Северозападно село е с най-много столетници у нас, вижте кое е то
Къде живеят най-вече столетници? В Тибет? В Япония? Или в Родопите? Не! Не! И отново – не! Най-много стогодишни мъже и дами са записани в регистрите на монтанското село Пишурка. Някои може би ще кажат, че изобщо не са чували за това село и дълголетниците в него. И ще са прави! Дълголетието в Пишурка беше дълги години строго защитавана загадка и медицински феномен, непонятен за науката. Защото претърпелите век и нагоре мъже и дами имаха духа и тялото на много по-млади хора – най-малко с 5-10, че и с 15 години надолу. Каква беше тайната на десетките столетници от Пишурка, които към този момент отдъхват от товара на годините и неспирния си труд в отвъдното, знае някогашният кмет на северозападното село доктор Димитър Митов, предава в. “Труд “.
Обяснението е доста просто! Най-възрастните поданици на Пишурка, които бяха преселници от Западните околности, се възползваха от неналичието на документи за рождените си дати и си надписваха възраст, с цел да излязат по-рано в пенсия. Така в годините на комунизма, че и след него, селото се изпълни със столетници, които освен това бяха здрави и прави и работеха интензивно и на полето, и у дома, споделя докторът – сладкодумец, зевзек и утвърден занаятчия на най-хубавото вино в цялата област Монтана.
Историята на село Пишурка и столетниците му е любопитна като парченце от многоликата – ту радостна, ту трагична българска орис. Селото е измежду най-младите и най-малките в България, по турско време в полето на петнадесетина километра от Лом имало единствено няколко колиби на български семейства, които работели в бейския чифлик. Селото се появило преди век, след Първата международна война, когато великите сили за следващ път орязали българските земи с Ньойския контракт. Част от селата в Царибродско станали сръбски, само че хората в тях били българи и не желали да живеят в непозната страната. За една нощ скрито, сграбчили в бохчи единствено най-необходимото, а някои – най-ненужното, стотици фамилии от Западните околности се преселили в Майката Родина, без да знаят даже къде отиват.
“Беше доста ужасно! ”, спомнят си разказите на родителите старците в Пишурка. Цялата махала Млекоминци единствено за час-два измежду нощ безшумно напуснала къщите си и се пренесла в България. Хората оставили домовете си отворени, със запалени лампи в стаите и добитък в кошарите, с цел да не усетят сръбските управляващи бягството. Наследниците на бежанците още помнят името на спасителя си – Гоне Стаменов от Млекоминци. Младият мъж бил боец и в онази нощ пазел границата, само че ги пуснал през браздата, а най-после и той поел с тях. Иначе го чакали съд и разстрел. Много болежка и тъга съпътствали бягството на западните българи от домовете им. Точно пред границата бебе се разплакало в ръцете на майка си, а гласът му запалил и писъците на другите деца. “Хвърли го! Ще ни чуят и заловят! ”, наредили останалите на дамата. С доста рев тя оставила детето си в шумата, само че след стотина метра не издържала, върнала се и го прибрала. “Това момиченце след това стана страшна хубавица. Ергените се трепехме за нея, а бащите ни викаха “Ех, в случай че знаехме тогава каква красавица ще порасне, щяхме ние да се върнем да я вземем! ”, смеят се старците.
След бягството им от Сърбия стотина фамилии от региона на село Божица се заселили край Лом. Държавата им дала земя и нарекла селото на възрожденеца и учредител на читалищното и театрално дело у нас Кръстю Пишурка. Хората запазили за десетилетия наред обичаите и диалекта си от Западните околности. И при започване на 21 век старците в Пишурка псуваха колоритно, засукано и по-често и от поздравите за добър ден. До към 1950 година Пишурка било като всички околни села – по-късно обаче се напълнило със столетници. Най-възрастните бежанци почнали да се пенсионират и с цел да удостоверят възрастта си пратили претенции до Югославия да им изпратят кръщелните свидетелства. Съседските управляващи обаче отвърнали сбито, че кметството в Божица е изгоряло, а с него и архивите на популацията. Тогава българските управляващи разпоредили възрастта да се потвърждава със очевидци. И въртележката тръгнала. Мъже и дами на по 45-50 години мъкнели на разположение старци в съда, с цел да потвърждават, че към този момент са за пенсия.
В устрема си да се пенсионират колкото се може по-рано, някои от жителите на Пишурка много пресолили манджата. В селото още помнят рядкости като случая с “баба ” Марийка, която родила щерка си откакто се пенсионирала.
Някъде през 80-те години изтъкнат партиен и държавен началник минал през Пишурка, с цел да инспектира по какъв начин се прибира реколтата от полето. По това време хората в селата към този момент бяха почнали да понижават и властта всеобщо изкарваше възпитаници, бойци, че даже и пенсионери да оказват помощ по нивите. Накрай село значимият шеф срещнал дядо Тимчо, който превозвал цвекло с каруцата си.
– Дядо, ти на какъв брой години си?, попитал шефът.
– Еми… на 102!, смотолевил обезпокоеното пенсионерът.
