Къде се изгуби Детелин Далаклиев? Световният шампион по бокс от

Къде се изгуби Детелин Далаклиев? Световният първенец по бокс от Милано 2009 към този момент две години не се е качвал на кръга. Роденият на 19 февруари 1983 година плевенчанин се постанова да постави завършек на спортната си кариера поради редица травми. Далаклиев обаче продължава да живее с бокса - спорта, без който не може, спорта, за който е дал толкоз доста. Спечелил е редица оценки. Освен международната купа от Милано, Далаклиев е три пъти първенец на Европейския съюз, отличник на България, притежател на Купа " Странджа ", Спортист номер 1 на България за 2009 година. Сам признава, че постоянно ще има горчилка в него поради отнетата му опция да се окичи и с орден от Олимпиада (б.р. - участник е на Игрите в Атина 2004 и Лондон 2012). Ексцентричният Далаклиев даде искрено изявление за БЛИЦ, в което приказва за предишното и сегашното:

- Здравей, Детелине! Как си и с какво се занимаваш сега?
- Добре съм, в Плевен съм си. Изцяло съм предан на фамилията.  В момента повече почивам. След Нова година следва да открия боксов клуб Спартак (Плевен).

- Треньор ли ставаш, разкажи малко повече?
- Шеф-треньор - по-точно казано. Такава ще бъде моята служба. Клубът беше на едно момче, с което ще бъдем съдружници. Казва се Борислав Георгиев. Реших да му оказа помощ и да възродим Спартак (Плевен). Нашият клуб е измежду най-големите в България, от тук постоянно са излизали страхотни боксьори. Приех поканата на Борислав, разбрахме се да работим дружно. Заварвам Спартак (Плевен) в тежка обстановка, всичко е западнало. Амбицирани сме да възродим клуба. Много желая да се занимавам с деца. С Борислав ще организираме нещата, както би трябвало, имаме проект, който ще следваме. Искаме безусловно всичко да бъде тъкмо. В Плевен има доста хора, които харесват бокса. Родители непрекъснато ме търсят, с цел да упражнявам децата им. А и огромни хора също.



- Окончателно ли постави завършек на спортната си кариера?
- Да, нямаше по какъв начин просто да продължа. Травми, болежки, не е елементарно. Но една травма ме довърши дефинитивно и по тази причина не мога повече да се боксирам.

- Досега не си споделял, би ли разкрил?
- Един черепномозъчен нерв им се възпали. Близо 17 години се боксирах, всичко беше 6 и най-после това ми се случи... Не съм пълностоен и няма смисъл да не преставам. Не съм аз просто.

- Какви други последици за здравето имаш от бокса?
- През годините нямах доста огромни контузии, поддържах огромно равнище. Сега обаче заплащам цената на триумфите, които реализирах. Имам дискова херния - на кръста, на врата, ставите ме болят. А и този черепномозъчен нерв... Много тежко беше и свалянето на килограмите. Близо 12 години бях в категория до 54 кг. Сами може да си визиите какво е. Професионалният спорт дава доста, само че и доста взема. Особено при боксьорите в леките категории. А и дръзвам да настоявам, че в България не работим професионално, това е огромният проблем. По мое време в никакъв случай не сме имали хранителни режими, нито качествено възобновяване. Не сме имали физиотерапии. Нямам нищо срещу федерацията ни по бокс. Просто регистрирам това, че не се гледа в бъдещето, което не ми харесва. Искат се резултати на момента. А какво става по-късно - спираш със спорта и никой повече не се интересува за теб.

- Чувстваш се пропуснат ли?
- 17 години давах на страната, а най-после се оказа, че нямам нито една платена осигуровка - нито здравна, нито пенсионна. Все едно съм играл бокс за занимание. Но това са дълбоки тематики. Просто законите у нас са такива. Сега дочух, че ще вкарват пожизнени пенсии за международните първенци, нека в действителност е по този начин. Не единствено аз съм международен първенец, който е ощетен на Олимпиада. Даваш си живота за родината, а след това да няма какво да ядеш и по какъв начин да си купиш медикаменти. Но нещата са доста дълбоки. Трябва да се мисли за децата и по какъв начин да ги насърчим да спортуват. Децата сами се отблъскват, а и родителите им също ги отблъскват. Искаш след 10-15 години, когато си работил и правил нещо, да бъдеш заплатен. Аз имах големи ограничения - съвсем 12 години в категория до 54 кг, това е убийствено мъчно... На година съм играл на по 13-14 интернационалните шампионата, на всеки съм стигал край или полуфинал, печелил съм. Имам над 350 мача при дилетантите. Страшно доста ограничения, давах си здравето за България. Но знаете какво се случи и по какъв начин ме прецакаха, по какъв начин не ми разрешиха да взема орден от Олимпиада. 2004 година в Атина бях най-младият от всички български спортисти на Олимпиадата. Още бях зелен и не можах да се разпростра. За Пекин 2008 ме ощетиха доста съществено, порязаха ме грубо на квалификацията в Пескара. Спряха ме за Олимпиадата, а щях да печеля купата. Почти бях сигурен, че можех да взема златото в категория до 51 кг. Боксът тогава беше повече на техника и точкуване, това ми беше силата. А в този момент като виждам по малкия екран, даже не мога да схвана кой печели. На Олимпиадата в Лондон 2012 година пък бях най-разочарован в цялата ми спортна кариера. Още преди полуфинала ми с Люк Кембъл (б.р. - загуба с 15:16 точки) знаех, че " ме готвят ". Все отново той е представител на домакините... Изкарах тежката среща, само че го направиха доста професионално и не ми разрешиха да взема орден. Убеден съм, че където и да се беше играл този мач, единствено не в Англия, щях да го удрям. Специалистите са доста наясно какво се случи. Тогава единствено един човек отиде и сподели, че са ме ощетили грубо - Данчо Йовчев. Само той ме отбрани. Защото беше там и видя защо става въпрос. Много е кофти в действителност. Цял живот бленувам за орден от Олимпиада и най-после не ми разрешават да си го взема. Минах три олимпийски цикъла, подготвях се на макс, само че просто бях спрян.

