Свят от светове: Малина Томова – ежелюбов в годините на Прехода
Живот мой,
разрушителен и жив!
...
И аз съм жива още.
Въображение, ти стъпи на земята,
и ето, единствено този облик ми остава:
ежелюбовно втренчен във мен живот.
И би трябвало във очите да го виждам.
Веднъж, както седяхме на кафе в сладкарница " Маркрит " на " Патриарха " и " Борис " – в диагонал от църквата " Свети Георги ", Иван Цанев ми сподели: " Напиши нещо за Малина. Една-две страници. Твоят взор ще бъде по-различен. " Изтръпнах. За Малина се написа доста мъчно. Аз напълно мъничко се бях докоснал до нея в последните двайсетина години от живота й. Но беше парадокс да му откажа. Защото ставаше дума за Малина. И тъй като следих неговите почтени за почитание трогателни старания да се запази паметта за нея, с цел да заеме тя това място в българската просвета, което й се поставя.
На Малина духът и тялото бяха едно. Беше междинна на растеж. Неизменно с дълга до земята рокля или пола – черна или тъмносиня. С бяла коса. Бяла кожа на лицето и ръцете. Никога грим. С меки черти. Погледът й беше топъл и малко нерешителен – сякаш все се опасяваше да не смачка несъзнателно някоя мъничка буболечица или да не засегне някоя тънка струна в душата на другия и по този начин да му аргументи болежка. Понякога присвиваше очите си, които бяха късогледи, различен път ги отваряше необятно учудени. Веднъж ми сподели фотография, когато е била напълно млада – ученичка или студентка – слабичка, с огромни очила и същия взор.
Когато съм я срещал на открито, тя постоянно беше натоварена. Често носеше в една чанта на рамо книги от нейното издателство, които разнасяше по книжарници и тържища, с цел да се продават.
Работеше доста – беше отдадена на работата. Изпипваше всичко. Налагаше й се да прави доста черна работа – с часове набираше текстове в компютъра. Не й беше по никакъв начин елементарно. Както и доста други хора на изкуството, Малина и Иван нямаха непрекъснати приходи. Стихосбирките им естествено не можеха да носят нещо. Веднъж видях в една книжарница нейната надълбоко претърпяна стихосбирка " Стигмати. Книга на познанието " да се продава на цената на един трамваен билет и всичко ми се сви. За всяка книга, която Малина искаше да издаде, трябваше да търси по този начин наречените спонсори, което изискваше огромни старания. За Иван през всичките тези години не можеше да се откри непрекъсната работа. Спомням си единствено по какъв начин той за малко време беше редактор на списанието " Родна тирада " – всичко на всичко за седем месеца. А бяха огромно семейство. Три дъщери – ученички, след това студентки. Тя доста държеше Иван да има условия да написа – той беше мъжът в живота й, само че той беше по едно и също време с това огромният стихотворец и книжовник Иван Цанев и тя живееше с тази мисъл. Даже когато говореше за него, неведнъж споделяше не Иван или Ваньо, а – Иван Цанев.
Но съгласно мене имаше и нещо друго. То беше мисълта, че тя като майка и брачна половинка би трябвало да е отдадена на фамилията и да се грижи за него. Впрочем, Малина постоянно се грижеше за някого. Най-редовно посещаваше в болничното заведение в последните им дни и Рангел Вълчанов, и Радой Ралин.
Когато разбра, че съм болен от рисков рак, незабавно се задейства. Даде ми една брошура на британски, която искаше да издаде на български, с изложение на лекуване със сок от кореноплодни. Свърза ме с една нейна близка лекарка, която да ми помогне да напиша писмо до един френски професор с молба за мнение – по този начин се срещнах с Рада Стаменкова.
Малина тежко претърпя, когато без време си отидоха невероятният художник Димитър Лалев и надареният режисьор Милан Огнянов, с които беше обвързвана с другарство и близко съдействие. Към гибелта се отнасяше с почитание – за нея гибелта беше нещо доста огромно и доста значимо. Почиташе мъртвите и не ги забравяше. Това някак си беше обвързвано с нейната религия.
Вярата й беше смирена, тиха и ненатрапчива, не искаща и не изискваща. Тя си беше единствено за нея – вътре в нея, само че в тази своя религия тя търсеше помощ и за другите – за тези, на които искаше да помогне. Защото доста добре знаеше какъв брой хората сме беззащитни и безпомощни. Сигурен съм, без в никакъв случай да сме говорили за това, че нейната дълбока религия и поклонение пред живота и гибелта я караха да не яде месо и да пази живота и на най-малката божия гад.
