Последната изповед на Синиша: Роден съм два пъти, бих направил всичко отново
Живот, наслади, триумфи и болки с битката с заболяването. Всичко това описа Синиша Михайлович на Андреа ди Каро, заместник-директор на „ Гадзета дело спорт “, в автобиографията си, която издаде през ноември преди две години. Заглавието й е „ Мачът на живота “, а на 16 декември след упорита и продължителна борба 53—годишната сръбска легенда ни напусна.
Предлагаме ви част от откровенията на Синиша Михайлович.
" Казвам се Синиша и съм роден два пъти. Първият на 20 февруари 1969 година във Вуковар, някогашна Югославия, в този момент в Хърватска. Трябва да благодаря на майка ми Виктория, хърватка, и татко ми Богдан, сърбин, че съм се появил на бял свят. Било е четвъртък, когато се случило и не съм проплакал. Казаха ми, че съм се родил с корав темперамент и че е трябвало да ме шляпнат три пъти, с цел да проплача. Петдесет години по-късно, на 29 октомври 2019 година, се родих за повторно в болничното заведение „ Сант’Oрсола “ в Болоня. И този път би трябвало да благодаря на едно непознато американско момче, което ми даде своя костен мозък, и на медицинския екип, който се погрижи за трансплантацията, с цел да излекува левкемията. Този ден беше вторник, получавах единствено милувки от всички, само че плаках дълго.
Два пъти съм роден, само че към този момент съм живял доста животи.
Когато станах на 50, на 20 февруари 2019 година, погледнах обратно: „ Синиша, какъв брой свят си видял... “. Пошегувах се с това, издувайки мускули: „ Чувствам се на двайсет години, само че от време на време си мисля, че съм на 100 и петдесет за всички прекарвания, които съм имал “.
Моето юношество в Сърбия, тежката работа на родителите ми, дните, в които бях самичък и играех футбол, началото на кариерата ми, Цървена звезда, рисковите другарства в Белград в края на 80-те, спортните триумфи. И по-късно Италия, посвещението в най-красивото и значимо състезание в света, тимовете, за които съм играл, тези, които съм упражнявал, и многото градове, в които съм живял.
Срещал съм президенти, които са белязали света на промишлеността, финансите, политиката, модата, киното, връзката и издателството. Бил съм квалифициран от майстори на тактиката и живота и съм минал през тридесет години футбол със съотборници и завършения. Големи първенци, млади гении, неспазени обещания и... почтени четки.
Играл съм, печелил съм и съм губил именити мачове, които са останали в историята и някои са цялостни със сенки. Познавам гордостта да играя за националния тим и да съм му бил треньор. Купи и трофеи в шампионата, божествени свободни удари и голове под сглобката на вратата, здрави борби, овации и освирквания, изкачвания, рухвания и рестарти. Скандали, обвинявания, яростни разногласия. Слава и оръжия. Глад и благосъстояние. Аз съм татко на шест деца, пет от брака ми с Ариана, любовта на живота ми: фамилията ми е най-красивата победа.
И то посред целия унищожителен опит от войните на Балканите. Кърваво, братоубийствено, нечовешко. Югославия се разпадна, купища мъртви, а раните не зараснаха.
Докато на петдесет години всичко това минаваше пред очите ми, единствено няколко месеца по-късно започваше най-важната игра, тази неочаквана болежка, анализите, диагнозата: остра миелоидна левкемия. Съобщението, хоспитализацията, лекуванията, смелостта, която се сблъсква със страха. Сълзите, вярата. Трансплантацията, завръщането на пейката, преоткриването на дребните неща. В моята орис обаче написа, че би трябвало да опитам всичко, даже да съм позитивен за COVID-19, вирусът, който заключи света вкъщи.
Винаги съм бил сложен, колеблив човек, който се превъзнасяше в борба. Имам мощен темперамент, който за мнозина е синоним на характер. Може би тъй като в никакъв случай не съм се крил, даже да заемам неуместни пози. Аз съм сърбин от главата до петите, със мощните и слабите страни на моя горделив народ. Чувал съм хиляди отзиви за мен, постоянно повърхностни. Не бях войнолюбивият и мачо, който мнозина обичаха да рисуват преди години, без въобще да са ме познавали, не съм героят, за който мнозина в този момент обичат да описват след битката ми с заболяването. Със сигурност не съм идеалният образец. Често съм живял твърдоглаво. Но даже някой с качества може да бъде разчувстван и да има моменти на уязвимост.
Не съм безгрешен, в никакъв случай не съм мислил, че съм: грешах и отново ще бъркам, само че постоянно като мъж. Но постоянно платени, без отстъпки. Всеки, който ме познава, знае, че мога да бъда благ и гальовен, само че е доста по-добре да не ме ядосват.
