Как се живее без Антон Дончев, казано ли е всичко

Как се живее без Антон Дончев, казано ли е всичко за книгите му, кой сътвори свадите към " Време разделно ", борбата в креативните съюзи за екранизацията на епоса, ролята на Тодор Живков, международният интерес към творбите на писателя, по какъв начин писателят се размина с Нобеловата премия - за всичко това споделя брачната половинка му Райна Василева пред Епицентър бг.

Епицентър. бг разгласява в ТРИ ЧАСТИ изповедта на Райна Василева, която самата тя озаглави: ИНТЕРВЮ СЪС САМАТА МЕН.

Вчера публикувахме първа част: КАК НАПИСА " ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО ". БАБО, КЪДЕ Е ЕЛИЦА?

Днес ви предлагаме ВТОРА ЧАСТ

ШВЕЦИЯ КАЗА:ДОСТОЕН ЗА НОБЕЛ! БЪЛГАРИЯ Гражданско отделение БОЙКОТИРА

НОМИНИРАТ „ ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО “ ЗА НАЙ- ДОБРИЯ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН НА Съединени американски щати “, ВЪВ ВЪНШНО ГУБЯТ ПОКАНАТА МУ ЗА ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДАТА

Райна Василева

Много хора през днешния ден не знаят, че авторските права на писателите се държаха от „ Агенция авторско право “ и нищо не можеше да се направи без единодушието и разрешението „ от горната страна “.

Като вметната имитация мога да кажа, че Дончев непрестанно е обещавал да даде хонорарите си от интернационалните продукции на страната. Мислил е, че ще се разбере, че с това потвърждава, че за него най-важната концепция е – прославата на страната.

Но служители на позиции му прошепват много смразяващи думи: „ …това е най-лошото, което можеш да направиш за себе си … “, „ …просто се самоубиваш … “, „ …никой няма да ти разреши да станеш образец … нали и други ще би трябвало да те последват… “ Без коментар!
Доста пъти в живота му ще има място за тази фраза – без коментар.

 

Антон Дончев

Но макар атмосферата, която витае към него, това са прелестни години от живота му. Среща се с прелестни хора, с които поддържа връзка и работи. Рецензиите за преводите на „ Време разделно “ са блестящи, а това е задоволство и вяра. По-късно издателство „ Захарий Стоянов “ ще ги издава като настрана четиво, тъй като самите те са креативен творби и както споделят доста от анализаторите – неведнъж надминават като размер страниците на романа.

Но в действителност какво се случва в тези години действително, за разлика от нещата, които са в план.

Събитията са в изключителна динамичност.
Годината е 1967-ма. Английското издателство „ Питър Оуен “ отпечатва „ Време разделно “ в отличния превод на Маргарита Алексиева. Но по незнайни условия, по този начин да ги кажем, Външно министерство на България пропуща да връчи на Дончев поканата му за премиера на романа на британски език в Лондон.

 

Още същата година британският превод на „ Време разделно “ се популяризира с голям триумф и в Съединени американски щати, от крупното американско издателство „ Уилям Мороу “. Положителните рецензии са над 100, включващи най-големите имена на Америка, като по този начин наречените неподкупните мандарини.

Светилото Гай Давънпорт в „ Ню Йорк таймс “ написа: „ От безпощадната и безизходна битка, от поривите и упоритостта Антон Дончев е основал епическа прозаичност с невероятна хубост. Стилистичният успех на създателя се крие в умеенето му да претопи в единна сплав реалистичната и психично изтънчена форма на актуалния разказ с епическата примитивна тъкан на националните песни и приказки. Резултатът е тотално превъзходен – страница след страница на деяние – чудноват, възвишен темп – едно благосъстояние, което може да се съпостави с това на Толкин или с музиката на Сибелиус. Вариациите, които Антон Дончев акцентира върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия разказ с едно майсторство – толкоз изискано – като това на Джойс или на Томас Ман. “

На идната 1968 година фондация „ Джейн и Ървинг Стоун “ номинира „ Време разделно “ за „ Най-добрият исторически разказ на годината в Съединени американски щати “. Номинацията се прави след особено решение на фондацията, заради изключителния триумф на романа в страната, тъй като това е премия единствено за американски писатели.
И в България, до Външно министерство на името на Антон Дончев, се получава покана с молба за наличие, с цел да му бъде връчена премията.
Но поканата да стигне до ръцете му се оказва небъдна работа. Министерството я предало на писателския съюз, те пък я били върнали и имало нечий автограф, само че след това не се знае какво е подхванато и следва опрощение, че поканата просто е изгубена.

