Замисляла ли си се някога за болката, която ще причиним?
Как ще пребивавам без теб?
Просто множеството време няма да живееш...
Джон Ъпдайк (18 март 1932 - 27 януари 2009) е създател на над 20 романа, десетки разкази, стихотворения, есета, литературна рецензия и записки. Чрез поредицата си от четири книги – „ Заеко, бягай ", „ Заека се завръща ", „ Заека богат " и „ Заека се укроти ", създателят споделя за радостния и разтревожен живот на междинния американец на фона на значимите събития от втората половина на ХХ век. Писателят печели две награди „ Пулицър " за „ Заека богат " и „ Заека се укроти ", също така е притежател на Националната премия на сдружението на литературните критици и на Националната литературна премия.
„ Моята тематика е американската протестантска междинна класа. Аз одобрявам междинното. Точно в него се сблъскват крайностите, там се разкрива двусмислието ", споделя Ъпдайк пред Джейн Хауърд в изявление за сп. „ Лайф " през 1966 година.
С кожата си той се наслаждаваше на въздуха и застанал прав, учеше околността; мястото беше прикрито, все пак от него можеше да се види паркингът в ниското и омайващата ръка на морето, крепко протегната от този бряг до Лонг Айлънд, както и ослепително белите зайчета на вълните, които бързаха да се разбият тихо в пъстрите скали.
— Хей! — обади се тя от одеялото. — Ела при мен с твоите плувки.
Да, да, допирът, плътният досег на кожата по цялата повърхнина на телата им измежду свежия въздух и под слънчевите лъчи. В затворените му очи слънцето танцуваше в червено; нейният хълбок и рамото й се затоплиха, а устата й стартира постепенно да отмалява. Те не бързаха. И може би това беше най-сигурното доказателство, че те — Джери и Сали — са първият мъж и първата жена, точно това, че не бързаха, че не толкоз се възбуждаха, колкото проникваха един в различен, мъжът в дамата, и си почиваха. С равномерността на истински напредък техните тела се стремяха да станат по-големи и по-съвършени.
Нейната разпусната коса кичур след кичур се разливаше по лицето му. Усещането, че се отпуска, че най-сетне е достигнал дълго бленувания център на покоя, го изпълваше с някаква особена унесеност даже когато стъпалата му с напрежение притискаха вътрешната страна на краката й. „ Но това е необикновено " — сподели си той. Вдигна лице и като я видя слята със слънцето, клепачите му се обляха с руменина.
Устните й шепнеха върху врата му, където падаше хладна и изпъстрена с песъчинки сянка. Той също чувствуваше сянката, въпреки че чувството беше нейно. — Наистина си заслужава — сподели тя, — ето кое е най-учудващото. Заслужава си цялото това очакване, всичките трудности, неистини и търчане — когато най-сетне достигнеш задачата, виждаш, че в действителност си е заслужавало. — С всяка дума гласът й ставаше по-тих.
Той опита да отвори очи и бе омаян от един кръг със съвършена форма, по-малък от луната.
— Замисляла ли си се в миналото — попита той с клепачи, притиснати до едно пулсиращо виолетово ехтене — за болката, която ще причиним?
Думите му й подействуваха като парализиращ газ; нейното тяло остана все по този начин неподвижно долепено до неговото, само че по друг метод. После нейните извити стъпала се отлепиха от неговите.
…
— Така е. Аз нямам даже тирбушон Всъщност, мойто момиче, към този момент знам какво имам.
— Имаш себе си. То е повече от това, което имам аз.
— Не, ти също имаш мене.
Обзет от раздразнителност, той допълзя на, колене до мястото, където беше скътал облеклата си, и измъкна бутилката от книжния плик. Виното беше розе.
…
Въпреки че Сали бе омъжена към този момент 10 години, а преди този момент с изключение на Джери бе имала и други любовници, методът, по който правеше обич, беше възхитително жив и елементарен като на девица. С жена си Джери имаше порочното чувство за рутина и натегнатост, а със Сали, макар че бе правила това доста пъти, той изпитваше скъпото чувство, че всякога я обгръща непресторена наслада. Нейното лице, луничаво и унесено, с изпотена от слънцето и повдигната горна джука, с блеснали зъби, му изглеждаше не като облик на жив човек, а по-скоро като огледало, сложено на няколко сантиметра под неговото лично лице, като някакво изпотено огледало. По едно време се запита кой ли е този отсреща и в мозъка му ненадейно проблесна: „ Божичко, та това е Сали! " Затвори очи и се опита да съгласува своето дишане с нейните импулсивни въздишки. Когато и двамата успокоиха дъха си, сподели:
— Нали е по-добре навън? Има повече О2.
Почувствува нейното пърхащо кимане на рамото си.
— А в този момент ме остави — сподели тя и се заизвива, с цел да навлече долната част на банския, а той лежеше до нея и й изневеряваше с мисълта за една цигара.
Така би подхождала на доволството, на блаженството, на небесния шир, на мириса на морето. Засрамен, че още веднъж се подхлъзва към своето остаряло мръсно „ аз ", той наля останалото вино в чашите и заби празната бутилка в пясъка с гърлото нагоре като монумент.
Тя сведе очи към празния паркинг и запита:
— Джери, по какъв начин ще пребивавам без тебе?
— Така, както аз пребивавам без тебе. Просто множеството време няма да живееш.
— Да не приказваме за това. Да не си скапваме деня.
— О'кей.
