоя свят е да има на кого да стовариш виновността за всички житейски несгоди. Да си седиш хаирлия и да ти е богатство и хубаво – почтен и безконтролен като къпан младенец!

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

Източник: Филтър

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews

Още вести четете в: Коментари, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News