Дончев моли министерството да изиска от американците да изпратят нова покана, тъй като няма никакво време да се оформят документите за тръгване. Отговорът е: „ Луд ли си? Да кажем на американците, че сме изгубили поканата? По-добре да се изпрати писмо, че имаш наложителен ангажимент в Европа и ти е невероятно да присъстваш! “. Алтернатива липсва! Все отново отговор би трябвало да се даде и за „ достойнството “ на страната, Антон Дончев изпраща извинителна депеша. Без коментар!

 

 

Година по-късно, Дончев на лични разходи посещава Мексико и Съединени американски щати, където се среща с писателски среди и кани нюйоркския си издател на крупното американско издателство „ Уилям Мороу “ на диалог, с цел да се извини и от името на страната ни, само че американецът не сяда след поканата и без да смъкна бомбето си, опрян на чадъра, декларира: „ Що за знамение сте вие българите? След незачитането на такава премия имате ли визия какво ми причинихте, от какъв тираж ме лишихте? Повече от ясно разбирам, вие нямате никакъв, никакъв интерес за разпространяване на националната ви просвета. “ И напуща ресторанта.

Въпреки отношението на някои наши държавни чиновници няма страна – на запад или на изток – където Антон Дончев да не е признат като свой заради гения, философията и човечността си. А той упорства и желае да сервира на света светлината на българския дух и в ранната пролет на 1970 година написва първото си произведение със сюжет от богомилството – сюжета „ Двете истини “, оповестен под заглавие „ Еретици “.

Пише сюжет и за „ Св. Константин –Кирил Философ “, и за Георги Димитров – „ Райхстагът “.

Карло Лидзани – италиански режисьор, го дава на Ричард Бъртън, който толкоз харесва сюжета и облика на Димитров, че идва в България и моли да го изиграе без хонорар, единствено и единствено да му се позволи. Но и това не се случва. А сръбските интелектуалци безапелационно му оферират да изиграе Тито и му заплащат по разпоредбите.

ШВЕЦИЯ: ДОСТОЕН ЗА НОБЕЛ!

 

Шведската страна е впечатлена от романа на Антон Дончев и в рецензията за „ Време разделно “ се отбелязва: „ …достоен за Нобел “. Мнението е: „ – изцяло дава отговор – незнаен и доста талантлив… “ Това е било изискването първоначално, „ незнаен “, до момента в който по-късно премията стартира да се дава и на известни персони.

Може би по този мотив генералният секретар на Обединените народи У Тан го кани на вечеря в Ню Йорк за диалог и поддръжка, само че този път даже не му оповестяват, че има покана. Разбира го доста по-късно, когато отива в офиса на Организация на обединените нации в Женева, а чиновниците го посрещат в шпалир. Пита ги: кого посрещат… „ Как кого…вас…длъжни сме, откакто сте били посетител на У Тан... “ Поканата дори не е била заведена по разпоредбите на Външно министерство…Все неща – за „ без коментар! “.

Антон Дончев работеше с италианци, французи, американци, руснаци, с Колумбия и Сони Пикчърс, с италианската RAI, с хората на Берлускони, с френската FR3, немската CDF, с Ай Си Ем на Метро Голдуин Майер и все се надяваше, че здравият разсъдък ще се наложи и българската история ще получи шанса да покаже лицето си на света, само че събитията оставаха все едни и същи…Управляващите външно даваха тип, че предпочитание не липсва за съдействие с непознати компании, само че същинското състояние беше, че нито филмовите дейци, нито писателският съюз, да не приказваме за държавна сигурност, ги желаеха на територията на България.

СЛУЧАЯТ „ ФАНИ ПОПОВА “

През 1973 година романът „ Време разделно “ стартира да се слага на театралните подиуми в страната – в Театъра на Народната войска, в Кюстендилския спектакъл, Хасковския и Старозагорския трагичен спектакъл. Това е времето, когато срещнах обичания създател освен на българските читатели. Времето, в което, в случай че не си чел „ Време разделно “, беше огромен минус за личността ти.