- Триумфът ти в Милано обаче безспорно ще те топли цялостен живот.
- Да, по този начин е. Голям триумф си беше, ще го помня постоянно. Да станеш международен първенец е ужасно прекарване. Първите една-две години не го осъзнавах тъкмо. Сега повече го чувствам и разбирам какво съм направил. И като се замисля какво е в действителност - аз съм първият български боксьор, който с 6 извоювани срещи става международен първенец, и който е победил поредно Куба и Русия, преди този момент и Узбекистан.

- Какво беше финансовото измерение на купата, каква награда получи тогава?
- Още я разходвам (б.р. - смее се). Какво да съм взел, нищо не съм взел. Някаква смешна сума беше. Даже не помня какъв брой тъкмо. Не желая да разясня тази тематика. Не си мислете, че съм си уредил живота със международната купа. Нито апартамент съм си купил, нито кола. Най-голямата ми премия беше, че станах Спортист на годината. Това е значимото, взех най-високото отличие, и то в конкуренцията на доста огромни спортисти. (б.р. - Йордан Йовчев и Станка Златева допълниха Топ 3 през 2009 година).



- Тази година кой най-вече заслужава оценката?
- Григор Димитров, тъй като направи нещо ужасно. Годината му беше доста мощна. Радва всички ни с успехите си. Дано момчето продължава по този начин.

- Казваш, че никой не се интересува от теб, откакто си завършил спортната си кариера. Обиден ли си на някого?
- Не, няма такова нещо. Нямам проблеми с никого. Просто съм тъжен за хората, които сме пожънали триумфи, а по-късно ни не помнят. Аз знам кой съм и какво съм направил за България. Искам в този момент, когато към този момент съм в ролята на треньор, да приказвам неща на децата, които да ги възпламеняват към спорта. Ама не да им приказвам празни приказки. Искам един ден, когато към този момент са огромни спортисти, да имат облаги. Защото в днешно време животът предлага всичко на тепсия и никой не желае да спортува. Трябва да вършим по този начин, че да възпламеняваме младото потомство, те даже сами да се окуражават.

- Как се възпламени по бокса и на какъв брой години стартира да тренираш?
- Съвсем инцидентно започнах, като на смешка се захванах с бокса. Бях на 14, когато започнах да упражнявам. Година и половина даже лъжех нашите и им споделях, че отивам на карате. Майка ми беше доста срещу да ставам боксьор. Все ми споделяше " Недей да вървиш! Само да те бият по главата! ". След това обаче започнаха да ме поддържат. Иначе съм упражнявал доста спортове. Ходех на футбол, волейбол, баскетбол, акробатика даже. От дребен доста обичам спорта. 1997 година, когато влязох в боксовата зала, в началото не желаех да отивам на надпревари. Смятах, че това не е моят спорт. Като минавах край огромната зала в Плевен, си споделях " Гледай ги тези простаци, единствено се бият! ". Залата на боксьорите беше н ай-мръсната. " Тук няма късмет да вляза ", си споделях. А какво стана по-късно...

- Какво е боксът за теб?
- Животът ми е бокс. Ето, в този момент и треньор ще бъда. Просто не мога без бокса.

- Когато си бил на кръга, имало ли е случаи да съжаляваш съперника и да не искаш да го довършваш?
- Аз виждам на бокса като на спорт, не като на война, пердашене и побой с някого. Който си мисли, че отива на война, бърка. Да, в случай че съперникът ми е по-слаб и отвред мога да го блъскам, виждам да го вардя. Просто виждам да си направя тренировката с него. По лагери е имало случаи, когато съм пазил противника. Дори и на националните шампионати ми се е случвало да се боксирам с много слаби състезатели. Вземам си моето, върша си тренировката и до там. Боксът не може да се играе със завист, боксът е изкуство. Трябва да си стимулиран, само че злобата не е точната дума.

