Както Боби Михайлов си вярва, че българският футбол е в

Както Боби Михайлов си има вяра, че българският футбол е в положителни ръце (за какво приказвам ли?—виж фотографията ред и половина по-надолу), по този начин и доста ръководещи обратно в годините си имат вяра, че са създали доста за България.

...



Не един път и дваж са желали от нас (къде прикрито намеквайки, къде безочливо настоявайки) да им благодарим, че са си свършили работата.

Интересно, нали?

На мен никой не ми благодари, че си правя работата, а и би ми било неловко, в случай че това стартира да се случва.

Но тези – карачите на държавния трен – си повярваха, че да си свършат работата е мотив за признателност. Построили автомагистрала с нашите пари, би трябвало да им благодарим (че не са ги откраднали всичките, евентуално, знам ли); създали детска градина, би трябвало да им благодарим; асфалтирали улица…

Това е нрав, граден с десетилетия, а може би и епохи – нрав, който шепне в ухото: „ Тия във властта са се докопали, с цел да натрупат и да ядат, край! Тяхната работа е свършена, те са на хранилката! “

И, в случай че някой от тях се излъже, та свърши и някаква същинска работа, чака благодарности. Защото е благоволил, видиш ли.

Да забележим каква обаче е свършената работа и какво общо има с кучето и нивата…

Магистралите не били баш автомагистрали в цялата си цялостна прекрасност. Тук-там били скоростни пътища… с прекъсвания. Маркировките са като правени от художник сюрреалист, който открива нови изразни средства в изкуството си, а знаците са тука-има-тука-нема, забравени знаци от поправки, оказващи нищо в нищото, объркващи, паднали, скрити от дървета, шубраци и реклами. Чудно.

Току се възпламени някой рейс и влезем в международните вести.

Обратни наклони върху противоположните наклони, които вършат чудноват аквапланинг или лед – както пристигна. Неравности по неравностите, бабуни върху бабуните и на места знак, който е обозначавал нещо по времето на някой си ремонт, към този момент не отбелязва нищо, но си стои. Както си стои и сякаш краткотрайната маркировка, която единствено отклонява погледа и прави шофирането забавна загадка. На скоростни сектори това е просто отлично. Защото, в случай че имаш време за реакция, няма тръпка.

На фона на всичко това, се оказва, че компаниите доста отклонявали средства през клошари и футболни съдии. (Изобретателно.)

Но значимото е, че би трябвало да сме им признателни.

Айде, бъдете малко признателни, де!

А на фона на фона на фона на всичко това пък забравихме да отбележим най-интересното: по какъв начин се образоват младите водачи, постоянно известни и просто като „ донорите “. Създадените корупционни практики в школите водят началото си (или края си, зависи от финансовата гледна точка) в политически тил, политически чадър и заплащане на „ такса успокоение “ по райони.

Схеми, които не са измислени през вчерашния ден или през днешния ден, нито са основани от учителката ми по математика в трети клас, нали? Подозирам, че са основани от почти същите гении, на които би трябвало да благодарим и за пътищата, по които се срещаме очи в очи със упоменатите донори. Не си мислете, че става дума или че се целя единствено в едно отроче на политическия ни спектакъл, което е известно с асфалта си, не. Те са нарицателни за това, само че не са единствените със заслуги. Преди тях и преди, и по-преди картинката не е друга. Това, на което се надяваме, несъмнено, е театърът да свърши – и както всяко нещо на този свят има край – и Преходът ни да откри своя край. Най-после.

Да стартираме с това идващите и по-следващите и всички последващи да не ни карат да им благодарим и да не се усещат афектирани, в случай че не им се целува ръка.

Да продължим с надзор по нещата, от които ни зависят животите. Пътното строителство, да вземем за пример. Да не се дава на който дава обещание най-смело, а извършва най-зле, нито на който се познава с „ шефа “, а на компании, които вършат разлика сред пътно строителство и икономисване за вила на Малдивите.

Да прелеем и към надзор към парите ни, които не изкарваме доста леко.

Пък да забележим – след това може да си позволим да мислим и за „ лиготии “, като витален стандарт и самочувствие.