Калин Терзийски, OFFnews.bgПочина художникът Светлин Русев. Въздишам и казвам: Който

Калин Терзийски, OFFnews.bg

Почина художникът Светлин Русев. Въздишам и споделям: Който не се е родил – той не е починал.

С годините у мен се разви едно нещо, което ми се ще да назовавам мъдрост. А то може и да е тип нелепост. Че в действителност – не са ли сестри свещената мъдрост и свещената нелепост? Това нещо у мен е тази отегчено-смирена въздишка. Която желае да изрази всичко с едно изпускане на дъха. И значи точно това: Който не се е родил – той не е починал. Нищо, нищо повече!

Една скучна, безинтересна, лишена от борбеност, от користолюбие, от хищна морална оценка, лишена от пристрастеност, от живец мъдрост. Но аз си я одобрявам!

Нищо повече за лошотия живот не може да се каже! А да – и това, което е много мъдро, ух, ех, да, зебележете – споделям „ много ” със въздишка и състрадание, тъй като няма по какъв начин в човешкия живот нещо да е „ доста ” или „ извънредно ”. Просто – „ много умно ”. И също толкоз отегчено и покорно: Човек, даже и добре да живее – умира.

После естествено мъдрецът (да речем – Омуртаг) прибавя: И различен се ражда след него. Но това, съгласно мен, е добавено от тъповатите майстори на социалистическата политическа уместност. За които оптимизмът беше натрапен като наложителна маска. Маската на социалистическия подмазвач-творец беше оптимистично-борбена усмивка. Така че нямаше по какъв начин да не добавят тия соцподмазвачи и едно: И различен се ражда. Та да не звучи безнадеждно някак, ами да звучи и малко тъжно, само че някак величествено...че има кръговрат някакъв, в който има някакво мизерно достойнство.

Пфу. Както и да е. Светлин Русев умря, а на мен ми е тъжно, както ми е тъжно за всеки починал. И ми се коства безусловно неуместно да бъде обсъждано какъв е бил като човек преди да почине. Нелепо не изобщо, а неуместно точно след гибелта му. Цялото това почнало неврастенично и прибързано разискване на личността му - незабавно след гибелта му - е неуместно. Защото не е нищо повече от отдалечен (и не много) отзив от нашите суеверия, от глупавия ни мистицизъм, а и от наивната ни битка против тях.

Просто казано – тия, които внезапно, прибързано започнаха да приказват положителни неща за Светлин Русев, те – нормално – неосъзнато – извършват тайнствен обред. Водени от суеверията си, те се пробват да омилостивят душата на починалия. 
Другите пък, които внезапно заговориха неприятни неща за него, тия, които приказват на инат на правилото „ за умрелия или положително или нищо ” не вършат нищо повече от това - да се бунтуват като деца, да се плезят. Да вършат неприлични жестове в лицето на престижите. Не, не си мислете, че приказвам за престижи - хора. В наше време боязън от престижи на хора имат единствено най-милите и смешни мишки. Сега, щото стана елементарно да не зачиташ никого – и е елементарно да не се страхуваш от човешки престиж. Но тези, които приказват неприятни неща за мъртвеца - те вършат неприлични жестове в лицата на престижа Смърт и на престижа Обществени предубеждения. И горе долу се държат като някакви палави, превъзбудени от закъснялата си храброст калпазани.
А аз мога единствено да седнал съм, да тъгувам, да ми е тъжно от смешната човешка природа, която се назовава Нетрайност и Временност; която се назовава още: Отиде си, Свърши и Забрава.

 
Мисля си за починалия и за всички покойници. И се сещам, че римляните споделят Sic transit Gloria mundi. И още веднъж в гърдите ми се ражда въздишка. И отново: Човек, даже и добре да живее – умира. Без – „ и различен се ражда ”. Защото нямам потребност от такива бодряшки успокоения. И ми идва на разум тъжното ми просветление, че не трябва да постигаш популярност, с цел да не те попари по-късно безславната давност. Който очарова – той по-късно ще провокира раз-очарование. А в случай че не очароваш никого – и разочарования, да го вземат дяволите, няма да има.

Ясно като бял ден е, че с цел да приказват толкоз доста хора, с толкоз доста пристрастеност за теб (па било то и незабавно след гибелта ти), очевидно си очаровал и респективно – разочаровал прекалено много. И освен това – прекомерно мощно.

И ми идва на разум, че най-малко при нас (тъжно е, само че май за България това важи в прекомерно огромна сила) триумфът може да се мери по това: Колко неприятно приказват за теб и какъв брой завист изливат връз главата ти.

