Каква бях аз наистина? Съпруга, но не любима – майка,

Каква бях аз в действителност? Съпруга, само че не обичана – майка, само че не почитана
Някои дами изневеряват от обич, а други – тъй като желаят да почувстват тръпката на непозволеното. Аз изневерих, с цел да натрия носа на брачна половинка си. Омъжена съм от 25 години, със наследник на 22. Имам дребен офис в двора на къщата ни и се занимавам с преводи. Понякога нямам доста работа, само че има дни, когато съм затрупана и с цел да се оправя със дилемите, се постанова да работя до късно нощем. Доскоро животът ми беше плануван до най-малката детайлност. Сутрин ставах преди всички, правех закуска и кафе, разхождах кучето и се впусках към персоналните си задания. Някъде към 12 ч се откъсвах за час-два, почиствах къщата, приготвях храна, хапвах на крайник и още веднъж се връщах в офиса. В края на деня бях толкоз изтощена, че ми се искаше да легна и нищо да не върша. Всекидневието ми не се различаваше от това на елементарна брачна половинка и стопанка.Аз съм здрав 35-годишен мъж, а годините си минават: Когато жена ми забременя, започнах връзкаТова е същинска история от същинския живот.
„ Да. Имам държанка. Тази дума е някак неприятна, а и да…May 12 2019vijti.com

Но открих метод да се разпалвам. Мъжът ми и синът ми са положителни хора, ненавиждат свадите, приказват безшумно и възпитано и са извънредно привързани един към различен. Вероятно щяхме да сме съвършеното семейство, в случай че двамата не бяха толкоз мързеливи. Водеха се от правилото, че домакинската работа е единствено за дамите и същинските мъже не се занимават с пране, извършване на покупки и готвене. Често се случваше да ги помоля да изведат кучето или да пуснат пералната и тогава следваше неизбежното отвращение: „ Скъпа, толкоз съм изтощен. Цял ден крайник не съм подвил, а и шефът непрестанно ми виси на главата. “ Или пък: „ Майка ми, това си е женска работа. Защо ме караш да върша нещо, което не ми е по сърце. Нали работиш вкъщи, може да си починеш, когато поискаш.

Да знаеш, че щом се оженя, жена ми ще се върти на пети. “ От думите им човек оставаше с усещането, че от заран до вечер си развявам байрака, до момента в който те, горките, се скъсват от бачкане. Според моето семейство, щом офисът ми се намираше на процедура вкъщи и самата аз съм си началник, значи разполагам с безпределно свободно време. И никой от тях не помисляше, че съм живо създание и нуждая се от отмора. Не виждаха заран купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните им на всички места облекла, скимтящото на вратата куче или пък празния ледник. Ставаха, закусваха, пиеха кафе и без да си разчистят масата, тръгваха на работа. Някъде към 17 ч синът ми звънеше и питаше какво ще има за вечеря. Ако менюто не му харесаше, с менторски звук нареждаше да сготвя нещо по-така. Но най-неприятно беше, че двамата готованковци срещаха поддръжката на родната ми майка.

Така я карах години наред, до момента в който не започнах да се омаломощавам прекомерно доста. Наближаваше 25-ата годишнина от сватбата ни и в един миг се запитах коства ли си да продължа. Със брачна половинка ми от дълго време не бяхме интимни като преди, тъй като съгласно него аз съм убивала желанието му с безконечните си искания. Оправдаваше половата си отпадналост, пробвайки се да ме изкара отговорна. Замислена, си дадох сметка, че в случай че на следващия ден се разболея, къщата ще потъне в нечистотия, сметките ще стоят неплатени, а за мен надали някой би се погрижил.

Вечерта на самия празник подготвих пържоли, нарязах салата, купих торта и вино. Гримирах се, облякох си красива рокля и зачаках. И ето ги и тях – татко и наследник. Гладни, а мъжът ми, както постоянно, не запомнил, че имаме годишнина. „ По какъв мотив е всичко това? “ – попита той с цялостна уста. Погледнах го яростно и отговорих, че през днешния ден навършваме 25 години от сватбата ни. „ Баща, какъв брой доста си издържал. Браво на теб! – иронично се засмя синът ми, потупвайки „ героя “ по гърба. Гледах ги по какъв начин се тъпчат, а в мозъка ми постепенно се прокрадваше мисълта, че ме одобряват за даденост. Каква бях аз в действителност? Съпруга, само че не обичана, майка, само че не почитана.

И тогава ми падна пердето. Дръпнах покривката на масата, чиниите се изтърколиха с тропот на земята, хвърлих им взор на разгневен бик и излязох. Докато нахвърлях облекла в куфара си, чувах по какъв начин оплакват унищожените пържоли. Два часа по-късно седях във влака и тъмно се взирах в тъмнината. Не знаех къде отивам. Нямах проект, просто в оня миг желаех да изтрия околните от живота си. Неусетно съм задрямала. Събуди ме пасажерът, който влезе в купето. Мъжът поздрави и седна на отсрещната седалка. Огледах се и открих, че сме единствено двамата. Безразлично се канех да обърна лице още веднъж към прозореца, когато гласът му ме стресна: „ Сиси, ти ли си? “ Господи, единствено един мъж се обръщаше толкоз нежно към мен! Беше преди толкоз години. Отдавна стопирах да ги броя. По това време с Емил работехме дружно. Харесвахме се и посред ни прехвърчаха искри. Желаехме се и скрито бяхме влюбени един в различен. Единствено фактът, че и двамата сме фамилни, ни възпря да преминем границата на разрешеното. Кой да допусна, че ориста ще ни срещне още веднъж! Скочих на крайници и го прегърнах. От дума на дума, Емил ми описа, че се е развел и в този момент отива в родното си село, с цел да си почине. Но щом ме попита накъде пътувам, наведох глава и надълбоко преглътнах сълзите си. Когато наближихме неговата спирка, ненадейно остарялата ми обич ме погледна с оня горящ взор отпреди и сподели: “ Сиси, ела с мен! “ В този трогателен миг телефонът ми иззвъня и на екрана се изписа името на мъжа ми. С внезапно придвижване изключих мобилния, взех сака и хванах ръката на Емил. Последвалите събития мога да опиша с една дума – парадайс. Огън и пристрастеност, страст, вълшебна, любовна наслада… Нищо не ме възпря да изживея най-прекрасните страсти в живота си. Благодаря на ориста, която ми сервира невероятната изненада в миг, в който търсех себе си като човек и жена. Но почивката свърши и Емил трябваше да се върне назад на работа. Преди да се разделим, той ми предложи да бъда негова вечно. Отказах му, тъй като осъзнавах, че когато пристрастеността премине, връзката ни ще се трансформира в следващата скучна рутина. Някъде вътре в себе си бях безусловно уверена, че романът ни в никакъв случай не би се осъществил, в случай че не бях толкоз ядосана на мъжа си.

И ето ме със сака назад вкъщи. В хола брачният партньор и синът ми стояха като надгробни плочи – тихи, тъжни, унили. Щом ме видяха, лицата им се озариха от наслада. Днес всичко е друго. Оставих готованци, открих обезпокоени близки. Вече не мърморят, чистят, простират, пазарят, разхождат кучето и най-много – не се отнасят към мен като към прислуга. Багажът ми обаче си стои подготвен – дано им припомня, че постоянно мога да си потегли, в случай че инцидентно не помнят, че на първо място съм жена, която заслужава почитание.

Анастасия

Инфо: Лична драма