Не куршумът уби Ботев, а жестоката реалност
Както постоянно на 2 юни сирените ще завият - за 2 минути България ще утихне смълчана в реверанс пред делото и саможертвата на най-бунтовния си наследник - лудата глава, която мина през учителството, през емигрантството и кръчмите на Браила и Букурещ, през печатарството и четничеството, с цел да изкачи оня връх, на който остана самичък, възвишен и неосъществим!
Христо Ботев като че ли е нарисуван за воин.
Красив, с бясно сърце и високо чело, с рязък взор, с верни черти на лицето, с буйна коса и черна брада - въплъщение на неустрашимост и мощ на духа, на неумирим жар и увереност. Белязан от дребен - избухлив, непослушен, само че талантлив с несравним жанр и въздействаща тирада.
Животът на Ботев минава на толкоз бързи обороти, че няма по какъв начин да не се трансформира в легенда, в мит, в красива приказка за гения, предопределен от ориста да се подреди измежду най-великите имена на своето време.
И да остане единствено на 28 години!
Но с следа, като че ли дълбана с епохи.
Само с 20 стихотворения, запечатани за во веки веков! 20 огнени поеми, които въплъщават общочовешкия блян за безспорната независимост – духовна, обществена и политическа. Бунтът и революцията като единствен път за реализиране на този блян са издигнати в фетиш, а героичната гибел и героичната всеотдайност са съпреживяни като на най-висшата задача на достойния човек.
Ботев е и най-блестящият възрожденски журналист, роден от българското перо откакто светите братя Кирил и Методий сътворяват славянското четмо и писмо. Статиите и мненията му са пропити от пламенна тирада с ясно разграничение на положително и зло, на тирани и душмани, на глупци и бедняци, на независимост и иго, на обич и религия, на дълг и чест.
При Ботев няма амнистия, няма компромис, няма криволичене на мисълта - има “любов за жива независимост “, има “празник на сиромасите ”, който би трябвало да бъде извоюван с огън и кръв, има блян за “свобода и гибел юнашка ”.
Саможертвата, великата всеотдайност “умря бедняк за истина, за истина и за свобода… ” е издигната в Божествена молитва за сбъдване. И това е влудяващо! То взривява мисълта, че човек може да такава степен да е обладан от изгарящото възприятие за правдивост.
Това бунтарство на Ботев е ненадминато и то допира всеки българин, без значение по кое време и къде живее - всеки носи своя Ботев в душата си.Това го прави вечен.
Понякога съм се питала по какъв начин се раждат гениите. С какво Иванка Ботева и даскал Ботьо Петков са били по-различни от останалите българи, та са дали на България подобен популярен наследник. Тя - известна със своята горделивост и мощен дух, той - със своята грамотност и борбеност. Но, задоволително ли е това? Или просто ориста е отредила галактическите сили да се събират на 6 януари 1848, с цел да въплатят своята сила в едно свое нарочено с задача чадо - да бъде знаме на Саможертвата за Свободата.
Ботев живя с тази задача свише.
И му беше предначертано да изгори “млад ” в нея.
Ботев трябваше да остане на 28 години - мощен и неотразим, въодушевяващ челник с вдигната сабя, сочещ пътя на Голготата, набожен в своята идея и в концепцията за безспорната независимост.
Сблъсъкът с отрицанието на всичко това бе неговата гибел. Колкото нелепа, толкоз величествена.
Не патронът умъртви Ботев, а жестоката действителност.
Той потегля към Родината, качен на крилете на фантазията си за протеста, от който ще се роди Свободата; преодолява стигми и догми; зарязва обичана жена и новородено дете; слиза възхитен на Козлодуйския бряг и намира… пустота. Тишина! Зловещо безмълвие.
Няма народ. Няма протест. Няма гражданска война. Няма светлина. Няма вяра...
Космос няма! И живот няма...
В този миг Ботев умира.
Останалото в трагичните часове до физическата гибел го свършват черкезите и башибозукът. Жестоко. Подло. Кърваво. Отмъстително.
Ботев бе тръгнал на величава гибел, това бе фантазията му - да загине за Родината, само че надали си е представял, че когато се качва на кораба “Радецки ” и написа: “Радостта ми няма граници, че моята молитва скоро ще се сбъдне ”, “робът ” няма да е недоволен. “Моята молитва ” зарежда с образец и ентусиазъм цели генерации поети, като доказателство, че величието на Ботев остава ненадминато в българската живописност, а концепцията за безсмъртието обезпечава последователност в битката.
Но в съзнанието ни, някъде надалеч в дълбините на изстраданата българска душа се е стаила виновността. С мълчанието си захлупваме оня порещ въпрос - за какво Ботев остана без гроб? Или по този начин е трябвало да бъде, с цел да не го оскверним…Да го търсим и да него намерим, да се стремим към него, а Той да остава все по този начин надалеч от нас, само че в нас.
Всяка година след онази злокобна вечер на 1 юни 1878 година ние се вторачваме в камъните край върховете Камарата и Купена на Врачанския балкан по следите на изгубената си съвест.
И толкоз години след кървавото стълкновение на Околчица се опитваме да съберем парченцата на времето, с цел да наредим пъзела на една истина, която ни смазва...
От всички гениални стихове на Ботев най-великото за мен е “Елегия ” - тъй като е нарисувал с изумително предусещане и болежка същината на българската, раздирана от несъгласия, пристрастености и страхове, душа. Кървави сълзи е пролял Ботев над тази елегия, с цел да изтръгне от сърцето си проклятието, което и до през днешния ден ни спъва “Търпи, и ще си спасиш душата ”.
Ботев живя, с цел да изгори като факел и да остане вечно на 28.
От днешна позиция той е неосъществим като ентусиазъм на мисълта и отдаденост на идеята. Драматизмът в неговата човешка и креативна орис, блестящият му разум и гений, непокорното му сърце, го трансформират в кумир.
Това е историческа мяра.
Бог е въздал на малко на брой тази привилегия. Сбъднал е фантазията на своя популярен наследник.
