Проф. Андрей Пантев пред novini.bg: Историята не е козметика за прикриване на дефектите ни с Македония
Какво би трябвало да се направи, с цел да се преодолее голямата бездна, издълбана през годините обратно сред Скопие и София? Защо се насаждаше недоверчивост от политическите държавни управления на двете страни? Разговарям по тази гореща тематика в обществото ни с проф. Андрей Пантев, един от най-известните наши историци, интелектуалци и общественици. Той е български историк, член-академик на Световната академия „ Платон “, някогашен учител и депутат, за който единомислещо критиците настояват, че е измежду най-блестящите оратори, говорили от трибуната на Народното събрание.
Би било висш цинизъм да загърбим историята, тъй като това значи да забравим тези, които проливаха кръвта си по планините и чукарите на Македония. Да не приказваме и за техните потомци, които са бежанци и са над 1,5 млн.души.
Същевременно е значимо да кажем, че единствено с история не се живее. Много кръвопролитни, освен словесни, стълкновения, е имало сред Германия, Франция, Италия. Но не щеш ли през днешния ден те не са врагове с историческа обосновка.
Има нещо доста смущаващо в това, че страни като Турция, Гърция и Сърбия, които са обсъждани в предишното на Македония като угнетители, поробители, през днешния ден в публично отношение се намират на по-добър стадий, в сравнение с ние с братската ни страна.
Има един внимателен въпрос, който ние малко милозливо подминаваме – България в международните спорове нямаше привлекателния имидж на майка Отечество. Да си напомним, че България беше единствената православна страна, която се сражаваше на страната на Австро-Германския блок по време на Първата международна война. Нека да напомним, че ние отиваме там като съдружници в Тристранния пакт и когато приказваме за парада сред германците и руската войска в Брест, ние леко се вършим на не запомнили, че и Охрид също имаше подобен церемониал. Забравяме също по този начин, че Титова Югославия, каквато и да е тя, бе една страна със многократно повече свободи и права, в сравнение с ние. Ходехме да пазарим от там западни артикули, неразрешени тук книги и музика и други.Македонците и сърбите тогава ни гледаха снизходително и питаха „ Тражите ли снижени цени”.
Днес действителностите са други и би трябвало да преодолеем опълчване с Македония. Иначе ще бъде вярна приказката, че братската ненавист е най-силна. Нека бъдем окуражени да покажем на нашите братя край Върдаро, че България е привлекателна страна, че сме по-старшия брат и по-благородния.
(1).jpg )
Какво толкоз, че българският министър председател е отишъл там и е подал ръка!? Няма нищо укорително и унизително в това посещаване. Надменното държание към Македония не носи нищо положително. В него липсва оня финес и толеранс на по-старшия брат, който би трябвало да прости.
Когато македонците с техния югославски паспорт можеха да вървят където си желаят, за нас се изискваше харектиристика да отскочим даже до Румъния. Тези неща не са забравени и това не може да не се отразява на актуалната обстановка. Но ние би трябвало да покажем, че като сме майката Отечество, сме по-благородните.
В Балканската съвременна история има един необработен принцип от началото на 19 век. Всяка балканска държавност е езиково стимулирана. Македонският език беше приет още преди 1989 година от други страни, чиито съдружници ние бяхме – Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики.
Да не се вършим на афектирана добродетел, тъй като не всеки път сме се държали като ангели по отношение на Македония.
Трябва да проявим добротата, която сме наследили от дедите ни, вместо да се замеряме непрестанно с минали исторически събития. Аз не мога да си показва по какъв начин наподобява всичко това в очите на един чужденец. Примерно спор за Гоце Делчев, или за Самуил и други.
Когато почиташ един воин, по какъв начин може това да е причина за разправии, дрязги и противодействия. Напротив, това би трябвало да ни сплотява. Има доста македонски и български историци, писатели, публицисти, които построиха кариерите си върху това опълчване.
Патриотизмът не може да бъде заплатен с възнаграждения, тиражи и впрочем.
За предишното може да се спори, само че не със завист.
Напред съревнованието би трябвало да бъде не по тази причина кой и чий е Гоце Делчев, а коя страна е по-модерна, по-демократична, толерантна и по-гледаща с почитание към достиженията на други нации. Във всеки балкански град има монумент на героите от войните. По един метод се учи Балканската война в Румъния и обсадата на Тутракан да речем, по различен в Сърбия, Гърция и така нататък.Но историята не трябва да разделя, а да сплотява. Спомням си един филм за борбата при Ватерло, в който един гренадир/английски войник/ подава пушката на сина си, само че тя пада в калта и с тази метафора с похватите на киното бе показано загърбването на омразата.