 

Всички бяха влюбени в романа и като всички и аз не бях изключение и бях безпределно щастлива, когато режисьорът Асен Шопов ми даде опция да се докосна до една от героините му – Севда. А след това моята Севда ме събра с гения, с индивида, който светът боготвореше, ценеше, почиташе и разпространяваше творчеството му. Постановката беше величествена, публиката възторжена, рецензията положителна с похвалите си, само че започнах да слушам някакви намеци, сякаш инцидентно казани, догатки с доза подигравка, които идваха все от едни и същи сътрудници, и ми беше невероятно да ги проумея. Мислех, че го вършат, тъй като играеха в масовката, нормално това не беше прелестно и недоволството се показваше по най-различен метод. Без да му мисля доста, попитах непосредствено: „ Не разбирам защо говорите..., че играем в драматизация не на романа на А. Дончев, а на кого? “ Изумена чух името на Фани Попова?! Това е безсрамие!!!

 

Фани Попова

 

Познавах Фани. Играла съм в драматизацията „ Дъщерята на Калоян “. Имам фотография от нея с подпис – „ На щерка ми “. Не проумявах! Стила на Фани и стила на „ Време разделно “. “Да не би да казвате, че поезията и героите на „ Време разделно “ не са на Антон Дончев? Как може да се произнесе сходно нещо! “

Първоначално толерантно отдадох това единствено на неприятните усеща, с които са захласнати някои хора. Но припомняйки си безапелационната фраза на Елин Пелин за гения на завистта, дадох си сметка какъв брой мъчително е персонални неудовлетворени упоритости да понесат непознати триумфи и популярност. Каква мощ се надига в душeвността на тези хора да унищожават светлината, която ги ослепява. Имах „ това наслаждение “ да го изпитам и на личен тил. Разбрах какво е да се подрежат перата на крилата ти, когато се готвиш да излетиш.

 

Но същински казусът с Фани Попова Мутафова се разплете, след кончината на Антон Дончев, с помощта на следствието на реж. Милена Фучеджиева и кино лентата й „ Ваймар експрес “. За кино лентата си тя споделя: „ Ваймар експрес " е филм за отговорността на писателите, на хората на изкуството във времената на съществени политически тествания – на коя страна застават те? Защото думите имат голямо значение, те остават. “

А Фани – „ нежната дама на българската литература “, както са я наричали приятелите ѝ, немската възпитаничка, легионерката с управителна роля в женския легион – 1941г. по време на Втората международна война, единствена от поканените българските писатели, само че и единствена жена от 17 страни, откликва на поканата на Гьобелс за основаване на европейски писателски съюз за пропагандиране на нов международен ред, славословие на фюрера и триумфа на нацизма.

 

Филмът „ Ваймар експрес “ извади нескрито истината за Фани Попова.

 

Фани Попова отпътува за Ваймар, с цел да стане изразител на най-грозното и го прави с гений в многочислените си есета и изявления. Визитката ѝ е свръхамбициозна. Мотивът: власт, популярност, състезание непременно, без сортиране на средства. Но след краха и успеха над фашизма Фани Попова Мутафова се трансформира, бих споделила, и в непризнателен човек. След като не споделя участта на сподвижниците си и по изключение не се разделя с живота си, за разлика от тях, не се разделя и с убежденията си, които светът ненавижда. Така че да искаш да се къпеш в непозната светлина и популярност, да искаш да я гасиш, да тиражираш гадости, тъй като проектите ти не са се реализирали…това е следващо закононарушение!
Не ми е прелестно, че направих това отклоняване, само че го направих поради избрана категория хора, в случай че тези хора са въпреки всичко хора.
Поемам мирис и не преставам.

 

Райна Василева

 

ТОДОР ЖИВКОВ, СКАНДАЛИ И … ФЛЕБИТ 

Приятелството ми с Антон стартира в атмосфера на същински екстаз и ентусиазъм, само че за жалост, както се вижда, и на грачене на гарвани. Той имаше потребност от схващане, доверие, топлота, а аз съвсем се усещах задължена да му ги дам след многото диалози, детайлности и недоумения за това, което се е случвало и случва на човек като него. Може би това са моменти в живота, когато знаеш, че си на точното място и чувстваш, че би трябвало да изпълниш нещо, което ти е предопределено.