– Как не ви е позор, бе! Защо сте изкарали толкоз възрастни хора на полето?, нахокал подчинените си началникът. И разпоредил на “столетника ” да се връща у дома.
– Нема потребност, тато си е дома, он работи там!, отвърнал дядо Тимчо.
– Че татко ти на какъв брой години е?, изумил се шефът.
– А, тате е по-млад от мене, къде 90 е!, обяснил индиферентно пенсионерът и шибнал конете край изпадналите в шок началници.
Обяснението е доста просто! Най-възрастните поданици на Пишурка, които бяха преселници от Западните околности, се възползваха от неналичието на документи за рождените си дати и си надписваха възраст, с цел да излязат по-рано в пенсия. Така в годините на комунизма, че и след него, селото се изпълни със столетници, които освен това бяха здрави и прави и работеха интензивно и на полето, и у дома, споделя докторът – сладкодумец, зевзек и утвърден занаятчия на най-хубавото вино в цялата област Монтана.
Историята на село Пишурка и столетниците му е любопитна като парченце от многоликата – ту радостна, ту трагична българска орис. Селото е измежду най-младите и най-малките в България, по турско време в полето на петнадесетина километра от Лом имало единствено няколко колиби на български семейства, които работели в бейския чифлик. Селото се появило преди век, след Първата международна война, когато великите сили за следващ път орязали българските земи с Ньойския контракт. Част от селата в Царибродско станали сръбски, само че хората в тях били българи и не желали да живеят в непозната страната. За една нощ скрито, сграбчили в бохчи единствено най-необходимото, а някои – най-ненужното, стотици фамилии от Западните околности се преселили в Майката Родина, без да знаят даже къде отиват.
“Беше доста ужасно! ”, спомнят си разказите на родителите старците в Пишурка. Цялата махала Млекоминци единствено за час-два измежду нощ безшумно напуснала къщите си и се пренесла в България. Хората оставили домовете си отворени, със запалени лампи в стаите и добитък в кошарите, с цел да не усетят сръбските управляващи бягството. Наследниците на бежанците още помнят името на спасителя си – Гоне Стаменов от Млекоминци. Младият мъж бил боец и в онази нощ пазел границата, само че ги пуснал през браздата, а най-после и той поел с тях. Иначе го чакали съд и разстрел. Много болежка и тъга съпътствали бягството на западните българи от домовете им. Точно пред границата бебе се разплакало в ръцете на майка си, а гласът му запалил и писъците на другите деца. “Хвърли го! Ще ни чуят и заловят! ”, наредили останалите на дамата. С доста рев тя оставила детето си в шумата, само че след стотина метра не издържала, върнала се и го прибрала. “Това момиченце след това стана страшна хубавица. Ергените се трепехме за нея, а бащите ни викаха “Ех, в случай че знаехме тогава каква красавица ще порасне, щяхме ние да се върнем да я вземем! ”, смеят се старците.
След бягството им от Сърбия стотина фамилии от региона на село Божица се заселили край Лом. Държавата им дала земя и нарекла селото на възрожденеца и учредител на читалищното и театрално дело у нас Кръстю Пишурка. Хората запазили за десетилетия наред обичаите и диалекта си от Западните околности. И при започване на 21 век старците в Пишурка псуваха колоритно, засукано и по-често и от поздравите за добър ден. До към 1950 година Пишурка било като всички околни села – по-късно обаче се напълнило със столетници. Най-възрастните бежанци почнали да се пенсионират и с цел да удостоверят възрастта си пратили претенции до Югославия да им изпратят кръщелните свидетелства. Съседските управляващи обаче отвърнали сбито, че кметството в Божица е изгоряло, а с него и архивите на популацията. Тогава българските управляващи разпоредили възрастта да се потвърждава със очевидци. И въртележката тръгнала. Мъже и дами на по 45-50 години мъкнели на разположение старци в съда, с цел да потвърждават, че към този момент са за пенсия.
В устрема си да се пенсионират колкото се може по-рано, някои от жителите на Пишурка много пресолили манджата. В селото още помнят рядкости като случая с “баба ” Марийка, която родила щерка си откакто се пенсионирала.
Някъде през 80-те години изтъкнат партиен и държавен началник минал през Пишурка, с цел да инспектира по какъв начин се прибира реколтата от полето. По това време хората в селата към този момент бяха почнали да понижават и властта всеобщо изкарваше възпитаници, бойци, че даже и пенсионери да оказват помощ по нивите. Накрай село значимият шеф срещнал дядо Тимчо, който превозвал цвекло с каруцата си.
– Дядо, ти на какъв брой години си?, попитал шефът.
– Еми… на 102!, смотолевил обезпокоеното пенсионерът.
– Как не ви е позор, бе! Защо сте изкарали толкоз възрастни хора на полето?, нахокал подчинените си началникът. И разпоредил на “столетника ” да се връща у дома.
– Нема потребност, тато си е дома, он работи там!, отвърнал дядо Тимчо.
– Че татко ти на какъв брой години е?, изумил се шефът.
– А, тате е по-млад от мене, къде 90 е!, обяснил индиферентно пенсионерът и шибнал конете край изпадналите в шок началници.
Източник: bulnews.bg
КОМЕНТАРИ