Под полата на общественото мнение
Какво съгласно вас е публичното мнение - мнението на болшинството или най-малкото общо кратно от мненията на обособените жители? Кой го формулира? Кой го верифицира?
Парадоксът на актуалното общество е, че колкото по-слабо е политическото водачество, толкоз по-силно ще е плашилото на публичното мнение.
Какво ли щеше да каже “общественото мнение ”, в случай че Костов беше питал дали да се даде въздушен кулоар на НАТО по време на войната в Югославия?* Или Петър Стоянов беше задал въпроса да желаяме ли участие в Северноатлантическия алианс?
От една седмица леко под сурдинка се приказва за някакви 80% - 80-те % на тези, които не желаят България да взима страна във войната на Русия с Украйна; които не са съгласни да се изпращат оръжия на украинците, с цел да отбраняват страната си; които избират България да се сниши, до момента в който отмине войната.
Разбира се, това в най-хубавия случай е число извадено от подтекст, само че за задачата на това интелектуално занятие ни прави чудесна работа.
Защото публичното мнение е смокиновият лист на политиката без виновни решения. Когато нямаш ресурса да вземеш лидерско решение, тъй като някакви сътрудници към тебе с кристални топки и от рано заран ти споделят “какво мислят хората ”, вадиш от ръкава жокера с публичното мнение.
В политическата доктрина публичното мнение е авариен запас, който се употребява по време на рецесия в обществения живот. Самата просвета няма академично единодушие каквото е това обществено мнение. Зависи къде ще сложите акцента - върху индивида, върху групите или върху елитите.
Проблемът е, когато държавното управление реши да стане пленник на същите тези 80% публично мнение.
Публичното мнение се образува, то не е аксиома. Мнението не е реалност, то е израз на възприятията на хората по отношение на разнообразни проблеми, политики или водачи.
Публичното мнение не е осведомено мнение, то не се разпростира по скалата “знам - не знам ”, а по-скоро по “харесвам - не одобрявам ”, “обичам ” и “мразя. ” И тук идваме до най-интересната част - по какъв начин знаем какво мисли обществото? Някой задава въпрос - като единствените законни институции, които мога да зададат въпрос, са социологическите организации. Същата социология, която не може да предвижда изборните резултати, тъй като публичното мнение постоянно си сменя мнението.
Хората нямат време и предпочитание, да бъдат осведомено публично мнение, по тази причина те употребяват “посредници ”. Гражданите употребяват секънд-хенд познание. Уолтър Лимпан споделя това и показва няколко типа медиатори - политици, социолози, деятели, публицисти.
Тоест, публичното мнение отново е работа на елита, а на на електората на “Ергенът ”.
Ако Цветанка Ризова кани Костадин Костадинов всеки месец в “Лице в лице ”, феновете нямат различен избор, с изключение на този да решат, че позицията на един човек с близки до фашистките възгледи е значима.
Ако в българското общество, разбирайте измежду българския хайлайф, има консенсус, че фашизмът е рискова идеология, тогава и медийната среда би изглеждала по различен метод, а оттова и публичното мнение.
Когато Андрей Райчев от тв приемника каже, че Стефан Янев има 40% публично доверие, на половината фенове им става леко неловко, тъй като не си спомнят кой е Стефан Янев, само че ще опитат да го запомнят, защото не желаят да се разделят от колектива.
Давате ли си сметка, че такова животно като “общественото мнение ” няма, другояче от дълго време щяха да са ни го взели?
И по кое време за последно се чувствахте като “общественото мнение ”?
* На 18 април 1999 г. в разгара на рецесията в Косово НАТО желае от България безграничен достъп до въздушното пространство на страната. Българска социалистическа партия веднага организира митинги и шествия в поддръжка на Слободан Милошевич. Премиерът Иван Костов и президентът Петър Стоянов обаче поддържат разрешаването на коридора.
В книгата си " Свидетелства за прехода " Костов си спомня, че " съгласно социологическите сондажи повече от 66% от гласоподавателите бяха срещу даването на въздушни коридори на НАТО ". В подмяна на признатото от България съглашение, НАТО дава цялостни гаранции за сигурността на страната - в това число за стратегически най-важните обекти.
