Какво им става на тия деца, които нападат, някои на

Какво им става на тия деца, които атакуват, някои на глутници. Искат да ги виждат, тъй като очевидно родителите им не го вършат. А вие знаете ли къде и с кого е сега детето ви?

Какво им става на тия деца? Аз самата се улових да възкликвам – в действителност какво им става? Откъде е тази експанзия и по-важното – накъде отива? Ние накъде отиваме? Към “портокал с часовников механизъм ”?

Към шпицкоманди?

Към закона на джунглата? Или просто по някакъв нов път, който е наклонена повърхност, водеща до… неизвестно тъкмо къде, тъй като май в никакъв случай до момента не сме били там.

Да, буйни юношески глави е имало постоянно. Да, изкривена визия за мястото в обществото е имало, и проведени идеологически стройни отряди е имало, а законът на джунглата си съществува и до момента. В джунглата.

Но тук някак е назад на джунглата.

По-малките сами се пречкат, сами се постановат, сами атакуват от спортна завист и в противоречие с никакви закони – нито естествени, нито юридически.

Преди тези трима побойници във изтъкнат столичен мол, въпреки всичко арестувани и надлежно попаднали под ударите на закона, а не на някои трима като тях, е имало много други сходни. На същото място, на други места, в други градове. Но тук, в България.

Сърдитите младежи?

На кого ядосани?

На учебното заведение, на обществото, на хорицата, щъкащи по улиците и по ескалаторите, на пазаруващите в лъскавите магазини, на сервитьора, който си прави работата, а те имат пари за по една кола и пакетче ядки, та ги хваща гняв и плюят в близост и пръскат хората, които са си поръчали, каквото им е угодно?

Ако стане в Милано да вземем за пример това нещо, по какъв начин си представяте и можете ли въобще да си го визиите, че се случва?

Нали карабинерите просто ще ме отнесат мълниеносно, където ми е мястото – да давам пояснения и да заплащам санкции, преди да ме настанят в съответното заведение за осъществяване на наказванията. Зад решетките. И то без доста церемонии. Но преди този момент щъкащите по своите си работи и покупки хора и най-много мъжката им половина ще ме озапти уместно.

Защо тук момчешките (още не се е чуло за момичешки, но 100 на 100 ще се чуе,предвид миналите години) грубиянски формирания минават някак неусетно.

Наритат ти детето и му вземат левчетата за закуска по-големите батковци, превържеш му раните и го съветваш да не им се навира в погледа.

Ступат някого пред блесналите витрини на огромен търговски център, жителите (гражданите!) се свиват в яките си, отвръщат погледи и бързат да отминат на правилото: абе щом го бият, значи има за какво и абе не е моя работа да се навирам сред шамарите.

Знаете ли, писнало ми е към този момент от това малоумие.

Преди известно време някакви хъшлаци бяха издевателствали над възпитаник, тъй като е с фланелка на тим, който те не харесват. В рейса. Пред погледите на пътуващите жители. В кротката тишина на безхаберието. Една учителка се беше намесила в отбрана на измъчвания.

Не помните този случай, нали? Така на следващия ден няма да помните и тези трима юнаци, вкарали в болница сервитьора, дето им направил забележка да не издевателстват над мирните жители, сведени овчедушно над потребленията си. И ненамесили се в случая!

Такива като тях възпитават децата си с трай си, мама, да не стане по-лошо. И всички си траем.

Сега този случай шуми в медиите. Утре или вдругиден ще е различен. Виновните? Децата? (Всички тези младежи са наши деца, уважаеми, нечии персонално, само че наши като общество, а в случай че някои от тях гледат небето на квадратчета в идващите две години, ще е единствено за подобен период точно тъй като не могат да бъдат държани под отговорност възрастово.)

На четиринайсетгодишния левент, съпричастен с действието, само че освободен от отговорност,защо не се търси сметка от родителите?

Те са го възпитали или не възпитали, те не са се интересували къде върви и какви ги прави, те са махвали с ръка да си троши главата.

Не ми казвайте, че съм последна. Всички сме родители, всички са наши деца. Агресията у тези деца акумулира от нашето отношение към тях.

Ние се борим с живота, работим по на две места или нямаме работа, на нас светът ни е крив, по какъв начин желаете техният да е изправен? “Колко благо, какъв брой сладко е при мама и при баща ”, от дълго време не е настоящо. Ни е благо, ни е сладко, когато имаш единствено мама или единствено баща, а когато са и двамата, или не се понасят очевидно, или са претрупани с значима работа поотделно и дружно, разновидностите не са неизброими.

Но са неизбродни като резултат, отнасящ се директно до детето.

Детето по принцип желае внимание. И когато е неглижирано от фамилията, от учебното заведение и от обществото, то го търси обезверено. Най-лесното е посредством експанзията. Ще удариш, ще спънеш, ще дразниш, ще се държиш непристойно и непозволено и… ЩЕ ТЕ ЗАБЕЛЕЖАТ.

Ще ти извърнат внимание, ще те видят, ще се ангажират с теб и държанието ти. Когато не получаваш този ангажимент, експанзията ти нараства. Докато не го получи. Елементарно?

Ето тук е казусът. И нямаме време да го неглижираме, тъй като часовниковият механизъм не е в портокалите, които предновогодишно са отрупали витрините и фруктиерите във всяка кухня, а тиктака все по-бързо, по-тревожно, по-настойчиво и къде ще изгърми, никой не знае. Знаете ли къде и с кого е в този миг детето ви?

Автор: Маргарита Петкова, 24 часа

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews