Как клиничните пътеки оскъпяват лечениетоОтдавна е дошъл моментът моделът на

Как клиничните пътеки оскъпяват лекуването
Отдавна е пристигнал моментът моделът на клиничните пътеки в лечебните заведения да се преразгледа и да се обмисли какви да са тласъци за по-висока успеваемост и надзор.  Ако няма институционализирани механизми, които да удържат устрема към ненужни действия и по този метод – оскъпяване на услугата – натискът за повишаване на
финансирането неизбежно ще пораства. Това се споделя в разбор на Института за пазарна стопанска система.
Клиничните пътеки са способ за оценка на качеството на дейностите в болниците и са по-близо до стандарти за грижа, в сравнение с до механизъм за възнаграждение. Над 2,3 милиарда евро през 2026 година (поне съгласно признатия и отдръпнат план на закон за бюджет на НЗОК) ще доближат до 341 лечебни заведения за болнична помощ у нас, като една част от тези средства сигурно са вследствие на свръхпотребление или неефективно такова,
основано точно заради  определения механизъм за разплащане към лечебните заведения.
Защо клиничните пътеки основават тласъци към свърхпотребление (или по-точно свръх отчитане) на медицински действия?
Пътеките съставляват най-общо казано цена
на междинен пациент, признат в болничното заведение по съответна мощно характерна диагноза. За да получи своето заплащане,
лечебното заведение би трябвало да отговори на избрани условия
(персонал, инсталация и др.) и да извърши поредност от строго разказани медицински дейности. Целта е да се подсигурява, че нищо не е пропуснато в лекуването, като всяко деяние се документира, с цел да бъде платена пътеката.
Какви проблеми основава този механизъм?
Средният пациент не постоянно е действителният пациент. С други думи, постоянно имаме случаи, в които действителният пациент има потребност от доста по-малко брой действия. В тези случаи официално се
струпват „ непотребни “ дейности,
които заемат времето и личния състав на лечебните заведения, без да способстват към възстановяване на здравето на пациента, само че се правят, с цел да се „ покрие “ пътеката. В други случаи е противоположното – пациентът има потребност от повече, а от време на време – и разнообразни – действия, които след осъществяването им не
биват независимо заплатени в границите на пътеката, само че пък генерират разход за лечебното заведение.
Цената на всяка пътека е една и съща. Тя се трансформира един път в годината. Това от своя страна е мощен тласък за лечебните заведения да запълват своя потенциал през годината с оптимално количество активност (нови пациенти, нови пътеки), с цел да обезпечат непрекъснат растеж на общите си доходи.
Това води и до идващия проблем
– липсва граница на разноските „ от горната страна “. При съществуване на модел, който заплаща за единична активност без обаче някаква форма на общо ограничаване, резултатът ще бъде напън към оптимално и непрекъснато харчене.
И най-сетне, въпреки и не по значение –
 моделът на клиничните пътеки не стимулира  реализиране на действителен надзор върху разноските от платеца. Причината е, че финансиращият орган (в нашия случай – НЗОК) се концентрира върху това дали пътеката е официално осъществена –
т.е. дали изпълнени документалните условия за нейното сполучливо привършване –
само че не и върху потребностите на всеки обособен пациент и резултатите от извършеното лекуване. Истинският надзор върху разноските би се случил единствено, в случай че платецът е заинтригуван от това дали получава стойност за парите, които заплаща.
Вече сме описвали в детайли какви са
минусите на пътеките и какви са по-добрите способи за разплащане: диагностично свързани групи, а към тях можем да прибавим и световни бюджети или други форми на възнаграждение за резултати/качество или за стойност в композиция с бюджетни ограничавания.