Че кой, мисля си, псува и ругае, порицава и сипе злобни обиди върху слаб, малък, нищожен и неуспешен човек? (простете за този плеоназъм, само че няма по какъв начин да не подсиля с доста прилагателни, тъй като тук има в действителност потребност от подсилване). Кой атакува умряло куче, в случай че това куче не е било най-малко...поне Баскервилското?

Мамка му.

Тъжно е да умреш, да си бил огромно име, да са те обсъждали всички, а поради властта и да си бил непрекъснат обект на клеветничество. Тъжно е да си имал власт, която няма по какъв начин да не придобиеш откакто си бил мощна фигура, мощен и могъщ човек с упоритости и освен това си бил на страната на Системата...а по-късно...а по-късно – край, Забрава, Забвение, Пустота.
Защото, мисля си, станеш ли някак (за положително или лошо) прекомерно огромен, нямаш и другари. Както като се качваш на връх. Приятелите остават по базовите лагери. А ти – самичък. Тук някой изпълнен със завист ще рече, че никакъв връх не е достигнал Светлин Русев, само че аз ще му река, че не приказвам за твърчески върхове. Те не могат да се разискват отвън рамките на най-съкровеното ни. Всеки знае кой е достигнал върхове в творчеството – само че го знае единствено и самичък в душата си! И едно Обсъждане на това - кой е бил огромен Творец и кой не е бил – е неуместно. Защото това разискване ще се гради или на субективно харесване или на безусловно нетворчески критерии (колко пари или почести е спечелил с изкуството си). А аз приказвам за върховете на вулгарните обществени стълбици. За Стълбата – по Смирненски. Която Стълба провокира у нас толкоз пристрастености, толкоз неприязън.

Стигналият най-високо по тая Стълба – най-после е самичък. Тъжен и унищожен – коства ми се. Спасяващ се в празната, корава, стиснала зъби интензивност. Сам на върха на стълбата, обсъждан по най-пристрастен метод, ненавиждан, обект на непрекъсната злоба, лицемерно възхваляван, самичък!

Въздишам и си мисля какъв брой смешно е да умреш. Каква суетност е тоя човешки живот. И какъв брой е ненужно всяко користолюбие, какъв брой дребно е, какъв брой просташко е да приказваш със пристрастеност за човек, пък бил той мъртъв или жив. Да приказваш за живия зли и гадни неща, та по-късно – като почине – да се гърчиш от позор. Пфу. И плахо и суеверно да се скъсваш да приказваш хубави – та да изкупиш прегрешението си пред него...Каква долнопробност, в действителност. Или пък да приказваш злобно за умрелия, с цел да си докажеш, че си самоуверен и не се страхуваш от суеверията? Да, дребно и просташко.

Въобще – да приказваш и да мислиш с користолюбие за някого, откакто знаеш, че един ден и той ще почине...е някак безусловно, чудовищно неуместно. И тъгувам и ми се ще да погаля хорицата по главите и да им кажа: Яааа, я по-леко!
И се сещам по какъв начин със Светлин Русев преди години бяхме в едно телевизионно студио. Беше 24 май. И предаването беше най-малко три часа. Ние бяхме посетители през задачите тия три часа, само че до момента в който течеше предаването имаше и вести и включвания от други градове и всякакви такива неща. Та желая да кажа, че не бяхме непрестанно в студиото. Говорехме в студиото, в ефир с водещия по половин час, след това излизахме във фоайето и си бърборехме импровизирано. Ние – гостите. По това време, сходно на всеки (или съвсем всеки от тия, които познавам) от моето потомство, изпитвах едно много накратко възприятие към Светлин Русев. Чувство-клише. То беше готовото ми, в никакъв случай неосмисляно и изцяло предубедено отношение-чувство, каквото имах към всички представители на остарялото, тоталитарно изкуство. То можеше да се опише горе долу с фразата: Тия ли бе, абе остави ги – слагачи и подмазвачи, създали кариерите си в една деспотия и станали и те някакви безсмислени микро-деспоти.