Дълго време избрах строгостта пред усмивката. И на тези, които ме гледаха повече от пет секунди, споделях: „ Какво, по дяволите, гледате? “. Сега се научих да се управлявам малко повече... Остаряваш, променяш се и, уповавам се, ставаш по-добър.
Великият публицист Леонардо Шиаша в „ Денят на совата “ разделя човечеството на пет категории: хора, получовеци, оминики (пораснали деца), пиляинкуло (губещите, без които няма победители) и квакуаракуа (глупаците). Много е прав. И в света на футбола е същото. Все още не знам какво крие бъдещето за мен, само че знам, че бих претърпял и повторил всичко още веднъж по същия метод. Дори грешките, даже болките. Защото няма идеални животи. И те също биха били скучни. Изживявах всеки мач като живот. И животът като игра. Ако съм това, което съм през днешния ден, то е с помощта на всичко, което ми се случи. Настанете се комфортно, тъй като ще ви опиша за това... "
Само преди дни Арияна Михайлович - вдовицата на сръбската легенда Синиша Михайлович, описа в обществените мрежи по какъв начин е прекарала първата си Коледа без обичания мъж.
Седмица след погребението на известния футболист и треньор, неутешимата Арияна разгласява извънредно прочувствено известие.
" Първата Коледа след загубата на някого е сложна. Не желаете да празнувате, само че празнувате. За децата. За фамилията. Ще боли. Има дарове, които няма да би трябвало да купувате тази година. Празен стол. Спомени на минали тържества. Глас, който не чуваш. Ще бъде мъчно, само че би трябвало да се оправим.
Може би измежду тези сълзи, лека усмивка ще се появи на лицето. Няма нищо неприятно в това... Благодарни сме за тържествата, които имахте дружно. Да стартираме нова традиция в негова памет и постоянно да помним любовта, която беше там ", написа тя вдовицата на Михайлович.
Тя разгласява и видео от камината, съпроводено от музика на Енио Мориконе.
Синиша Михайлович умря на 16 декември на 54 години след дълга борба с левкемия. Най-голямата му опора от самото начало е брачната половинка му Арияна, с която са щастливо женени от 1996 година
След първата Коледа без Синиша, брачната половинка му Ариана Михайлович продължава да се учи да живее без неговото физическо присъстиве. Но не и без духа му!
" Тези, които обичаме и сме изгубили, към този момент не са там, където са били, само че са все по този начин там, където сме ние..., " написа брачната половинка на огромния футболист и треньор, който напусна този свят по-рано този месец
" Първата Коледа след загубата на някого е сложна. Не желаете да празнувате, само че празнувате. За децата. За фамилията. Ще боли. Има дарове, които няма да би трябвало да купувате тази година. Празен стол. Спомени за минали тържества. Глас, който не чуваш. Ще бъде мъчно, само че би трябвало да се оправим... "
И в отпратка към Коледа и изповедта на Ариана, ви връщаме отново към биографията на Синиша, където той разказва вълнунието си като дете от този празник.
" Когато се замисля за едни доста далечни коледни празници, разбирам какъв брой друго е било детството ми от това на децата ми.
Днес, в ерата на раздразненото консуматорство, децата желаят всичко, натрапчиво разопаковат десетки дарове и даже се цупят, в случай че не получат тъкмо товс, което са поискали.
Тогава в нашите торбички за изненада можеше да намериш портокал, малко шоколад, бонбони. Малки неща: само че всякога беше детонация от наслада. Пазех тези десерти и ги ядях постепенно, с цел да устоят с месеци. Стигах по този начин до март-април, като им се любувах лека-полека.
Точно както се случваше с бананите, моята същинска пристрастеност.
Екзотичните плодове в действителност се намираха мъчно в тези дни, само че на първо място костваха доста и не можехме да си ги позволим.
Майка ми успяваше да купи най-вече един и то понякога. Когато това се случваше, тя го разделяше на две: половината за мен и половината за брат ми. Този неясен усет ме отвеждаше в непознати светове.
Половин банан ми беше задоволителен, с цел да пътувам с въображението си.
Футболът ме направи милионер: задоволявах всяка волност за храна и вино. Ако желаех, можех да хапвам хайвер, стриди и да пия годишна продукция шампанско всеки ден за обяд и вечеря.
И въпреки всичко никоя храна, даже най-ценната, изискана и скъпа, не е задоволявала усета ми по този начин, както тези дребни късчета банан, вкусвани като дете.