Редовно се прибираше в Пловдив да види майка си и сестра си. Понякога се задържаше там.
Веднъж ми загатна, че татко й е лежал в пандиза, само че това не й беше повлияло да дели хората на комунисти и антикомунисти. По никакъв метод. Само беше написала:
Отдето и да хвърля взор, виждам:
татко ми – плебей на моето въображение
и аз – владетелка на всички песъчинки.
Понеже аз мислено се ръкополагам за принцеса,
той бърза да ми вдигне песъчлив замък –
заседнал в ямата по моя височайша заповед
изгребва пясък и в краката ми го натрупа.
Задълбочава се най-хубавата ни игра,
а баща слизасвлича сепропада
изгубва се във някакво подземно царство,
не вижда по какъв начин дворецът ми уплашено се рони,
по какъв начин рухвам аз, едно гласче в пустиня:
– Къде се скри? Какво ще каже мама?
В най-рохкавия момент от моето детинство
кой беше развалил най-хубавата ни игра?...
В началото след измененията към момента не се познавахме добре. Но знам, че е била доста обнадеждена и въодушевена. Мъчела се е да помогне, с каквото може. А тя можеше едно – да написа. Пазя отрязъци от нейни прелестни текстове в седесарския вестник " Демокрация ".
А след това пристигна неизбежното отчаяние. Не можеше да одобри това, което ставаше. Не можеше да одобри напористата незначителност, безогледното печалбарство, алчността, кариеризма, нагаждачеството, които ни заобиколиха от всякъде. Веднъж ме погледна втренчено и сподели: " У нас в действителност няма традиция на градска просвета. " Когато ми подаряваше книжката на " Стигмати ", Малина написа на заглавната страница първите два стиха от нейното " Орехотрошачка ":
Такива изтънчени времена!
За чупене със зъби дума да не става!
Ще прибавя още няколко стиха от това стихотворение:
За кестените във горящото огнище
протяга всеки непознатата ръка,
пълзят премислени студени ходове
към всяко простодушно свещенодействие.
Ох, незабелязано стана толкоз объркано
и обиколно, скришно, подло, ох,
пълзят край мене паяшки съчувствия,
сълзата ми безпомощна
оплитат в комплицираните си мрежи.
(...)
Какво, да се укрия злобно във черупката?
– Душата ми е бодра, гола, беззащитна
като дете в корито.
Малцинствата бяха нейна огромна тематика. Напълно в същността й – малцинствата се нуждаят от грижа, отбрана и помощ. Филмът " Гори, гори, огънче " (1994) - режисьор Румяна Петкова, сценарист Малина Томова и оператор Светла Ганева, който пресъздава живота на помаците от Родопите по времето на комунизма и нещастието на тяхното принудително преименуване от режима - заемаше централно място в живота й. Веднъж с горделивост ми се похвали: " Ти знаеш ли, че Валери Петров в неговите лекции беше отделил особено внимание на моя сюжет още преди Десети ноември? "
И беше стъписана от потоците ненавист, с които филмът беше посрещнат през зимата на 1995 година от пазителите на " българския корен ". Бивши чиновници на комунистическия режим като Боян Саръев и Божидар Димитров гневно заклеймяваха кино лентата по малките екрани, радия и вестници. Цялото семейство беше в стрес. По входната им врата се пишеха хули и закани. Заплашваха ги по телефона. Намериха се почтени представители на българската интелигенция, които застанаха зад тази надарено пресъздадена изобличителна картина, само че техният глас не се чуваше, заглъхнал от патриотарската нервност. За страдание правозащитната общественост не се обади в отбрана на кино лентата и неговите създатели. Няма да не помни горчивината в очите на Малина, когато ме попита след време: " Къде беше твоят Хелзинкски комитет? Къде беше неговото списание? Защо мълчаха тогава? "
С доста обич Малина се посвети на вестника " Романό илό/Циганско сърце " /Месечно издания на ромите в България, 1994-1997/. През 1993 година нашият център /Международният център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия/ получи средства от швейцарската фондация " Солон ", с които да се издава ромски вестник. Малина стана редактор. Тя съумя да наеме един двустаен апартамент на " Скобелев " покрай ъгъла с " Иван Рилски ", където се настани редакцията. Покани за съредакторка известната ромска поетеса Сали Ибрахим, която даде своя несравним отпечатък на част от рубриките. По-късно се включи и младият тогава надарен ромски стихотворец Христо Христов. Оформител с доста въображение стана Красимир Апостолов. Помагаха и дъщерите й Цвета и Рада. Често се отбивах в редакцията, където се работеше до късно.
