Какво е общото между поливалентния творец Иво Димчев и Кирил

Какво е общото сред поливалентния създател Иво Димчев и Кирил Петков и Асен Василев? На пръв взор нищо – тези двамата не биха отишли на театър на Иво. Те са от друга квас – мошеническо-лъжлива, която най-вече да ги води до премиерата на български филм, където космата мъжка ръка да хване за задника вицепремиерката им, и тя удовлетворена да се хили, като пача. Това е моментна фотография, която символизира ръководството им – безочливо, безпардонно и безсрамно.

Общото сред Иво и Макс и Мориц е, че и тримата се завърнаха в България, след дълги години в чужбина.

Но резултатът е друг. Иво разтресе маранята, в което вирее нашата музика, до момента в който Кирчо и Кокорко загребаха с цялостни шепи, де що имаше за крадене.

През 2014 година гледах спектакъла на Иво Димчев I-cure – той без изпитание мина границите на усещанията, чувствата и страстите, очерта нови и със своята безгранична освободеност шокира варненските еснафи, привикнали да гледат софийски халтури. Иво Димчев е неповторим създател, който завоюва своя аудитория в Европа и света…за да се завърне в България и да запише песни, вид чалга.

Защо? Защо му беше нужно да изпее песента Момина свиня и да каже, че във всеки човек има от момината сълза и свинята. Текста на песента е гротескно тъп, само че мелодията е хубава, осъществяването запаметяващо се.

Харесаха ми и песените Райна Кабаиванска, Чукам на пакост – в тях Иво прави от думите подигравка, която феновете на чалгата надали схващат. Те се кълчат и припяват. И това е нещо за изтерзаните ми от пиянство на ракия и вино тела.

Но моето мнение няма значение. Оставям на музикалните критици да проучват албума на артиста Тракия.

Защо Иво Димчев пристигна в България, с желанието да бъде наропсихолог? Не видя ли още през 2018 година, когато се яви в английския Мюзик айдъл, че всеобщата аудитория не схваща изкуството му? Не му ли стигнаха тези палци сочещи надолу,че желае да види и българските?

Скука? Творческо мъртвило? Изчерпаност откъм хрумвания?

Отоворът го даде той: обича да опитва и да напуща зоната си за комфорт. Творецът има това право.

Когато го видях да пее, седнал на дървени палети на бежанците от Украйна на границата с Полша – за пръв път от доста години насам се почувствах горделив, че съм българин. Колко от нашите прехвалени артисти ще зарежат сигурните си възнаграждения по кръчми и питейни заведения, с цел да отидат да пеят на лични разходи в бежански лагер? Николко. А той го направи. Защото е създател в цялостния смисъл на думата – не майстор и печалбар.

Той е един от дребното свободни създатели в България, който не зависи от никого. Само от себе си. И вдъхновението си.

Иво Димчев се върна в България и хвърли астероид в тинята, на не знам по какъв начин да я нарека – музикална беззащитност? На тези мелодии, които не са мръднали от 60-те години на предишния век – с цел да стане събитие някаква кавга сред Панайот и Кичка?! О, Боже и с това ни занимаваха!

За пеещите жаби в блатото, появяването на Иво Димчев е сравнима с Халеевата комета – те я гледат, чудят се какво е това, цъкат, само че не могат да проумеят, че това е небесно тяло – високо, недостижимо, красиво – а те са просто жаби!

Разбирам Иво Димчев – той непрекъснато прекатурва капацитета си и му намира нови провокации.

Това би трябвало да прави всеки създател – не цялостен живот да имитира Франк Синатра, като Васил Петров. Иво е чиста проба експериментатор, свободен дух, неуловима душа, наранена в предишното, само че дала прошка и траяла напред.

А фактът, че показа,че е притежател на HIV и води персонална акция, закостенялото българско общество да проумее,че инфектираните със СПИН не са прокажени заслужава възторженостти. Защото над 15 години общувах със инфектиран от вируса и знам какви идиотщини трябваше да изтърпи.

В България е цялостно с идиоти, които ненавиждат другите – какво остава в случай че имат и СПИН.

Относно: Кирил и Асен. Тези мошеници, лъжци и мистификатори управляваха България 6-7 месеца и забъркаха батак след батак. Ако ме питате изобщо не трябваше да се връщат. Относно: главата на президента Радев, който ги изстреля нагоре – тя е сиво-черна от пепел. Но не той я посипа, прекомерно е остроумен и потаен за това. Хората го направиха. Същите хора,които на Нова година баламосва със захаросани приказки.

Толкова за Иво и Макс и Мориц. Завръщането на създателя имаше смисъл, до момента в който на тези двамата – НЕ.

Иво Югов

Ето материалът за спектакъла на Иво Димчев I-cure:

Какво е свободата? Колко от нас са дотам свободни, че да се любуват на работата на свободен създател? В България тези хора са малко. Няма да влизам в задочни разногласия с тях – тези, които не възприемат модерното изкуство, в случай че желаят да четат, да гледат пиеси. Ако не желаят – да пишат, каквото си желаят по форумите. Това е тяхно право. Ето какво написа, един от най-авторитетните вестници в света „ Ню Йорк Таймс ” за последното зрелище на Иво Димчев „ I-cure ”: „ Г-н Димчев може да отстрани табута в работата си, приглушеният му, шепнещ глас, шегите изречени под носа, са виртуозни – той припомня на Робин Уилямс. Животински в един миг, внимателен в идващия, Димчев улавя тъмнината и лекотата с вербална и физическа умелост.

Какво да прибавя към тази ласкава оценка? Спектакълът на Иво I-cure е угощение на духа, на силата, на наслаждението от нея и превръщането й в лечебна запарка. Актьорът ни демонстрира елементарни подиуми от живота – на плажа, пред камината, масаж, орална обич, секс, среща със гибелта и съпреживява силата, която излъчват те. Съпреживява и фенът, тъй като за разлика от пиесите и филмите изпълнени с принуждение, ние виждаме неща, които вършим всеки ден. Актьорът не ни предизвика, а желае да разсъни заспалата ни сила. Иска да бъдем себе си. Да одобряваме сила. Да я излъчваме. Да я трансформираме в лечебна. Невероятен е монологът му пред фотография с две убити деца и майка им.

Срещата със гибелта е изиграна разтърсващо. Тялото на Иво, съзнанието му се сгърчват пред гибелта и не желаят да я одобряват. Борбата е жестока, монологът му – ослепителен. Актьорът ни споделя, че гибелта е преход от една форма на божественост в друга. Неговият монолог е лечебно средство за всички, които одобряват гибелта, като нещо извънредно. У нас, където свободата е непостижима, персоналното достолепие всекидневно мачкано е мъчно да схванеш посланията на Димчев. Кой има време и сили да трансформира силата си? Кой вижда гибелта, като божествена сила?

Логично Иво Димчев твори в чужбина, награждаван е на интернационалните фестивали, преподава в чужбина, оценен е в чужбина. В България той ще бъде неразбираем. В България той е жертван да слуша и чете нелепости за творчеството си. Но, за благополучие на артиста модерното изкуство е елитарно и се цени високо в белите страни. То не е за хора, които не познават класическите творби, абсурдизма, сюрреализма, постмодернизма. В България Иво Димчев би трябвало да пристигна след 100 години и отново не е несъмнено дали ще го схванат.

Няма да не помни по какъв начин гледах Цветана Манева в спектакъла „ Монолози за вагината ”. Тя и Снежина Петрова бяха прелестни в този авангарден театър. Те помогнаха на духа ми в устрема му към независимост.

Същото направи и Иво Димчев. За което му благодаря!

Иво Югов