Как да решим да направим най-трудния избор в живота, когато

Как да решим да създадем най-трудния избор в живота, когато няма никой в близост, който би могъл да предложи вярното решение или най-малко да обезпечи морална поддръжка? Струва ли си да раждате дете след 40 години единствено с цел да се отървете от възприятието за самотност? Това са въпросите, които не разрешават на героинята на днешната ни история Марина да заспи тази нощ… Аз съм на 44 години и съм бременна. Бащата на детето отхвърли да продължи връзката незабавно щом му оповестих новината. Така че се озовах на кръстопът и безусловно не разбирам по какъв начин да работя вярно в тази обстановка … Година преди да срещна Мишо, скъсах със брачна половинка си. Разводът мина спокойно, без непотребни кавги и обиди. Разбрахме от дълго време, че е по -добре да сме разграничени. Просто не смеехме да създадем тази стъпка. Твърде привикнали бяхме един с различен, или нещо друго… И въпреки всичко беше неизбежно. След раздялата ме обхвана ужасна меланхолия. Никога преди не съм се чувствал толкоз самотна. И познанството ми с Михаил безусловно ме избави. Сякаш имах късмет да стартира живота си от нулата и от това бях безпределно щастлива! Връзката ни се развиваше бързо. Вече 2 седмици откакто се запознахме, взехме решение да живеем дружно. И след шест месеца връзка фамилията му ме назова негова снаха. Вярвах, че най -накрая съм намерила индивида, с който желая да остареем дружно и да споделим всички наслади и скърби, които щяха да дойдат в нашата доля … Така че, когато разбрах, че съм забременяла, не се съмнявах, че желая да изоставя това дете, макар че на тази възраст това решение значи огромен риск… Невъзможно е да се съобщи с думи разочарованието, което изпитах, когато Миша сподели, че не желае да раждам. Както си припомням диалога ни в този момент. След като научих резултата от теста, не изчаках завръщането му от работа, а незабавно набрах, с цел да кажа положителната вест. И той просто отговори, че това не е част от проектите му, и затвори. Той по този начин и не се върна вкъщи тази вечер… Още тогава стана ясно, че няма смисъл да не престават връзката. Как да продължим да живеем с човек, осъзнавайки, че той не желае да бъде нито татко, нито брачен партньор? И по този начин след няколко дни се разделихме. Сега съм изцяло объркана. Чувството за самотност се върна и покри с още по-голяма мощ. Може би едно дете би могло да ме измъкне от това, само че заслужено ли е към него? Отглеждането на дете без татко е голяма отговорност и не съм сигурна 9 ли мога да се оправя. И въпреки всичко не желая да изгубя това дете … Какъв съвет бихте дали на нашата героиня? Смятате ли, че си коства да оставите детето, макар всички опасности? Ще бъдем признателни, в случай че споделите вашите мисли по въпроса в мненията!