Калин Терзийски изплаши почитателите си! Обяви защо пише по-рядко, усъмни

Калин Терзийски изплаши почитателите си! Обяви защо пише по-рядко, усъмни се в мозъка си

Калин Терзийски изплаши феновете си! Обяви за какво написа по-рядко, усъмни се в мозъка си. Професионалният психиатър и един от най-хубавите модерни писатели Калин Терзийски стресна и изплаши доста от феновете си във Facebook, видя. Според личните му изказвания евентуално се случва нещо с избрана част от мозъка му, която го кара да не помни да написа въпреки да има 30-годишен опит. Ето какво показа напълно съществено той:

разгласява коментара му във Facebook без редакторска интервенция:

ЗАЩО ВСЕ ПО-РЯДКО ПИША И ВСЕ ПОВЕЧЕ РИСУВАМ

Мислих много по този по този начин значим за мен въпрос…
От доста време мисля по него.
Преди месеци претърпях някаква рецесия, евентуално така нареченото ПНМК – преходна непълнота на мозъчното кръвообращение – и за към час се пробвах да напиша къс текст, само че правех ужасяващо доста неточности – и логичен, и синтактични, и в изписването на думите – да, ужасих се! Аз, писателят, който написа непрестанно от 30 години, внезапно да не помни по какъв начин се прави това, заради някакво увреждане на дребна парченце от теменната част на мозъка му! Ужасно е! – споделях си. После, както съм привикнал в най-мрачните мигове, се усмихнах и си споделих, че това ще бъде добър мотив да се стегна и да развия по-добре други свои способности; ще има битка – а това е добре за всеки създател! После изпих един ксанакс, успокоих се и способността ми се върна. Може би се върна способността ми да пиша нелепости, помислих си, че може би в действителност съм си фантазирал, че съм публицист, а в действителност да съм бил през цялото това време един скучен графоман (случват се такива работи!) – само че въпреки всичко пишех сякаш „ вярно “ и без груби неточности.
Но желанието за писане не се върна. Тоест – не се върна в този размер и с тази мощ, които имаше преди.
Преди години – да речем преди петнайсет, когато вземах награди, канеха ме непрестанно в медии и красиви млади девойки идваха да ми шушукат, изчервени, какъв брой ми се възхищават (не ме приемайте незабавно за пошъл и обикновен а помислете) – аз имах такова мощно предпочитание да пиша, че от време на време се усещах като вулкан. Дори бях написал стихотворение: Вулканът, бълващ…и тъй наречените
А – и парите. Хехе. Много смешно. Тогава и парите от писането ми бяха към 10 пъти повече в сравнение с в този момент. Ако и това не е тласък – здраве му кажи!
Как не ме е позор, като създател и публицист, да приказвам за пари – ще речете. Да, само че един багерист или проектант в никакъв случай няма да се посвени да признае, че работи, с цел да изкарва повече. Докато писателят е някак по изискване длъжен да се срами, че даже мисли за пари.
Тук незабавно се сещам, че великият Джек Лондон е споделил (а е бил социалист!), може би на смешка: Пиша всичките тези разкази с цел да усилвам акрите земя в хубавото си имение. Става въпрос за така наречен Лунна котловина. М-да – американски публицист! Никакъв срам от парите.

Човек е – споделих си – куче на Павлов или мишка на Скинър. Положителните тласъци го карат да поддържа едно държание, а негативните – твърдо да го отбягва.
Всъщност – дадох си сметка, че желанието ми за писане понижава от много време прогресивно. И актуалната рецесия съставлява – някак алегорично – кулминационната точка на това възходящо отвращение. И се замислих още веднъж – от кое място идва това, от кое място идва…? И ми пристигнаха две три хрумвания. В наше време…човекът на изкуството, създател, актьор или въобще…ще го нарека „ ексхибоман “ (сега измислих този термин – за човек, който има фикс идея да се демонстрира, да прави еxhibitions – изложения, представления, да изявява себе си – само че никога не е ексхибиционист)…та той…когато доживее време, в което говоренето и писането стават все по-трудни, по ред аргументи, първата от които е всеобщо публикуваното равнодушие към сериозното говорене (писане), което се развива за сметка на засилен интерес към глуповатото, сладникавото, незадълбочено злобното, профанното;
и второ – усилената цензура от страна на политически-коректните, които за наш смут са най-вече непрофесионални, доброволни, цензори-ентусиасти – само че това ги прави още по-стръвни и зли…
и трето – бруталната комерсиализация и меркантилност на всички, които съпътстват писателя в креативния му път и се чака да подкрепят творчеството му – издатели, разпространители, книжари, която води до равнодушие от тяхна страна към всяко съществено и задълбочено писание, още веднъж – за сметка на пошлото, скандалното, куриозното и грубо-комерсиалното…
и по този начин – от писането актьорът, ексхибиоманът, в случай че ще да е идеален създател – се отказва…Защото пътят става прекомерно бодлив. Тоест – надали се отхвърля напълно, само че се свива в черупката си, стартира да се озлобява или най-малко да помрачнява, и стартира да написа единствено за себе си. Подобно може би на Ницше, който е издал последните си книги самичък в стотина екземпляра.
И пишещият, погнусен от цензурата на политкоректните, погнусен от цензурата на меркантилността (само продаваемото да се издава)…той лека бавно минава към по-трудното за цензуриране изобразяване.
Което, също по този начин, по-умело прокарва хрумвания и тематики, които могат да участват, само че цензорите да не ги виждат. Рисуването, споделя Дьолакроа, е по-фино и напълно от писането, тъй като не разкрива, а в противен случай – единствено загатва, единствено тънко загатва – оставя фантазията и интуицията на гледащия да свърши останалата част – разбирането или възприемането на изкуството е дело на възприемащия.
Но макар всичко…като се замисля и оставя настрани всичките си по-горни разсъждения, си споделям: писането си остава моя огромна, изконна пристрастеност. И може би – казвайки, че пътят става прекомерно бодлив и по тази причина човек се отхвърля – не бях прав. Защото същинският публицист е ужасно настойчиво муле. И той става все по-упорит, колкото повече компликации среща по пътя си.