Парадоксът на актуалното общество е, че колкото по-слабо е политическото водачество, толкоз по-силно ще е плашилото на публичното мнение.
Какво ли щеше да каже “общественото мнение ”, в случай че Костов беше питал дали да се даде въздушен кулоар на НАТО по време на войната в Югославия?* Или Петър Стоянов беше задал въпроса да желаяме ли участие в Северноатлантическия алианс?
От една седмица леко под сурдинка се приказва за някакви 80% - 80-те % на тези, които не желаят България да взима страна във войната на Русия с Украйна; които не са съгласни да се изпращат оръжия на украинците, с цел да отбраняват страната си; които избират България да се сниши, до момента в който отмине войната.
Разбира се, това в най-хубавия случай е число извадено от подтекст, само че за задачата на това интелектуално занятие ни прави чудесна работа.
Защото публичното мнение е смокиновият лист на политиката без виновни решения. Когато нямаш ресурса да вземеш лидерско решение, тъй като някакви сътрудници към тебе с кристални топки и от рано заран ти споделят “какво мислят хората ”, вадиш от ръкава жокера с публичното мнение.
В политическата доктрина публичното мнение е авариен запас, който се употребява по време на рецесия в обществения живот. Самата просвета няма академично единодушие каквото е това обществено мнение. Зависи къде ще сложите акцента - върху индивида, върху групите или върху елитите.
Проблемът е, когато държавното управление реши да стане пленник на същите тези 80% публично мнение.
Публичното мнение се образува, то не е аксиома. Мнението не е реалност, то е израз на възприятията на хората по отношение на разнообразни проблеми, политики или водачи.
Публичното мнение не е осведомено мнение, то не се разпростира по скалата “знам - не знам ”, а по-скоро по “харесвам - не одобрявам ”, “обичам ” и “мразя. ” И тук идваме до най-интересната част - по какъв начин знаем какво мисли обществото? Някой задава въпрос - като единствените законни институции, които мога да зададат въпрос, са социологическите организации. Същата социология, която не може да предвижда изборните резултати, тъй като публичното мнение постоянно си сменя мнението.
Хората нямат време и предпочитание, да бъдат осведомено публично мнение, по тази причина те употребяват “посредници ”. Гражданите употребяват секънд-хенд познание. Уолтър Лимпан споделя това и показва няколко типа медиатори - политици, социолози, деятели, публицисти.
Тоест, публичното мнение отново е работа на елита, а на на електората на “Ергенът ”.
Ако Цветанка Ризова кани Костадин Костадинов всеки месец в “Лице в лице ”, феновете нямат различен избор, с изключение на този да решат, че позицията на един човек с близки до фашистките възгледи е значима.
Ако в българското общество, разбирайте измежду българския хайлайф, има консенсус, че фашизмът е рискова идеология, тогава и медийната среда би изглеждала по различен метод, а оттова и публичното мнение.
Когато Андрей Райчев от тв приемника каже, че Стефан Янев има 40% публично доверие, на половината фенове им става леко неловко, тъй като не си спомнят кой е Стефан Янев, само че ще опитат да го запомнят, защото не желаят да се разделят от колектива.
Давате ли си сметка, че такова животно като “общественото мнение ” няма, другояче от дълго време щяха да са ни го взели?
И по кое време за последно се чувствахте като “общественото мнение ”?
* На 18 април 1999 г. в разгара на рецесията в Косово НАТО желае от България безграничен достъп до въздушното пространство на страната. Българска социалистическа партия веднага организира митинги и шествия в поддръжка на Слободан Милошевич. Премиерът Иван Костов и президентът Петър Стоянов обаче поддържат разрешаването на коридора.
В книгата си " Свидетелства за прехода " Костов си спомня, че " съгласно социологическите сондажи повече от 66% от гласоподавателите бяха срещу даването на въздушни коридори на НАТО ". В подмяна на признатото от България съглашение, НАТО дава цялостни гаранции за сигурността на страната - в това число за стратегически най-важните обекти.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