Как един народ се докарва дотам, че да забие кирка

Как един народ се докарва до такава степен, че да забие кирка в капака на хора, бягащи от война?

Кирка. В капака. На хора, дето са се качили в тая кола, с цел да спасят живота си. И са потърсили при нас леговище. А са намерили кирка в капака. Повтарям го, с цел да го проумея някак. И един единствен българин да е подготвен да направи такова нещо, отново е прекалено много.

Мисля, че знам по какъв начин се стига дотук. Не е от през днешния ден за на следващия ден. Няма по какъв начин през вчерашния ден да сме били най-гостоприемният народ на света и през днешния ден, внезапно, се разсънваме и си споделяме: “Що пък да не им забием на тия украинци една кирка в колата, а? От война ше ми бягат!”. Тая ужасяваща промяна не става за една нощ. Отнема години и значително старания.

За да се стигне до точката на тотално човешко проваляне, би трябвало в страната да има всеобщо чувство за безотговорност - полицията да си затваря очите с години, съдът да работи постепенно и мъчно, прокуратурата да е частно дружество. Това единствено по себе си не стига обаче. Трябва, също по този начин, хората да са наплашени и мъчно да разграничават обстоятелства от агитация, измислици от просвета. Трябва да харесват въображаемото си минало повече от действителното си настояще. Това също се реализира с дългогодишни старания - като почнем от изоставената просветителна система, продължим с помията на жълтите и комфортни за ориентиране медии, допълним с пробитата за непознати въздействия медийна среда и приключим с регулаторите, които благосклонно си затварят очите (да, тук вярно се сещате за Волгин). Финалните бодове в тоя гоблен ще дойдат с идиличния облик на българския парламент. На какво е синоним думата “депутат” всички знаем. Как се използва десетилетия наред властта всички виждахме. Онова, което до неотдавна не беше очевидно, е кирката. Забита е право в мотора на българската държавност.

Ивайло Мирчев