Малина през цялото време си беше сложила ясни цели, които поредно следваше. – вестникът да бъде място, където да се приказва за ромските проблеми, " такива, каквито са ", " да търси и преоткрива дълбоките корени на античната ромска просвета и да поставя старания за нейното регистриране в националната просвета, да разкрива хубостта на античния ромски език и да се пробва да наложи неговото научно легитимиране ". Вестникът последователно се трансформира " в средище за приобщаване на двете култури – ромската и българската – и за търсене на тяхната равнопоставеност въз основа на високите критерии на изкуството и професионализма ". Кавичките не са инцидентни – не желая да разказвам отново думите й от една нейна публикация, отдадена на ромския щемпел. Защото тези думи имат програмен темперамент – те демонстрират по какъв начин тя виждаше пътя, който би трябвало да води към напредък на ромската просвета и в това време към нейното взаимоотношение с българската, към тяхното взаимно оплождане и изява.
Ще си разреша още един откъс от същата публикация, тъй като в него тя разкрива в дълбочина своето верую: " Взирайки се в ронещите се страници на съхранения ромски щемпел, последователно светът започваше да се развиделява и за сегашното. Защото " нищо ново под слънцето ": и механизмите на властта, и политическите операции, и очакванията за идващото бъдеще дишаха като живи макар книжната прахуляк. Но вплитането на човешките ориси в пъстрата въртележка от исторически, политически и културни процеси на цялото, визирани върху картата на една общественост, по.малка от цялото, сякаш разсъни сетивата ми за моя личен живот, част от живота на някакво огромно цяло, само че друг от другите заради своята характерност и уникалност, какъвто е животът на всеки един от нас. "
Тя реализира своето – вестникът се трансформира в ромско място. Нещо повече – той раждаше събития в културния живот на столицата. Като говорящ брой на " Романό илό " беше подложен прелестен театър в Зала 8 на НДК на режисьора Теди Москов, където бяхме очаровани от Мая Новоселска, виртуозният ромски цигулар Венци Такев и завладяващата ромска певица Анита Кристи. Спектакълът стана част от документалния филм " Василица " с режисьор Милан Огнянов и сценаристи Малина Томова и Сали Ибрахим.
Редакцията на вестника беше мястото, където бяха издадени стихосбирките " Искам да съмне " на Васил Чапразов ( " незаконно закъсняло издаване " по нейните думи) и " Оркусова обич " на Христо Христов, както и " Ромски приказки " на Йосиф Нунев с вълшебните илюстрации на Митко Лалев.
Всичко това не ставаше елементарно. Понякога беше непостижимо. Средствата бяха лимитирани. По някаква счетоводителска прищявка парите за хартия се превеждаха месечно, а не едновременно веднъж в годината, което мощно щеше да поевтини този разход, а и нямаше да се губи време всеки месец за нейното снабдяване. Малина стискаше зъби и продължаваше без да се отхвърля, свеждайки до най-малко заплащането за личния й труд. Докато в края на 1997 година " Романό илό " дефинитивно спря заради липса на средства.
През 1995 година – една година след появяването на " Романό илό " – стартира да излиза и различен огромен ромски вестник – " Дром дромендар " на Васил Чапразов. Между двата вестника не породи съревнование. Те просто се допълваха и взаимно си сътрудничеха. Имаше толкоз доста да се прави. Сътрудничеството сред двамата поети и публицисти, което прерасна в другарство, продължи до края. Но ми се коства, че тук е добре да спря, с цел да оставя Васко самичък да опише за това.
Малина участваше безрезервно и в правенето на " Литературен вестник ". Знае се, че тези наши литератори, които се бяха захванали да го списват, се редуваха в редакторската работа. Един от тях поемаше да бъде водещ на следващия брой напълно, след което чакаше да му пристигна още веднъж редът. Когато водеща беше Малина, всичко друго спираше. Обаждам й се по телефона, тя ми споделя: " Имам брой. ", и аз знам, че би трябвало да затворя и да изчакам търпеливо, до момента в който го съобщи, което траеше няколко дни.