 

И аз станах слушател на отминалото и очевидец на сегашното с киното и сюжетите му. В този миг още не беше отминала опцията с италианския режисьор Джорджо Стегани да осъществят „ Еретиците “, а на локална почва Иванка Гръбчева към този момент беше снимала „ Глутницата “. Предстоеше „ Изгори, с цел да светиш “ – 7 сериен ефирен филм, който написа за режисьора Неделчо Чернев и оператора Димо Коларов. Желанието на двамата беше да поканят за основната роля Алексей Баталов. Никой не вярваше, че това може да се случи – нито българските служби, нито тогава руските – и следваха насмешки, когато Дончев отпътува за Москва и отиде в Мосфилм. За изненада на всички Алексей Баталов освен го приема като безценен другар, само че споделя, че е невероятно да откаже предложение за присъединяване във филм на Антон Дончев и дойде в България много преди фотосите.

 

 

„ Завръщане от Рим “ написа за мен. Това беше първата ко-продукция на България с Италия на RAI uno. Засне я Иля Велчев, фотосите бяха в Италия, тъй че нямаше проблеми с престояване на чужденци в страната. Но за жалост филмът поради обстановките по върховите на властта беше използван политически и подложен сред „ чука и наковалнята “ още когато Иля Велчев снимаше идващия му сюжет - „ От другата страна на огледалото “.

 

Централен комитет спря „ Завръщане от Рим “ от разпространяване в Италия и двайсетте страни, в които беше продаден още „ на зелено “, макар големия триумф в страната или по-точно поради него. Драмата стана драма. Казвам го с усмивка, тъй като историите не свършваха и нелепостите продължаваха да се случват...

 

Райна Василева, Сн. Личен списък

 

След като в август 1975г. в българската легация в Рим е отпразнувано идването на Дончев, а под патронажа на българо-италианското сдружение Умберто Терачини в хотел „ Леонардо да Винчи “ е проведена премиера на романа „ Време разделно “ по случай превода на италиански, телевизия RAI непосредствено го включва в програмата си за произвеждане на телевизионни филми.

 

Българска кино делегация незабавно отпътува за Рим за сключване на контракта, само че преди малко пристигнала получава депеша – „ Спешно хората да се завърнат в България по наложителен проблем “.Делегацията се връща обезпокоена, само че се оказва, че такава депеша изобщо не е изпращана…! Кой си е разрешил сходна дързост, несъмнено, не се откри!

 

 

Тогава двамата братя Де Лаурентис споделят: „ Защо да не заснемем сюжета за Аспарух? “. Луиджи е изключително завързан към тази концепция още от първия миг на написването му, към този момент го загатнах. Желанието му е даже по персонални аргументи, тъй като е имал прочувствена връзка в България и написа трогателно писмо до Тодор Живков, на което за жалост в никакъв случай не получава отговор.

Все отново излиза решение на Централен комитет да бъде позволено снимането на четири интернационалните кинопродукции: „ Време разделно “, „ Аспарух “, „ Богомилите “ и „ Константин-Кирил Философ “. Но създател и на четирите продукции, към които чужденците демонстрират интерес, са все на Антон Дончев, което се оказва неприятно нещо за доста хора.

Дончев желае среща с Тодор Живков. Използвам точните думи на Дончев от едно негово изявление, той споделя: „ Направи ми усещане трезвостта, с която Живков прегледа проблемите, сподели ми: „ Дончев, срещу теб е Съюзът на писателите, а по-късно са и кинематографистите, тъй като желаят български режисьори на нашите филми, след това са актьорите – на тях пък им се играе в огромни продукции. Против интернационалните продукции са и от Държавна сигурност, тъй като те ще доведат десетки чужденци у нас… “ На излизане Тодор Живков ми сподели: „ Всички мислят, че каквото желая аз, това става. Сега ще видиш – ще свикам Политбюро, ще излезем с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече. “ И в действителност нищо не стана. “

 