Дълбок реверанс към всички, които оставиха костите си във войните и сраженията! Дълбок реверанс на техните наследници! Но историята не е козметика, не можем да разкрасяваме с нея всичко, което не ни подхожда.
Би било висш цинизъм да загърбим историята, тъй като това значи да забравим тези, които проливаха кръвта си по планините и чукарите на Македония. Да не приказваме и за техните потомци, които са бежанци и са над 1,5 млн.души.
Същевременно е значимо да кажем, че единствено с история не се живее. Много кръвопролитни, освен словесни, стълкновения, е имало сред Германия, Франция, Италия. Но не щеш ли през днешния ден те не са врагове с историческа обосновка.
Има нещо доста смущаващо в това, че страни като Турция, Гърция и Сърбия, които са обсъждани в предишното на Македония като угнетители, поробители, през днешния ден в публично отношение се намират на по-добър стадий, в сравнение с ние с братската ни страна.
Има един внимателен въпрос, който ние малко милозливо подминаваме – България в международните спорове нямаше привлекателния имидж на майка Отечество. Да си напомним, че България беше единствената православна страна, която се сражаваше на страната на Австро-Германския блок по време на Първата международна война. Нека да напомним, че ние отиваме там като съдружници в Тристранния пакт и когато приказваме за парада сред германците и руската войска в Брест, ние леко се вършим на не запомнили, че и Охрид също имаше подобен церемониал. Забравяме също по този начин, че Титова Югославия, каквато и да е тя, бе една страна със многократно повече свободи и права, в сравнение с ние. Ходехме да пазарим от там западни артикули, неразрешени тук книги и музика и други.Македонците и сърбите тогава ни гледаха снизходително и питаха „ Тражите ли снижени цени”.
Днес действителностите са други и би трябвало да преодолеем опълчване с Македония. Иначе ще бъде вярна приказката, че братската ненавист е най-силна. Нека бъдем окуражени да покажем на нашите братя край Върдаро, че България е привлекателна страна, че сме по-старшия брат и по-благородния.
Какво толкоз, че българският министър председател е отишъл там и е подал ръка!? Няма нищо укорително и унизително в това посещаване. Надменното държание към Македония не носи нищо положително. В него липсва оня финес и толеранс на по-старшия брат, който би трябвало да прости.
Когато македонците с техния югославски паспорт можеха да вървят където си желаят, за нас се изискваше харектиристика да отскочим даже до Румъния. Тези неща не са забравени и това не може да не се отразява на актуалната обстановка. Но ние би трябвало да покажем, че като сме майката Отечество, сме по-благородните.
В Балканската съвременна история има един необработен принцип от началото на 19 век. Всяка балканска държавност е езиково стимулирана. Македонският език беше приет още преди 1989 година от други страни, чиито съдружници ние бяхме – Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики.
Да не се вършим на афектирана добродетел, тъй като не всеки път сме се държали като ангели по отношение на Македония.
Трябва да проявим добротата, която сме наследили от дедите ни, вместо да се замеряме непрестанно с минали исторически събития. Аз не мога да си показва по какъв начин наподобява всичко това в очите на един чужденец. Примерно спор за Гоце Делчев, или за Самуил и други.
Когато почиташ един воин, по какъв начин може това да е причина за разправии, дрязги и противодействия. Напротив, това би трябвало да ни сплотява. Има доста македонски и български историци, писатели, публицисти, които построиха кариерите си върху това опълчване.
Патриотизмът не може да бъде заплатен с възнаграждения, тиражи и впрочем.
За предишното може да се спори, само че не със завист.
Напред съревнованието би трябвало да бъде не по тази причина кой и чий е Гоце Делчев, а коя страна е по-модерна, по-демократична, толерантна и по-гледаща с почитание към достиженията на други нации. Във всеки балкански град има монумент на героите от войните. По един метод се учи Балканската война в Румъния и обсадата на Тутракан да речем, по различен в Сърбия, Гърция и така нататък.Но историята не трябва да разделя, а да сплотява. Спомням си един филм за борбата при Ватерло, в който един гренадир/английски войник/ подава пушката на сина си, само че тя пада в калта и с тази метафора с похватите на киното бе показано загърбването на омразата.
Дълбок реверанс към всички, които оставиха костите си във войните и сраженията! Дълбок реверанс на техните наследници! Но историята не е козметика, не можем да разкрасяваме с нея всичко, което не ни подхожда.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