Какво можем да очакваме от НАТО, след като САЩ на

Какво можем да чакаме от НАТО, откакто Съединени американски щати на Доналд Тръмп се отхвърли да пази Европа. Унгария и Сърбия оповестиха, че вършат боен съюз. Какво може да се случи на балканите… Пред ФАКТИ приказва доц. Милен Иванов, някогашен зам.-ректор на академията на Министерство на вътрешните работи.

- Г-н Иванов, встъпването на американския президент Доналд Тръмп в служба разбърка много международния ред, а НАТО към този момент не е това НАТО, което бе в края на предходната година. Колко е мощно НАТО през днешния ден?
- Наистина, встъпването на Доналд Тръмп във властта – без значение дали официално или де факто – има доста отражение върху световния ред, в това число и върху положението и ролята на НАТО. Алиансът минава през основна промяна, която може да се преглежда както като рецесия на идентичността, по този начин и като преосмисляне на геополитическата функционалност на НАТО в един изменящ се свят.

Силата на НАТО през днешния ден може да се проучва в няколко измерения:
НАТО към момента има най-мощния боен капацитет в света, воден от армията на Съединени американски щати – в това число:
-- към 1 милион дейни военни единствено в Съединени американски щати
-- над 3,5 милиона души под знамената на НАТО общо
-- най-модерната авиация и флот, в това число нуклеарно оръжие, ситуирано в няколко страни (САЩ, Франция, Великобритания).

Но в областта на политическа и стратегическа кохезия НАТО е по-слабо от преди, тъй като:
-- Франция и Германия все по-често се дистанцират от Съединени американски щати по стратегически тематики
-- Турция играе все по-двусмислена роля – член на НАТО, само че с тясно съдействие с Русия и самостоятелни интервенции в Сирия и Кавказ
-- Унгария и Словакия слагат под въпрос идеологическата еднородност на Алианса
-- Влиянието на Тръмп върху Съединени американски щати докара до по-голям изолационизъм и слагане на националния интерес над груповата сигурност
-- НАТО към този момент не е безспорният поръчител на западния ред, както беше през Студената война или даже през 90-те. Украинската рецесия и войната с Русия подчертаха зависимостта на Източна Европа от Съединени американски щати, само че също по този начин и неналичието на политическа воля за директна борба, което е и напълно разумно
Китай става все по-важна тематика, само че членовете на Алианса имат разнопосочни позиции по отношение на Пекин
-- НАТО през днешния ден е боен колос, само че стратегически исполин на глинени крайници. Военно – силата му е голяма
-- Политически съюзът е разтърсен, идеологически фрагментиран и стратегически комплициран
Рязката смяна на ритъма на времето и политиката демонстрираха, че този съюз не е кадърен или не желае бързо да се приспособява по отношение на новите действителности

- Член 5, който подсигурява отбрана от Алианса, в случай че страна от пакта бъде нападната, важи ли със същата мощ и през днешния ден?
- Член 5 от Северноатлантическия контракт е сърцето на НАТО – фамозният принцип: „ офанзива против един е офанзива против всички “. Но, както се споделя, в действителната политика - договорите са толкоз мощни, колкото е волята да бъдат спазени.

Какво споделя Член 5 (буквално): „ Страните се съгласяват, че въоръжено нахлуване против една или повече от тях... ще се смята за нахлуване против всички тях... и всяка от тях ще предприеме такава дейности, каквито сметне за нужни, в това число приложимост на въоръжена мощ... "

Трябва да отбележим, че не се споделя, че автоматизирано ще има боен отговор – решението е оставено на всяка страна съгласно нейните благоприятни условия и вътрешна политика.
Какво ще се случи на процедура, в случай че Член 5 би трябвало да бъде задействан през днешния ден? Ще има политическо разискване (не автоматизъм), защото активирането на член 5 изисква консенсус в Северноатлантическия съвет (всички членове), само че всяка страна взема решение поотделно какво тъкмо ще направи – от военна помощ, до доставки на гориво, логистика, филантропична помощ.
Терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година са единственият случай, в който Член 5 е задействан. Отговорът беше алегоричен: няколко съдружници помогнаха със самолетно наблюдаване и поддръжка на Съединени американски щати в Афганистан – само че действителната война водеше Вашингтон. Днес даже вътрешно в Съединени американски щати, Тръмп към този момент нееднократно е заявявал, че няма да пази страни, които „ не си заплащат “, което слага под въпрос автоматизма на американския отговор.

- Какво значи това за България?
- На хартия – предпазена. На процедура – би трябвало да разчита повече на районни съюзи и лична защита. Все по-важно е да има положителни двустранни връзки със Съединени американски щати и да е деен участник в общата защита, с цел да не бъде подценена.