Из „ Ожени се за мен ", Джон Ъпдайк, превод Велин Тончев
Просто множеството време няма да живееш...
Джон Ъпдайк (18 март 1932 - 27 януари 2009) е създател на над 20 романа, десетки разкази, стихотворения, есета, литературна рецензия и записки. Чрез поредицата си от четири книги – „ Заеко, бягай ", „ Заека се завръща ", „ Заека богат " и „ Заека се укроти ", създателят споделя за радостния и разтревожен живот на междинния американец на фона на значимите събития от втората половина на ХХ век. Писателят печели две награди „ Пулицър " за „ Заека богат " и „ Заека се укроти ", също така е притежател на Националната премия на сдружението на литературните критици и на Националната литературна премия.
„ Моята тематика е американската протестантска междинна класа. Аз одобрявам междинното. Точно в него се сблъскват крайностите, там се разкрива двусмислието ", споделя Ъпдайк пред Джейн Хауърд в изявление за сп. „ Лайф " през 1966 година.
С кожата си той се наслаждаваше на въздуха и застанал прав, учеше околността; мястото беше прикрито, все пак от него можеше да се види паркингът в ниското и омайващата ръка на морето, крепко протегната от този бряг до Лонг Айлънд, както и ослепително белите зайчета на вълните, които бързаха да се разбият тихо в пъстрите скали.
— Хей! — обади се тя от одеялото. — Ела при мен с твоите плувки.
Да, да, допирът, плътният досег на кожата по цялата повърхнина на телата им измежду свежия въздух и под слънчевите лъчи. В затворените му очи слънцето танцуваше в червено; нейният хълбок и рамото й се затоплиха, а устата й стартира постепенно да отмалява. Те не бързаха. И може би това беше най-сигурното доказателство, че те — Джери и Сали — са първият мъж и първата жена, точно това, че не бързаха, че не толкоз се възбуждаха, колкото проникваха един в различен, мъжът в дамата, и си почиваха. С равномерността на истински напредък техните тела се стремяха да станат по-големи и по-съвършени.
Нейната разпусната коса кичур след кичур се разливаше по лицето му. Усещането, че се отпуска, че най-сетне е достигнал дълго бленувания център на покоя, го изпълваше с някаква особена унесеност даже когато стъпалата му с напрежение притискаха вътрешната страна на краката й. „ Но това е необикновено " — сподели си той. Вдигна лице и като я видя слята със слънцето, клепачите му се обляха с руменина.
Устните й шепнеха върху врата му, където падаше хладна и изпъстрена с песъчинки сянка. Той също чувствуваше сянката, въпреки че чувството беше нейно. — Наистина си заслужава — сподели тя, — ето кое е най-учудващото. Заслужава си цялото това очакване, всичките трудности, неистини и търчане — когато най-сетне достигнеш задачата, виждаш, че в действителност си е заслужавало. — С всяка дума гласът й ставаше по-тих.
Той опита да отвори очи и бе омаян от един кръг със съвършена форма, по-малък от луната.
— Замисляла ли си се в миналото — попита той с клепачи, притиснати до едно пулсиращо виолетово ехтене — за болката, която ще причиним?
Думите му й подействуваха като парализиращ газ; нейното тяло остана все по този начин неподвижно долепено до неговото, само че по друг метод. После нейните извити стъпала се отлепиха от неговите.
…
— Така е. Аз нямам даже тирбушон Всъщност, мойто момиче, към този момент знам какво имам.
— Имаш себе си. То е повече от това, което имам аз.
— Не, ти също имаш мене.
Обзет от раздразнителност, той допълзя на, колене до мястото, където беше скътал облеклата си, и измъкна бутилката от книжния плик. Виното беше розе.
…
Въпреки че Сали бе омъжена към този момент 10 години, а преди този момент с изключение на Джери бе имала и други любовници, методът, по който правеше обич, беше възхитително жив и елементарен като на девица. С жена си Джери имаше порочното чувство за рутина и натегнатост, а със Сали, макар че бе правила това доста пъти, той изпитваше скъпото чувство, че всякога я обгръща непресторена наслада. Нейното лице, луничаво и унесено, с изпотена от слънцето и повдигната горна джука, с блеснали зъби, му изглеждаше не като облик на жив човек, а по-скоро като огледало, сложено на няколко сантиметра под неговото лично лице, като някакво изпотено огледало. По едно време се запита кой ли е този отсреща и в мозъка му ненадейно проблесна: „ Божичко, та това е Сали! " Затвори очи и се опита да съгласува своето дишане с нейните импулсивни въздишки. Когато и двамата успокоиха дъха си, сподели:
— Нали е по-добре навън? Има повече О2.
Почувствува нейното пърхащо кимане на рамото си.
— А в този момент ме остави — сподели тя и се заизвива, с цел да навлече долната част на банския, а той лежеше до нея и й изневеряваше с мисълта за една цигара.
Така би подхождала на доволството, на блаженството, на небесния шир, на мириса на морето. Засрамен, че още веднъж се подхлъзва към своето остаряло мръсно „ аз ", той наля останалото вино в чашите и заби празната бутилка в пясъка с гърлото нагоре като монумент.
Тя сведе очи към празния паркинг и запита:
— Джери, по какъв начин ще пребивавам без тебе?
— Така, както аз пребивавам без тебе. Просто множеството време няма да живееш.
— Да не приказваме за това. Да не си скапваме деня.
— О'кей.
Из „ Ожени се за мен ", Джон Ъпдайк, превод Велин Тончев
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