Парите, приготвени за продукцията „ Аспарух “, се трансферират на кино лентата „ Сватбите на Йоан Асен “, чийто режисьор е Вили Цанков. Вили Цанков взема и сюжета за „ Аспарух “, с цел да подготви режисьорски вид. Доста го бави и Дончев изиска да види режисьорската разработка. Цанков го изпрати, най-отгоре беше името на Вили Цанков, изпод на А. Дончев…Антон замълча, прочете го и избухна: „ С цялото ми почитание към личността на Цанков – това, което е направил, е история за един лагер някакви си…Това не е историята на прабългарите, това не е история с отминалост 7500 години… Не давам сюжета! “.

От Кинематографията започнаха да се чуват вопли, че към този момент са използвани задоволително средства за декори и костюми…и Дончев беше заставен за пръв път да потърси защита…Обясниха му, че може да се базират на „ безотговорност “ и няма никакъв проблем да вземат сюжета. Тук се остава напълно без думи...

Възмутена, тогава се намеси Леда Милева – шеф на Българската телевизия…и се стига до решение – нов сюжет. След отводите на някои създатели, концепцията се предлага на Вера Мутафчиева. Тя приема, само че изискването е - публично да се в профил Дончев, като споделя, че няма да се състезава с него, а по-късно ще направи, каквото се желае от нея. “
Но режисьорът Вили Цанков не се преценява и с новото състояние и на своята „ разработка “ единствено сменя името на Антон Дончев с това на Вера Мутафчиева.
Скандалът ескалира, на всички излиза наяве, че не Дончев е конфликтната персона, а Вили Цанков и режисурата се връчи на Людмил Стайков.
След всичко това Антон трябваше да се бори с флебита, който получи.

 

А ЗАЩО КОННИКЪТ ТИ АСПАРУХ ДА НЕ ПРЕПУСНЕ ПРЕЗ СТЕПТА...

В оня миг се интересувах единствено от наранената му душа. Молих го, колкото и неуместно да е, да захвърли случилото се зад тила си, както е постъпвал толкоз пъти досега…да не помни за провалените договори… преди всичко да мисли единствено за здравето си, тъй като това е същински

значимото, и приказвах, и приказвах, и говорих… до момента в който започнах повече да питам… “А за какво откакто си написал хиляди страници за Аспарух, за какво би трябвало да бъдат в сюжети, за какво конникът ти да не препусне през степта, през света по страниците на идващия ти разказ? Напиши идващото си „ знамение “, сигурна съм, че ще бъде „ Чудо “.

Виждах живота му като „ монета “, на която на едната й страна пишеше „ страдалчество “, а на другата „ екстаз “. Съдбата непрестанно я подхвърляше и тя падаше ту на едната, ту на другата страна.
Може би би трябвало и да кажа, че каквото и както да се случеше, публичните му отговорности в никакъв случай не оставаха на назад във времето.

 

 

По това време той беше част от екипа на Международната детска асамблея „ Знаме на Мира “ със публикации, срещи, интервюта…Децата за него постоянно бяха обликът на бъдещето на света и грижата за тях в никакъв случай, при никакви условия не напуснаха съзнанието му. Неизброими са срещите му с тях, говореше им, съветваше ги, пожелаваше им крила, а доста по-късно не пропускаше да отиде и при младите потомци на Левски, при прелестните деца, както ги наричаше.

Същата година написа и излезе от щемпел есето му „ Ярило слънчицето и бога Арни “ за Николай Рьорих – археолога странник, държавник и популярен художник, с концепциите си за Мир, Истина и Красота в битието на човешкия жанр. „ Ярило слънчицето и Агни огънят – единият господ на античните славяни, другият господ на античните индуси – слънцата богове на планетата Рьорих. “

 

Но духът на Хана на българите, духът на Конника, непрестанно подсещаше за себе си, настаняваше се в диалозите ни и не даваше опция да го подминем…

Един ден, към този момент в края на август, готвихме се да честваме половинвековната годишнина на Антон и той по този начин апропо сподели: „ …вземи и майка си, не желая да се връщаш сама в колата…отиваме в Смолян “. Нещо ме задави в гърлото… “парата “ се беше обърнала. Отивахме там, където го обичаха, където всеки искаше да го поздрави, да се здрависа, да целуне ръката му, да му благодари, че го е увековечил, че му е дал самочувствие, тъй като по този начин го посрещаха във Великата планина…