- Америка разгласи, че няма да пази Европа, която не си заплаща. В този смисъл беше ли капризна Европа, тъй като Съединени американски щати я пази, и в последните 20-25 години страните вложиха доста малко в армиите си?
- Това е централният геополитически разлом, който в този момент излиза на повърхността и Тръмп просто го назова гласно, което преди беше политическо табу. Да, Европа беше капризна – исторически, стопански и военно. След Втората международна война Съединени американски щати поемат ролята на поръчител на сигурността в Западна Европа посредством НАТО, което подсигурява бази, нуклеарни чадъри, военни бюджети. Това разрешава на Западна Европа да се концентрира върху стопански напредък, обществена страна и културно самочувствие. След Студената война (особено след 1991 г.) Европа трагично понижи разноските за защита, като разчиташе на Съединени американски щати за всичко – от нуклеарна отбрана до шпионски спътници. Войните в Ирак и Афганистан бяха водени от Америка, с " европейско наличие за възпитание ".
Тръмп разкри нещо, което дълго време беше истина, само че се прикриваше: „ Защо Америка би трябвало да умира за страни, които не заплащат и постоянно даже не ни почитат? “
Тази изразителност е груба, само че показва умората на Съединени американски щати да заплащат сметката и желанието да трансферират отговорност назад към Европа.
Европа е уязвима през днешния ден, тъй като няма единна войска (тя и не може да има, тъй като това директно ще заплаши националния суверинитет на държавите-членки), няма бърза реакция без Съединени американски щати, зависи от американски технологии (включително спътници, разузнаване, комуникации), а политическите елити са привикнали да живеят под " американски чадър ", до момента в който се показват за морални суперсили. Европа е на кръстопът да сътвори независим защитителен потенциал (напр. обща войска, координирана индустрия) или да остане подвластна от Америка – само че с по-висока цена и по-малко гаранции. Разглезването докара до стратегическа накърнимост. Европа живееше в свят, където историята бе завършила. Сега тя се завръща – с война, граници, войска и студена действителност.

- На този декор виждаме образуването на военни съюзи на Балканите. Сърбия и Унгария – от една страна, а от друга Хърватия, Косово и Албания. Защо се стигна до това? Какво ни демонстрира образуването на тези два военни съюза?
- Балканската геополитика още веднъж се задейства – този път като отражение на световните земетресения. Виждаме образуване на блокове по историческа, религиозна и стратегическа линия, само че към момента не приказваме за действителни съюзи, а за проби. Проверка. Маневриране. До това се стигна заради разклащането на международния ред. Съединени американски щати към този момент не са постоянен поръчител, изключително при Тръмп 2.0. Европейски Съюз е институционално неподвижен, а военна мощ на Брюксел няма. НАТО е в двоен вакуум – стратегически (неясно защо е) и политически (вътрешни разломи). В подобен свят страните стартират да мислят като в 19 век – с действителна политика, а не с заявления.
Декларираните планове на Сърбия и Унгария са по-скоро стратегически флирт.

Орбан и Вучич тестват границите на вероятното с военния съюз.

И двете страни поддържат мощни връзки с Русия, изключително Сърбия, не се усещат сигурни в НАТО или Европейски Съюз и търсят стратегическа автономност, посредством нов вид балкански съюз. Това е политико-военен сигнал, не действителен пакт. Хърватия, Албания, Косово са подкрепяни непосредствено от Съединени американски щати, а в този момент и от Франция и Англия и търсят да затвърдят прозападната си ориентировка. Косово и Албания играят на етническо обединяване, Хърватия като католически дирек и антисръбска мощ. Но това също не е формализиран съюз, а сфера на въздействие, обвързвана с НАТО/САЩ – само че в подтекста на все по-голямата самостоятелност. Това към момента не са действителни съюзи, а тестване на реакциите на великите сили: Ще реагира ли Русия? Ще даде ли Съединени американски щати зелена светлина? Какво ще направи Турция? Къде ще застане България?
Всичко това е поле за разузнаване на стратегически настройки, а не за водене на война към момента.

- Какво значи това за България?
- Налага се мислене за свят пост-НАТО, пост-ЕС. Не тъй като участието отпада на следващия ден, а тъй като гаранциите към този момент не важат автоматизирано. При един същински спор (например Сърбия и Косово), няма гаранция, че НАТО ще работи, Европейски Съюз ще бъде неподвижен, а ползите на великите сили – разнопосочни. В този подтекст България би трябвало да има своя игра, ясна отбранителна идея, районни салда (добри връзки и с Белград, и с Атина, и с Букурещ) и стратегическа еластичност, вместо сляпо послушание на западните столици. Такива са разпоредбите на играта през днешния ден! В новия свят няма към този момент „ постоянно верни “, няма „ запад=добро, изток=лошо “. Има ползи, военни качества, и увереност.
България би трябвало да следи какво се образува към нея, да не чака настойници извън и да възвърне своята войска, стратегическа просвета и дипломатическо въздействие.

