Жорж Санд (1 юли 1804 – 8 юни 1876) е

Жорж Санд (1 юли 1804 – 8 юни 1876) е именита френска писателка. Това е литературният псевдоним на Амандин Орор Люсил Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван. Начинът й на живот – стремежът към самостоятелност, отбрана на правата на дамата да си избира възлюбления, свободните обноски, мъжкото име и облекла – всичко това прави Санд предтеча на феминизма през XX век. Творчеството на писателката провокира плевел екстаз измежду читателите й още по нейното време и я трансформира в събитие в европейската литература на XIX век. Първият разказ на Жорж Санд - Rose et Blanche - е оповестен през 1831 година Пише още „ Зима на Майорка ", „ Индиана ", „ Леон Леони ",  „ Мопра ", „ Последната Алдини ", „ Орас ", „ Консуело " и доста други. Жорж Санд има топли връзки с Ференц Лист и Фредерик Шопен, с Алфред дьо Мюсе и Проспер Мериме. Води дългогодишна преписка с Гюстав Флобер.

•    Вярата е като любовта. Откриваш я, когато минимум я чакаш.
•    В живота има единствено едно благополучие – да обичаш и да бъдеш обичан.
•    Скромността от време на време произтича от пресилена надменност.
•    На света няма нито един мъж, който може дълго време да бъде задоволен единствено от душата на една жена.
•    Можеш да обясниш на другите за какво си се омъжила за мъжа си, само че не можеш да убедиш самата себе си.
•    Има доста хора, които си фантазират, че ще станат по-важни, като оскърбяват другите, само че не са малко и тези, които считат, че в случай че покровителстват другите, се извисяват над тях.
•    На завистниците им е присъщо да ненавиждат хората, тъй като, видите ли, им крадели щастието.
•    Не приказва нищо неприятно за другиго, в случай че не знаеш тъкмо по какъв начин стоят нещата, а в случай че знаеш, се запитай: за какво го споделям?
•    На всеки се случва да одобри насладата за благополучие, преди да разберем живота, преди да разберем, че на човек не е обещано да реализира едното посредством другото.
•    Не можем да откъснем от живота си нито една страница, само че можем да хвърлим в огъня цялата книга.
•    Жената постоянно си остава жена и постоянно се нуждае от закрилата на мъжа, който и да е той.
•    Растенията са основани, с цел да израснат на едно място, хората – с цел да се движат и да поддържат връзка между тях. Ако бях цвете, бих желала да съм в този цветарник – тук е хубаво, само че като жена не бих желала да пребивавам в килия, заключена зад каменна стена.
•    Смъртта минава сред нас, във забележимото ни разделя, единствено с цел да ни съедини във вечността.
•    Светът се ръководи от каприза, заблудата и безумието.
•    Презрението и любовта постоянно съжителстват чудесно... в низките души. В душите на горделивците. Така е било и ще бъде постоянно.
•    Егоистът постоянно и на всички места е самичък. Душата му в никакъв случай не е разтревожена от обич, тъга, неизменност, тя е безжизнена и студена и се нуждае от сън и покой не повече, в сравнение с един труп. Този, който умее да обича, рядко е уединен, а даже да е по този начин, той се радва на това.
•    Насилниците страдат повече от угнетените. Палачите са жалки грешници, които изкупуват в този живот закононарушения, осъществени от тях в други животи и които Бог е обрекъл да са зли – изтезание, което е хиляди пъти по-жестоко от това, което изпитват техните почтени жертви.
•    Смущението е симптом на нелепост. Ако ти се страхуваш, значи си пустославен. Ако се страхуваш, че не си на висота, значи качествата ти са надути.
•    Когато загубим някого, който обичаме, скрито смесваме любовта си към самите себе си с малодушието пред новите отговорности, които ни връхлитат след загубата. Отчасти такова възприятие е целесъобразно, на единствено частично. Въпреки че е естествено, с него би трябвало да се борим.