 

 

Райна Василева. Сн. Личен списък

 

От кметството ни изпратиха във вила над Рожен… където в простора на Родопите щеше да написа за коилото на степта… стадата коне… и Марал, момчето, което ще порасне като Аспарух…

А аз тогава видях силата на магията, която го обземаше. Магията, с която щеше да си партнира, до момента в който е там. Магията, която се излъчваше от него самия. За тази страст би трябвало да се напише нещо настрана, тъй като тя беше в държанието му, в нещата от деня, в диалозите, даже в мълчанието. Да си очевидец на това не знам по какъв начин да го нарека… беше изумително!

Така беше и през зимата, и през началото на идващото лято, и в края му…всеки път колкото беше належащо да остане в планината и първата книга от бъдещите четири тома на „ Сказанието за Аспарух, княз Слав и жреца Терез “ получи, желае ми се да кажа, живеенето си!

Беше 1981г. и честването 1300 години България. Беше година на празненства, награди, самопризнание и романът получи Приза на кръглата годишнина.
Във вестник „ Литературен фронт “ Александър Спиридонов отбелязва: „ …Роман, който властно нахлу в литературния ни ден, повдигна равнището на мисълта и погледа ни към тогавашното, въоръжи ни с идейно-естетически причини, извиси критериите и още веднъж подсети – за кой ли път – че огромната литература сама охранява себе си и сурово санкционира със давност слабите, инцидентните или просто недоносени творби. “

 

А Анани Стойчев в публикацията си „ Митът е по-реален от действителността “ споделя: „ След „ Време разделно “ сказанието е нов връх освен за Дончев, само че и за българската проза… “ „ …писател – мъдрец и художник – пластик… “.

 

Президентът Румен Радев награждава Антон Дончев

Следваха разбори, срещи, изявленията, безкрайни въпроси…

По покана на Шведския културен институт на Шведската академияДончев посещава Стокхолм и има удоволствието да се запознае с представителите на Нобеловия комитет и да взе участие в техни мероприятия. Гостува в Куба по случай превода на „ Време разделно “ на испански език и министър председателите на романа в няколко града. Разказваше учуден, че по улиците се събирали групи хора и някой от тях четял книгата на глас и споделяше, че не може да не ти се желае да се връщаш там още веднъж и още веднъж.

С решение на Държавния съвет на НР България, по предложение на Съюза на българските писатели, за приносите му в региона на литературата и по отношение на Деня на българската култура и просвета и славянската книжовност 24 май – 1983 година Антон Дончев беше почетен с високото звание „ Заслужил активист на културата “.
Не закъсняха и втора, и трета книги на " Сказанието ". Бяха времена, когато хората четяха, а тиражите придобиваха главозамайващи числа.

 

ЕКРАНИЗАЦИЯ НА " ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО " И... ПАК СКАНДАЛИ

 

В този негов креативен напредък още веднъж се заприказва за екранизиране на „ Време разделно “, този път от страна на българска кинематография. Но и международните компании изобщо не се бяха отказали да получат правата върху филмирането на романа и ангажиментите, предложенията, договорите и провалянията им си вървяха непроменяемо през годините.

 

В същото време се водеха и доста дейни диалози с Ай Си Ен Интернешънъл – представител на Метро Голдуин Майер. Делегациите, които идваха, предлагаха няколко разновидността на произвеждане, в това число всеки да направи собствен филм, като американците ще изчакат да минат 3 години от българската премиера, преди да пуснат своя. А Дончев готвеше по-обширен сюжет, който започваше от успеха над Кандия.

В това време в България на малко посещаване пристигна и секретарят на Нобеловия комитет Ларш Юленстен за среща с Антон Дончев. С него бе и брачната половинка му, почитателка на творчеството на Дончев, която първа е обърнала внимание на Нобеловия комитет към книгата за помохамеданчването на българите.