Един ден, бях на осем години, във неочакван прилив на идеали, протест и огромни проекти за бъдещето, споделих на майка ми: „ Когато забогатея, ще си купя камион, цялостен с банани, и ще ги изям самичък ".
Кое днешно дете би мечтало за камион с банани? ".
Предлагаме ви част от откровенията на Синиша Михайлович.
" Казвам се Синиша и съм роден два пъти. Първият на 20 февруари 1969 година във Вуковар, някогашна Югославия, в този момент в Хърватска. Трябва да благодаря на майка ми Виктория, хърватка, и татко ми Богдан, сърбин, че съм се появил на бял свят. Било е четвъртък, когато се случило и не съм проплакал. Казаха ми, че съм се родил с корав темперамент и че е трябвало да ме шляпнат три пъти, с цел да проплача. Петдесет години по-късно, на 29 октомври 2019 година, се родих за повторно в болничното заведение „ Сант’Oрсола “ в Болоня. И този път би трябвало да благодаря на едно непознато американско момче, което ми даде своя костен мозък, и на медицинския екип, който се погрижи за трансплантацията, с цел да излекува левкемията. Този ден беше вторник, получавах единствено милувки от всички, само че плаках дълго.
Два пъти съм роден, само че към този момент съм живял доста животи.
Когато станах на 50, на 20 февруари 2019 година, погледнах обратно: „ Синиша, какъв брой свят си видял... “. Пошегувах се с това, издувайки мускули: „ Чувствам се на двайсет години, само че от време на време си мисля, че съм на 100 и петдесет за всички прекарвания, които съм имал “.
Моето юношество в Сърбия, тежката работа на родителите ми, дните, в които бях самичък и играех футбол, началото на кариерата ми, Цървена звезда, рисковите другарства в Белград в края на 80-те, спортните триумфи. И по-късно Италия, посвещението в най-красивото и значимо състезание в света, тимовете, за които съм играл, тези, които съм упражнявал, и многото градове, в които съм живял.
Срещал съм президенти, които са белязали света на промишлеността, финансите, политиката, модата, киното, връзката и издателството. Бил съм квалифициран от майстори на тактиката и живота и съм минал през тридесет години футбол със съотборници и завършения. Големи първенци, млади гении, неспазени обещания и... почтени четки.
Играл съм, печелил съм и съм губил именити мачове, които са останали в историята и някои са цялостни със сенки. Познавам гордостта да играя за националния тим и да съм му бил треньор. Купи и трофеи в шампионата, божествени свободни удари и голове под сглобката на вратата, здрави борби, овации и освирквания, изкачвания, рухвания и рестарти. Скандали, обвинявания, яростни разногласия. Слава и оръжия. Глад и благосъстояние. Аз съм татко на шест деца, пет от брака ми с Ариана, любовта на живота ми: фамилията ми е най-красивата победа.
И то посред целия унищожителен опит от войните на Балканите. Кърваво, братоубийствено, нечовешко. Югославия се разпадна, купища мъртви, а раните не зараснаха.
Докато на петдесет години всичко това минаваше пред очите ми, единствено няколко месеца по-късно започваше най-важната игра, тази неочаквана болежка, анализите, диагнозата: остра миелоидна левкемия. Съобщението, хоспитализацията, лекуванията, смелостта, която се сблъсква със страха. Сълзите, вярата. Трансплантацията, завръщането на пейката, преоткриването на дребните неща. В моята орис обаче написа, че би трябвало да опитам всичко, даже да съм позитивен за COVID-19, вирусът, който заключи света вкъщи.
Винаги съм бил сложен, колеблив човек, който се превъзнасяше в борба. Имам мощен темперамент, който за мнозина е синоним на характер. Може би тъй като в никакъв случай не съм се крил, даже да заемам неуместни пози. Аз съм сърбин от главата до петите, със мощните и слабите страни на моя горделив народ. Чувал съм хиляди отзиви за мен, постоянно повърхностни. Не бях войнолюбивият и мачо, който мнозина обичаха да рисуват преди години, без въобще да са ме познавали, не съм героят, за който мнозина в този момент обичат да описват след битката ми с заболяването. Със сигурност не съм идеалният образец. Често съм живял твърдоглаво. Но даже някой с качества може да бъде разчувстван и да има моменти на уязвимост.
Не съм безгрешен, в никакъв случай не съм мислил, че съм: грешах и отново ще бъркам, само че постоянно като мъж. Но постоянно платени, без отстъпки. Всеки, който ме познава, знае, че мога да бъда благ и гальовен, само че е доста по-добре да не ме ядосват.