- Каква опасност има на Балканите, с цел да стартират страните да вършат военни съюзи?
- Много добър въпрос – и изключително своевременен, тъй като в случай че забележим балканските действителности през очите на военните и стратегическите елити, ще разберем, че тук не става дума за мислени закани, а за натрупващи се опасности, които в новия международен безпорядък може да се задействат бързо и ненадейно. Основните генератори на неустановеност са няколко. Неразрешеният косовски въпрос. Сърбия не признава Косово, а Косово усилва армията си благодарение на Съединени американски щати и Турция. Сръбският север на Косово е непрекъсната зона на напрежение. При интернационален вакуум (например намаляване на НАТО) всяка провокация може да докара до конфликт, който може да докара до местна война, замесване на Албания, вероятно дестабилизация на Босна. Съперничество Сърбия–Хърватия. Съществува историческа омраза, прикрита, само че в никакъв случай забравена.

Сърбия вижда Хърватия като „ американска марионетка “, а Хърватия вижда Сърбия като „ дребна Русия “.

И двете имат релативно съвременни армии и се въоръжават интензивно. Босна и Херцеговина – замразен спор. Република Сръбска (Милорад Додик) намерено приказва за обособяване от мюсюлманската и хърватската елементи, които са по-близо до Запада. Ако Косово ескалира, Босна може да избухне още веднъж, което значи нова революция под повърхността на интернационалните структури. Ролята на Турция. Турция има мощно въздействие в Босна, Косово и Албания – религиозно, културно и военно. Ако Анкара реши да работи интензивно, може да промени салдото в района и до преобразяване на Балканите в зона на въздействие сред Турция и Русия (отново).
Русия и проксита. Сърбия е обичаен съдружник на Русия и тя непрестанно играе картата с „ братството “ със сърбите, в това число посредством хибридни средства. При рецесия в Украйна или Кавказ, Русия може да „ задейства “ Балканите, с цел да отклони вниманието на НАТО. Загуба на американския надзор. През последните 20 години Съединени американски щати държаха балканската карта в ръцете си. Днес, при евакуиране или фокус върху Азия, празнината бързо ще се запълни – от Турция, Русия или даже Китай.
Балканите не се готвят за война, само че се готвят за свят без съдия. И в този свят нерешените спорове (Косово, Босна) още веднъж стават дейни, а съюзите, които виждаме, са опити за превантивна сигурност и позициониране.

- И къде сме ние в тази скица. Изобщо България има ли ясна позиция по какъв начин може да се пази?
- Много дълбоки и безусловно основателни въпроси. Всъщност, в тях се съдържа огромна част от диагнозата на актуалното българско изтощение. Защото в този миг от историята, когато Балканите се пренареждат, България не просто отсъства – тя даже не участва в мислите на великите сили. И още по-тежко: не участва в личната си стратегическа визия за себе си. България стои настрана, в позиция на въздържан наблюдаващ, прикрепен в институционално безволие и вътрешна неустойчивост. Нямаме лична балканска теория. Нямаме тактика по отношение на Сърбия, Македония и Албания. Имаме външна политика, която се движи съгласно напътствията от Брюксел и Вашингтон, без ясно изразени български ползи. В най-хубавия случай – реактивна дипломация, в най-лошия – цялостно безмълвие. Нямаме ясна концепция по какъв начин се пазим и това е най-голямата ни стратегическа уязвимост. Армията е под минималните оперативни благоприятни условия. Военното и „ цивилното “ разузнаване са с стеснен потенциал и под непрекъснат политически напън. Граничният надзор е отчасти аутсорснат (вкл. към FRONTEX), а отбранителното обмисляне е официално. Няма създадени сюжети за бежанска вълна от Косово/Босна, за борба сред Сърбия и НАТО, за турско-албанско военнополитическо доближаване или за сръбско-унгарски алианс. Или най-малко няма обществена информация за такава активност. България има капацитет да употребява „ мека мощ “, само че той е изцяло неглижиран.
В този аспект България би могла да употребява:
- Културна дипломация (език, православие, образование)
- Икономически планове (енергетика, инфраструктура)
- Исторически причини и общности зад граница (особено в Северна Македония)
- София като медиатор – неутрална зона за балкански разговор
Но няма институция, воля или съгласуваност, която да направи това действителност. В такива преломни моменти страната би трябвало да има качества за секрети и очевидни договаряния. Но ние очевидни организираме единствено едва-едва, и то при напън. Тайни – съвсем никакви, тъй като дипломатическият корпус е обезкръвен, службите за сигурност нямат политическо покритие, а в последните десетилетия българската дипломация не сътвори мощни двустранни балкански канали. За разлика от нас Унгария и Сърбия имат стратегически канали и секрети съглашения, Албания и Косово работят координирано с Турция и Съединени американски щати, а Гърция и Румъния имат исторически връзки и тиха дипломация.

- Какво, съгласно вас, е разумно да се направи?
- Изграждане на балканска теория – национална, надпартийна, стратегическа. Възстановяване на армията и разузнаването – освен като отбрана, а и като дипломатически инструмент. Активна културна и просветителна политика в Северна Македония, Албания и Босна – " мека мощ ". Създаване на районни начинания с Гърция и Румъния – като балансьор сред западната и източната ос на Балканите. Обучение и активиране на ново потомство дипломати и анализатори, които мислят геополитически.