 

На срещата Антон Дончев толерантно споделя да поканят и други писатели, като загатва избраните имена, само че Ларш Юленстен изрично отхвърля, като се аргументира за повода. Тогава изненадващо следва предложение диалозите, които би трябвало да се проведат в този миг, да се отсрочат за идващите дни, а в началото да се посетят забавни културни обекти в столицата и отвън нея в допълнение от плануваните. Програмата позитивно е била забавна за госта, само че това е и времето, в което хора от защитата подмятат, че през това време се е разиграла некрасива преживелица със брачната половинка му. Подхвърлени думи! Никакви доказателства! Кошмар! Дълбоко възмутени, с извънредно остри думи към службите, към уредниците, даже към страната, тутакси фамилията напуща България!

 

Гласност случая не получи. Антон наподобява е бил предизвестен да не го прави и не го правеше, знаехме единствено най-близките, а събитието, което можеше да се трансформира в знаменателно за българската просвета, не се състоя. Имаше напрежение, някаква мъгла, която не позволяваше достъп до това, което се случваше зад тила на създателя на творбата, което беше обект на шведското посещаване.
Но от време на време, както споделят, една неприятна вест не е задоволителна и я следва друга, която към този момент те оставя напълно без мирис.

Не мога да не помни момента, когато пристигна и ми сподели, какво му бяха предали: „ Пет души оформят „ собствен “ сценарий…Дращят и зачертават по книгата ти с червен молив “ – били думите…Антон го повтаряше и повтаряше и не можеше да го схване. На кого не е ясно, че всяко произведение върви с авторските права, че първо се приказва с създателя, преди да се започва каквато и да е процедура като желание за произлизащите от това договорни връзки.

 

Какво е това, което се случваше за повторно, и то на един юрист по обучение като Антон Дончев? Кой толерираше това?

Какъв си, с цел да си позволиш да „ дращиш “ по непознато произведение, по непознато ентусиазъм и да изолираш личността, все едно – тя не съществува?

Но още по-лошото беше, че те дращеха освен по книгата, дращеха по душата му, по възприятието за достолепие и самоуважение, по възприятието за правдивост, да не приказваме за неналичието на правда, по цялостното неуважение триумфа на креативната му работа, неуважение на оценките на изявени величия в литературата и литературната рецензия.
Какво ли биха споделили за морала в този миг, неподкупните американски критици – „ Мандарините “?

Като сценаристи се подписаха: режисьорът Людмил Стайков, операторът Радослав Спасов, Георги Данаилов, Михаил Кирков. И тялото за повторно не устоя, и отлепи ретина на окото – само че никой не се разтревожи от това…

Филмът излезе в две серии със заглавия „ Заплахата “ и „ Насилието “ – по романа на Антон Дончев. Извън страната, след американското монтиране, тъй като бяха употребявани предварителните контракти на Антон Дончев – „ Време за принуждение “ – за интернационално разпространяване.

 

В Министерството на културата не може да не са били наясно за „ нередностите “ и предложиха стабилен хонорар на създателя като отплата. Отказът на Дончев беше безапелационен!!! Това означаваше да се съгласи да одобри обидата и схемата на действие…а за нея не желая да споделям мнението си.

Филмът беше награден, триумфът в страната незабравим, героите на романа оживяха на екрана и феновете го сложиха в класацията „ обичани филми “ преди всичко. Не можеше да бъде друго. Това беше, въпреки и част, романът на Антон Дончев.

 

Но би трябвало да се обърне особено внимание на едно негово изявление: „ Ключовата дума в романа не е мюсюлманин, основната дума е еничарин. Това не трябва да се не помни. Именно тази страшна опция – всеки един от героите в него да бъде Караибрахим. Тази обръщаемост на облиците – Манол да бъде даден за еничарин, а Страхин да го посрещне като Манол, трансформира Караибрахим не в патологично, а социално-историческо събитие. Мохамеданството е единствено средство за прекосяване в друга обществена група, върху която е упражняван напън. Целта е българинът да се трансформира във врага на своите сънародници. “

 

Честване годиншнина на Антон Дончев в наличието на вицепрезидента Илияна Йотова, Сн. Личен списък

УДАРИТЕ НЕ БЯХА ЩАДЯЩИ

Ударите върху Антон Дончев не бяха щадящи, а той отговаряше с извънредно държание. Как го постигаше, откакто усещах, че възмущението е във всяка негова клетка! Възмущението трябваше да получи публичност - по този начин разсъждавах, не възприемах тази неправда, само че единственото нещо, което можех да направя, е да се оставя да бъда съпричастен слушател, въпреки единствено сред четири стени.