Гледах и на него и на всички като него със примес от почит – приближаващ от действителната им (и популярност Богу – отминала) власт - и пренебрежително състрадание. Все едно – мавзолеи на някакви от дълго време умрели персийски сатрапи. И въпреки всичко – както споделих – почит. Такъв – изцяло неосмислен, гръбначно мозъчен, останал от времето, когато, като деца, ни дресираха да се напикаваме от благоговение. Когато ни кажеха: Ей в този момент ще пристигна другарят Живков, другарят Луканов, другарят Русев!
Така де. Влизахме в студиото, излизахме от студиото. Приказвахме си. Няма метод като три часа си приказваш във вечерната телевизионна скука с някой човек - да не се сближиш най-малко малко с него. Тази примес от гръбначно-мозъчен почит и гръбначно-мозъчно пренебрежително състрадание у мен се смекчаваше. Вече бай Светлин ми се струваше някак прелестен, умен човек. Че по какъв начин ще ти се коства човек, който въпреки всичко знаеш като фамозен и могъщ...а го виждаш по какъв начин той – властния и фамозен - ти обръща и внимание!

И дори, дори (Боже, какъв смях) на всичкото от горната страна по този начин естествено и благо си приказва с тебе!?

Кажи му аго, да му е драго! Това е душeвността на индивида! – по този начин си споделях и ми беше и смешно, и унизително.

Унизително, тъй като си давах сметка какъв брой съм елементарен, какъв брой съм обикновен...и какъв брой е непохватен и глупавичък индивидът изобщо! Стига му единствено някой властник да му обърне внимание...Да се подържи благо с него...И той е подготвен да не помни цялата си остаряла предубедена злост към тоя властник.

Та даже незабавно е подготвен да си каже: Абе аз го мислех за злобен и заплашителен, пък той каква душа-човек бил!

Леле, леле – споделях си – каква смешна нетрайна мърша сме ние – хорицата!

Тънем в злоби и пристрастия, в злост към тоя и злоба към оня – и единствено ни би трябвало да поседим в едно студио (в един окоп, в една лудница, в едно купе) с него няколко часа...да си побъбрим човешки...и да открием, че той в действителност...е добър човек! И дори не не не – не добър! Да открием, че той е елементарен, същински, нормален, добро-лош и лошо-добър; никакъв, някакъв, натурален същински човек. Подходящ за богатство приемане.

И по този начин. В края на предаването отново стояхме във фоайето и си бърборехме. Вече бяхме говорили за Миле, за Курбе (художници, които едва познавам, само че харесвам) за реализма, за всякакви човешки неща, за общия ни другар Левчев (също остаряла комунистическа колиба, само че без капка съмнение – мой другар!) и ето – той, Светлин, вика: Абе знаеш ли...аз си закупувам вестник Новинар...

А аз: Ха, гледай ти...аз там пиша! Да не искаш да кажеш, че четеш моите неща?

А той: Не бе...не това желая да кажа...аз че ги чета – чета ги. Но си го закупувам, тъй като ти нали си и илюстрираш нещата, дето ги публикуваш там. А нали?

Ми да! – крещя аз и ми става едно такова – превъзбудено, като на детенце.

Ами ей по тази причина го взимам – вика той - да ти видя илюстрациите! Да видя по какъв начин се развиваш. – по този начин вика Светлин Русев, хегемонът на Цялата Вселенска Дребно-Българска Соц-Моц Селяшко Префърцунена Велика Конюнктура и Власт.

И аз пиш пиш – и напряко се попикавам от удивление, наслада и неспокойствие.

И в момент не помня, че цялостен живот съм го считал за безусловно комичен комунистически диктатор в едно изкуство, което съм приемал като досадна селяшка нелепост.

И след това се разделяме. И аз оставам с доста, доста смесено възприятие. Ще ми се да остана твърд; да съм - както споделят тъпите кифли по молове и паланки:„ Верен на себе си ”. Да продължа да си имам едно твърдо и непримиримо мнение, непроменливо, за тоя дъртак. Че е безразсъден комунистически пазител и край!

Но няма по какъв начин.

Той към този момент ми е споделил, че цени това, което върша. И аз няма по какъв начин да не го одобрявам. Просто – разберете – няма по какъв начин. Няма почтен и съзнателен човек, който да ненавижда тия, които откровено са му споделили, че го харесват. Ако някой изтърси това – че кардиналният човек не се интересува от това дали някой го харесва или не, ами прави оценка по „ същински ” и „ справедливи ” и „ обективни ” критерии...просто ще му се изсмея. Защото той просто е несъзнателен измамник на себе си. Няма почтен човек, който да не хареса тоя, който му е декларирал, че го харесва.

А какво стана с цялото ми досегашно мнение?

Останах самичък в нощта, въздишащ от смешната, от глупавата човешка крехкост. Нетрайност на тялото, крехкост на душата, крехкост на възприятията, крехкост на мненията, крехкост на връзките. Да!

И тъгувам до в този момент.