Дълго време избрах строгостта пред усмивката. И на тези, които ме гледаха повече от пет секунди, споделях: „ Какво, по дяволите, гледате? “. Сега се научих да се управлявам малко повече... Остаряваш, променяш се и, уповавам се, ставаш по-добър.
Великият публицист Леонардо Шиаша в „ Денят на совата “ разделя човечеството на пет категории: хора, получовеци, оминики (пораснали деца), пиляинкуло (губещите, без които няма победители) и квакуаракуа (глупаците). Много е прав. И в света на футбола е същото. Все още не знам какво крие бъдещето за мен, само че знам, че бих претърпял и повторил всичко още веднъж по същия метод. Дори грешките, даже болките. Защото няма идеални животи. И те също биха били скучни. Изживявах всеки мач като живот. И животът като игра. Ако съм това, което съм през днешния ден, то е с помощта на всичко, което ми се случи. Настанете се комфортно, тъй като ще ви опиша за това... "
Само преди дни Арияна Михайлович - вдовицата на сръбската легенда Синиша Михайлович, описа в обществените мрежи по какъв начин е прекарала първата си Коледа без обичания мъж.
Седмица след погребението на известния футболист и треньор, неутешимата Арияна разгласява извънредно прочувствено известие.
" Първата Коледа след загубата на някого е сложна. Не желаете да празнувате, само че празнувате. За децата. За фамилията. Ще боли. Има дарове, които няма да би трябвало да купувате тази година. Празен стол. Спомени на минали тържества. Глас, който не чуваш. Ще бъде мъчно, само че би трябвало да се оправим.
Може би измежду тези сълзи, лека усмивка ще се появи на лицето. Няма нищо неприятно в това... Благодарни сме за тържествата, които имахте дружно. Да стартираме нова традиция в негова памет и постоянно да помним любовта, която беше там ", написа тя вдовицата на Михайлович.
Тя разгласява и видео от камината, съпроводено от музика на Енио Мориконе.
Синиша Михайлович умря на 16 декември на 54 години след дълга борба с левкемия. Най-голямата му опора от самото начало е брачната половинка му Арияна, с която са щастливо женени от 1996 година
След първата Коледа без Синиша, брачната половинка му Ариана Михайлович продължава да се учи да живее без неговото физическо присъстиве. Но не и без духа му!
" Тези, които обичаме и сме изгубили, към този момент не са там, където са били, само че са все по този начин там, където сме ние..., " написа брачната половинка на огромния футболист и треньор, който напусна този свят по-рано този месец
" Първата Коледа след загубата на някого е сложна. Не желаете да празнувате, само че празнувате. За децата. За фамилията. Ще боли. Има дарове, които няма да би трябвало да купувате тази година. Празен стол. Спомени за минали тържества. Глас, който не чуваш. Ще бъде мъчно, само че би трябвало да се оправим... "
И в отпратка към Коледа и изповедта на Ариана, ви връщаме отново към биографията на Синиша, където той разказва вълнунието си като дете от този празник.
" Когато се замисля за едни доста далечни коледни празници, разбирам какъв брой друго е било детството ми от това на децата ми.
Днес, в ерата на раздразненото консуматорство, децата желаят всичко, натрапчиво разопаковат десетки дарове и даже се цупят, в случай че не получат тъкмо товс, което са поискали.
Тогава в нашите торбички за изненада можеше да намериш портокал, малко шоколад, бонбони. Малки неща: само че всякога беше детонация от наслада. Пазех тези десерти и ги ядях постепенно, с цел да устоят с месеци. Стигах по този начин до март-април, като им се любувах лека-полека.
Точно както се случваше с бананите, моята същинска пристрастеност.
Екзотичните плодове в действителност се намираха мъчно в тези дни, само че на първо място костваха доста и не можехме да си ги позволим.
Майка ми успяваше да купи най-вече един и то понякога. Когато това се случваше, тя го разделяше на две: половината за мен и половината за брат ми. Този неясен усет ме отвеждаше в непознати светове.
Половин банан ми беше задоволителен, с цел да пътувам с въображението си.
Футболът ме направи милионер: задоволявах всяка волност за храна и вино. Ако желаех, можех да хапвам хайвер, стриди и да пия годишна продукция шампанско всеки ден за обяд и вечеря.
И въпреки всичко никоя храна, даже най-ценната, изискана и скъпа, не е задоволявала усета ми по този начин, както тези дребни късчета банан, вкусвани като дете.
Един ден, бях на осем години, във неочакван прилив на идеали, протест и огромни проекти за бъдещето, споделих на майка ми: „ Когато забогатея, ще си купя камион, цялостен с банани, и ще ги изям самичък ".
Кое днешно дете би мечтало за камион с банани? ".
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