Понякога, въпреки и доста рядко, бивах допускан в работилницата. Вече не помня по какъв начин се озовах в редакцията (беше в края на 1997 г.), когато се правеха страниците, на които беше показан огромния китаист Крум Ацев. Така се срещнах с него и можах да надникна напълно мъничко в неговия свят. Запазил съм си този брой. Горе в ляво на първата страница Малина е написала: " На Ива и на Мишо " (Ива - това е щерка ми.) и се е подписала с два йероглифа. От текста вътре се схваща, че първият от тях значи " запитвам, запитване, въпрос " и е композиция от два други йероглифа – за " уста " и за " врата ". Със същите отпечатани писмени знаци Малина е подписана и под изявлението й с Крум Ацев в броя.
Изглежда ще би трябвало да мине още време, с цел да се оцени сътвореното от Малина като издател на " Стигмати ". Тя ми подаряваше съвсем всяка новоизлязла книга. Днес ги извадих от библиотеката си. Всичките, които имам. Какво богатство от разноцветни скъпоценни камъчета! С каква обич и грижа е направено всяко от тях! До най-малката точица. Оформлението постоянно е с въображение, непредвидени решения и най-много – нюх към създателя. Канеше за художници и оформители прелестни хора и огромни майстори – Яна Левиева, Митко Лалев, Краси Апостолов, Уша Цонкова. Повечето от преводите бяха резултат на дълготраен съпреживяващ труд. Авторите, книгите и преводачите бяха подбирани доста деликатно: Старокитайска лирика в превод на Антоанета Николова и София Катърова, Дубравка Угрешич в превод на Жела Георгиева, Бесник Мустафай в превод на Марина Маронова, Збигнев Херберт и Ришард Криницки в превод на Вера Деянова, Янош Чонтош в превод на Светла Кьосева, Йожеф Уташи в превод на Иван Цанев, нашите създатели Екатерина Йосифова, Александра Чаушова, Иван Цанев, Мехмед Карахюсеинов, Мария Станкова, Азиз Таш. И още, и още, и още.
Запомнил съм вълнението, което беше обзело Малина, когато работеше над издаването на " Култура на лъжата " от Дубравка Угрешич. Запомнил съм и какъв брой задоволени и щастливи бяха двете с полонистката Вера Деянова, когато излезе от щемпел стихосбирката на Херберт – отидох тогава с тях на бира с пържени картофи в тунела под " Кристал " – против " Книжици ", където по това време имаше улична бирария на дълги дървени маси.
Потресена, само че и просветлена от трагичната орис на Мехмед (Мето) Карахюсеинов, самозапалил се по време на насилственото преименуване на турците, Малина издаде дружно с Яна Левиева като оформител неговите стихове и рисунки в една нежна брошура, за която Константин Павлов е написал в предговора си от една страничка: " Неговото самоубийство не е патология, а извънредно отричане на патологията. "
От края на 90-те и допреди няколко години четях лекции в Новия български университет. Връщайки се от занятията привечер, слизах от автобуса на " Големите пет кьошета ", където на едно от кьошетата е техният апартамент. Понякога й звънвах изпод по мобилния и, в случай че беше комфортно, се качвах да я видя. Тя си беше нагласила един работен ъгъл в кухнята, където работеше и приемаше посетители. На пода спеше остарялото куче Шошо. Случваше се да влезе и някоя от дъщерите й – Рада или Цвета. Пиехме чай. Тя пушеше. Поемаше надълбоко дима, а като говореше обичаше да разперва пръстите на ръцете си.
© Личен списък
От време на време се събирахме на бира с нея, Иван и други другари в бирарията " Петте кьошета ", която е до трамвайната спирка на кръстовището. Това й беше обичано място, където постоянно си правеше срещи. Тя започваше да споделя нещо, след това някоя казана дума или извикан облик я отклоняваше в друга посока, след това още веднъж се отклоняваше, с цел да се върне най-после към началния роман. Тогава тези криволици на мисълта й ме объркваха – затруднявах се да проследявам главната нишка. Сега си мисля какъв брой вътрешният й свят е бил надвишаващ с облици, събития, усеща, мисли, които неизбежно са част от едно цяло, което е тя самата.
Прелиствам книжката с мои стихотворения, която Малина, Сули Сеферов, Иван и Краси Апостолов ми подариха преди доста години. Стигам до следните редове, които тя в миналото беше харесала:
И светят огънчета
в изумрудната вода –
на спомените мои
неугасналите огънчета.