- Пресилени ли бяха думите ти преди години, когато сподели: " Аз научих целия свят по какъв начин се играе бокс. Всички копират от мен "?
- Не бяха пресилени. Преди години боксът беше различен, пасваше на моята игра. Наистина ме копираха. Аз стигнах край на международно състезание единствено с две взети точки в пет мача. Има го в статистиката, международни медии бяха писали, че съм боксьорът с най-хубавата отбрана в целия свят. Но какво толкоз, това е минало. Излизаш от спорта, влизаш в действителния свят, и към този момент всичко е напълно друго.

- Би ли се описал накратко? Какъв човек си?
- Истински първенец. Човек с огромно сърце. Това съм аз.

- Да, несъмнено си човек с огромно сърце. Често откликваш на предложения за разнообразни благородни дела. Преди дни посети пандиза в Белене, разкажи какво се случи там?
- Един човек, който към този момент 14 години е в пандиза в Белене, прочел книгата, която Георги Стоянов написа за мен: " Никога не се предавай ", и решил да ме предложения. Човекът е осъзнал, че е направил неточност, поради която се е озовал в пандиза. Мисленето му е променено, провежда семинари срещу експанзията. Приех поканата му, беше доста забавно. Първоначално бяхме възнамерявали към 20 минути да продължи срещата, само че незабелязано минаха 2 часа. Задаваха ми въпроси, беше им забавно на хората, а и на мен също. Надявам се да съм им оказал помощ по някакъв метод. Купиха много книги.



- Как се роди концепцията за " Никога не се предавай: Историята на Детелин Далаклиев "?
- Моят съгражданин Георги Стоянов се беше въодушевил и ми сподели за концепцията си. В началото бях срещу, не желаех да излиза книга за мен. Аз не мога да пиша. Но считам, че се получи добре. Продадохме много книги, само че не си мислете, че сме забогатели. С Жоро взехме решение да даряваме парите за благотворителни дела. Една от последните бе да подпомогнем плевенската конструкция на Асоциацията на родители с деца с епилепсия.

- Някога взимал ли си допинг?
- Никога през живота си не съм взимал. А и не ми е трябвал допинг, откакто можех да надвивам и без да взимам някакви стимуланти. Допингът е за по-възрастните. Тези, които не могат да се бият, а желаят да побеждават. Имало е случаи, когато съм усещал, че съперникът ми е бил назобен, само че отново го побеждавах. Боксът не е ангария, желае се мислене. Отстрани наподобява, че се бием, само че си има техники и най-различни тънкости.

- Като дребен на кой боксьор се възхищаваше?
- Запалих се по бокса 1996 година, гледайки по малкия екран Олимпиадата в Атланта. По-специално Даниел Петров ме възпламени - златният ни медалист тогава. Не съм се запалил от Майк Тайсън, примерно. Даниел Петров ме сграбчи просто, постоянно съм му се възхищавал.

- Преди време се изявяваше като танцьор в " Денсинг старс ". Би ли приел покана да участваш във " ВИП Брадър ", да вземем за пример?
- О, не. В никакъв случай не бих приел. Аз не съм за пред камери. А и в никакъв случай не съм бил глезльо, да се разглезвам, с цел да върша шоу на публиката. В " Денсинг старс " бях доста обезпокоен, не можах да се отпусна.

- Каква кола караш и обичаш ли бързите скорости?
- Едва ли има мъж, който да не обича да кара бързо. Аз имам остаряло БМВ. Най-много съм вдигал 250 км/час, само че приказваме за неща преди години. Не съм нападателен водач, а и в този момент мисля по различен метод, имам семейство...
 
- Имаш дъщеричка и момченце, слушат ли те?
- Да, доста. Ная е на 7 години, гимнастичка е. Ходи и на пеене, чудесно свири на пиано. Малкият се споделя Детелин, на 5 годинки е. Спортът му се отдава. Често като го прибирам от градина, ми споделят, че ги упражнявал на бокс, показвайки разнообразни стойки. Мислят, че аз го изучавам, а не е по този начин. Нищо не съм му показвал. Но очевидно е запаметявал това, което е гледал по клипчета на компютъра за мен. Големи сладури са, обичам си ги ужасно доста.

- Какво си пожелаваш?
- Аз и фамилията ми да сме живи и здрави преди всичко. Дано пък стана и сполучлив треньор или управител, и един ден мой ученик да завоюва орден от Олимпиада - нещо, което на мен не ми беше разрешено да направя. Дано ориста ми върне това, което ми лиши.
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ

Учи в НСА дружно
с Димитър Бербатов

Детелин Далаклиев е част от магистърската стратегия по специалността " Спортен мениджмънт " в Национална спортна академия " Васил Левски ". Световният първенец се възползва от опцията за отдалечена форма на образование, като катедрата по " Мениджмънт и история на спорта " му дава нужната подготовка, с която след време може да заеме сериозна позиция в българския спорт. Научен началник на именития плевенчанин е професор Бисер Цолов, а измежду сътрудниците му пък е един от най-успешните български футболисти в последните години - Димитър Бербатов. " Досега не съм се засичал с него на изпит. На 18 декември ни събират за началото на семестъра ", показа Далаклиев.