 

Изречените думи въпреки всичко подреждаха хаоса, даваха нужната оценка, носеха доза избавление, само че по някакъв метод се преодоляваше и действителността. Тогава си мислех, може би малко театрално, че му оказват помощ героите, които разказва. Той им дава живот, а те му връщат като подарък силата, която носят. А може и да е по този начин, тъй като тъкмо тогава той събра есетата си за великите персони, за които беше писал, и издаде „ Девет лица на Човека “.

Инхотеп – (29 в. прочие н. е.) – везирът на фараона Джосер, символизиращ „ Строителя “. Фараонът Ехнатон – (1384-1348 година прочие н. е.) „ Неуморимият “ академик и публицист, създателят на 37-томната „ Естествена история “ Плиний Стари – (27-79 г.) „ Художникът “ – Албрехт Дюрер – (1471-1528 г.) „ Композиторът “ – Жорж Бизе – (1838-1875). „ Победителят “ на Южния полюс – Роалд Амундсен (1872-1928). „ Непобеденият “ – противникът на Амундсен по пътя му към ледения континент – Робърт Скот (1868-1912). „ Лекарят “ – Александър Флеминг (1881-1955) „ Хуманистът “ – Николай Рьорих (1874-1947)

Но и четвъртата част на „ Сказанието за Аспарух… “ чакаше да получи живота си. Толкова събития отлагаха това да се случи …

Може би тук би трябвало да опиша една безпределно невероятна случка…
Седяхме един следобяд с по чаша пиво в ръка и разговаряхме както нормално за случилото се, за новините на деня, обсъждахме и къде може да написа несмущаван, тъй като беше времето на преди малко отминалата 1990 година, а дългото спиране на романа нагнетяваше нетърпение…

 

Необикновеното беше, че Антон внезапно стана и сподели нещо като „ не мога, не мога, би трябвало да го направя… “ Погледна ме, само че бях сигурна, че не сподели това, което искаше да каже в първия миг, а след пауза ме помоли да остана умерено на мястото си и да не му обръщам внимание… И той стартира да се разхожда от единия до другия завършек на стаята, колкото това беше възможно… Свих се на фотьойла, даже прибрах стъпалата под себе си, само че имах възприятието, че кабинетът стартира да се цялостни с сила, тъй като я почувствах първо в косата си, след това сякаш стартира да стопира дъха ми, не смеех да помръдна … След някое време Антон отиде, седна на бюрото си, сгъна няколко листа, подпря главата си на лакът за малко… и стартира да пише…Гледах единствено ръката, която изпълняваше волята на вътрешния глас и не спираше да снове ред след ред, а изписаните половини листове един след различен се трупаха настрана … времето беше спряло и чакаше… докато…Антон със размах заби молива в листа и съвсем извика: “Живейте! “, отпусна се и добави: “Измъчиха ме, нямат самообладание да чакат да ги извадя на бял свят! “ – и зачете написаното… Боже, на какво присъствах… заплаках, без да мога да спра сълзите си… това беше силата, с която бях наблъскана, от която се освобождавах, с цел да проумея това, което не се случваше всеки ден.

Той живееше с героите си, общуваше и обсъждаше с тях и вероятното им, и невероятно деяние, и от позиция на формалната история и от източниците, които е употребил. Така изграждаше позицията си. Така е изграждал позицията си още от първия миг, когато е почнал да работи върху сюжета „ Началото на нашата безкрайност “.

 

Когато излезе четвъртата част на „ Сказание за Аспарух, княз Слав и Жрецът Терез “, това беше повода да споделя, че сказанието го е писал от 1968 до 1992 година. А тематиката, върху която е работил толкоз дълго, го е предиздвикала да се занимава с индийска философия, персийски легенди и китайски династии. Поради събитията последната книга беше писана на части. Пишеше подиуми от началото, от края, разхвърляно, публикуваше някои настрана в пресата и най-после ги подреди като в „ пъзел “ без проблем. Велико!

 

Утре четете ТРЕТА ЧАСТ