Минчо Коралски пред novini.bg: Дори онези, които ровят в кофите, полагат труд /1-ва част/
Какъв е актуалният прочит на труда и солидарността в България? Защо се обезсмисли желанието за работа за над 1,4 млн. българи, съгласно формалната статистика? Навръх Международния ден на труда и работническата взаимност беседвам с някогашния обществен министър Минчо Коралски. Днес обявявам първата част от диалога ни по разнообразни обществени тематики.
Честит празник на всички трудещи се хора!
На първо място бързам да отбележа, че трудът напоследък промени своя темперамент и стартира да става все по-индивидуален - човек все по-малко поддържа връзка с сътрудниците си, даже когато са в огромни колективи. Солидарността в едно общество минава през методът, по който то преразпределя общите богатства, които се набират най-вече посредством налози и осигуровки. Които имат опция подкрепят останалите посредством публичните системи за взаимност като образованието, опазването на здравето, публичният ред. Всичко това би следвало да е подчинено на потребностите на обществото.
В последно време виждаме, че много средства се разхвърлят на калпак, а самостоятелната потребност и солидарността са подчинени на показност и универсиализъм.
Защо ние, българите, не сме солидарни?
В едно общество възпитанието в взаимност минава по два пътя. Традиционно през религията, а след това и в самите публични връзки. За страдание у нас и двата пътя са криви - нито сме толкоз религиозни, че да се отнасяме с нужното почитание и съпричастност към близък, нито публичните системи са обективни, тъй като в тях от години се проповядва, че всеки самичък би трябвало да си взема решение проблемите. Но множеството хора не желаят да оказват помощ посредством налози и осигуровки за другите, особено обогатилите се по неразбираеми правила. Така се стигна до това, че една дребна част от нашето общество е презадоволена, а всички останали, огромна част битуват в ограничения. Нашата страна във връзка с заплащането на труда, на неналичието на взаимност и разпределението на богатствата, е прекомерно надалеч от това, към което се стремим и желаем.
Какво демотивира 1,4 млн.души у нас да не работят?
Смятам, че това е една градска легенда, че толкоз доста хора не работят. Дори тези, които ровят в кофите, поставят труд да намерят неща, които след това да носят в пунктовете за изкупуване. В България е доста развъртян сивият бранш. Непрекъснато се изяснява, че пенсиите са доста ниски и човек я доживее до тази възраст, я не, пък никой знае какво ще стане с пенсионните фондове. Това демотивира някои българи и те си споделят, че по този начин и по този начин няма да имат положителни пенсии, по-добре да си заплащат единствено здравните осигуровки. А някои даже употребяват здравната система посредством бързата помощ да вземат решение своите проблеми. В резултат на всичко това статистиката не може да хване тъкмо кои работят.
Сивият бранш е присъщ за третия свят, където няма мощни институции. У нас нараства сивият бранш и нерегламентиран труд, който не взе участие в солидарността на обществото ни. От тази позиция, измежду хората у нас се постанова индивидуализма, който проповядват всякакви демократични теории.
Честит празник на всички трудещи се хора!
На първо място бързам да отбележа, че трудът напоследък промени своя темперамент и стартира да става все по-индивидуален - човек все по-малко поддържа връзка с сътрудниците си, даже когато са в огромни колективи. Солидарността в едно общество минава през методът, по който то преразпределя общите богатства, които се набират най-вече посредством налози и осигуровки. Които имат опция подкрепят останалите посредством публичните системи за взаимност като образованието, опазването на здравето, публичният ред. Всичко това би следвало да е подчинено на потребностите на обществото.
В последно време виждаме, че много средства се разхвърлят на калпак, а самостоятелната потребност и солидарността са подчинени на показност и универсиализъм.
Защо ние, българите, не сме солидарни?
В едно общество възпитанието в взаимност минава по два пътя. Традиционно през религията, а след това и в самите публични връзки. За страдание у нас и двата пътя са криви - нито сме толкоз религиозни, че да се отнасяме с нужното почитание и съпричастност към близък, нито публичните системи са обективни, тъй като в тях от години се проповядва, че всеки самичък би трябвало да си взема решение проблемите. Но множеството хора не желаят да оказват помощ посредством налози и осигуровки за другите, особено обогатилите се по неразбираеми правила. Така се стигна до това, че една дребна част от нашето общество е презадоволена, а всички останали, огромна част битуват в ограничения. Нашата страна във връзка с заплащането на труда, на неналичието на взаимност и разпределението на богатствата, е прекомерно надалеч от това, към което се стремим и желаем.
Какво демотивира 1,4 млн.души у нас да не работят?
Смятам, че това е една градска легенда, че толкоз доста хора не работят. Дори тези, които ровят в кофите, поставят труд да намерят неща, които след това да носят в пунктовете за изкупуване. В България е доста развъртян сивият бранш. Непрекъснато се изяснява, че пенсиите са доста ниски и човек я доживее до тази възраст, я не, пък никой знае какво ще стане с пенсионните фондове. Това демотивира някои българи и те си споделят, че по този начин и по този начин няма да имат положителни пенсии, по-добре да си заплащат единствено здравните осигуровки. А някои даже употребяват здравната система посредством бързата помощ да вземат решение своите проблеми. В резултат на всичко това статистиката не може да хване тъкмо кои работят.
Сивият бранш е присъщ за третия свят, където няма мощни институции. У нас нараства сивият бранш и нерегламентиран труд, който не взе участие в солидарността на обществото ни. От тази позиция, измежду хората у нас се постанова индивидуализма, който проповядват всякакви демократични теории.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