А всяко огънче
е свят от светове.
Ето по какъв начин ще нарека този неподреден спомен за Малина Томова – " Свят от светове ". Един необхватен свят от светове, до който съм имал щастието да се докосна.
Вглъбени в себе си, порастват нещата,
прераждат се и зреят безмълвно.
Там в сладката среда, в сърцевината
по какъв начин желая още дълго да съм жива!
И все по този начин неуловимо млада –
да бъда семчица във всяка наслада.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4804)
разрушителен и жив!
...
И аз съм жива още.
Въображение, ти стъпи на земята,
и ето, единствено този облик ми остава:
ежелюбовно втренчен във мен живот.
И би трябвало във очите да го виждам.
Веднъж, както седяхме на кафе в сладкарница " Маркрит " на " Патриарха " и " Борис " – в диагонал от църквата " Свети Георги ", Иван Цанев ми сподели: " Напиши нещо за Малина. Една-две страници. Твоят взор ще бъде по-различен. " Изтръпнах. За Малина се написа доста мъчно. Аз напълно мъничко се бях докоснал до нея в последните двайсетина години от живота й. Но беше парадокс да му откажа. Защото ставаше дума за Малина. И тъй като следих неговите почтени за почитание трогателни старания да се запази паметта за нея, с цел да заеме тя това място в българската просвета, което й се поставя.
На Малина духът и тялото бяха едно. Беше междинна на растеж. Неизменно с дълга до земята рокля или пола – черна или тъмносиня. С бяла коса. Бяла кожа на лицето и ръцете. Никога грим. С меки черти. Погледът й беше топъл и малко нерешителен – сякаш все се опасяваше да не смачка несъзнателно някоя мъничка буболечица или да не засегне някоя тънка струна в душата на другия и по този начин да му аргументи болежка. Понякога присвиваше очите си, които бяха късогледи, различен път ги отваряше необятно учудени. Веднъж ми сподели фотография, когато е била напълно млада – ученичка или студентка – слабичка, с огромни очила и същия взор.
Когато съм я срещал на открито, тя постоянно беше натоварена. Често носеше в една чанта на рамо книги от нейното издателство, които разнасяше по книжарници и тържища, с цел да се продават.
Работеше доста – беше отдадена на работата. Изпипваше всичко. Налагаше й се да прави доста черна работа – с часове набираше текстове в компютъра. Не й беше по никакъв начин елементарно. Както и доста други хора на изкуството, Малина и Иван нямаха непрекъснати приходи. Стихосбирките им естествено не можеха да носят нещо. Веднъж видях в една книжарница нейната надълбоко претърпяна стихосбирка " Стигмати. Книга на познанието " да се продава на цената на един трамваен билет и всичко ми се сви. За всяка книга, която Малина искаше да издаде, трябваше да търси по този начин наречените спонсори, което изискваше огромни старания. За Иван през всичките тези години не можеше да се откри непрекъсната работа. Спомням си единствено по какъв начин той за малко време беше редактор на списанието " Родна тирада " – всичко на всичко за седем месеца. А бяха огромно семейство. Три дъщери – ученички, след това студентки. Тя доста държеше Иван да има условия да написа – той беше мъжът в живота й, само че той беше по едно и също време с това огромният стихотворец и книжовник Иван Цанев и тя живееше с тази мисъл. Даже когато говореше за него, неведнъж споделяше не Иван или Ваньо, а – Иван Цанев.
Но съгласно мене имаше и нещо друго. То беше мисълта, че тя като майка и брачна половинка би трябвало да е отдадена на фамилията и да се грижи за него. Впрочем, Малина постоянно се грижеше за някого. Най-редовно посещаваше в болничното заведение в последните им дни и Рангел Вълчанов, и Радой Ралин.
Когато разбра, че съм болен от рисков рак, незабавно се задейства. Даде ми една брошура на британски, която искаше да издаде на български, с изложение на лекуване със сок от кореноплодни. Свърза ме с една нейна близка лекарка, която да ми помогне да напиша писмо до един френски професор с молба за мнение – по този начин се срещнах с Рада Стаменкова.
Малина тежко претърпя, когато без време си отидоха невероятният художник Димитър Лалев и надареният режисьор Милан Огнянов, с които беше обвързвана с другарство и близко съдействие. Към гибелта се отнасяше с почитание – за нея гибелта беше нещо доста огромно и доста значимо. Почиташе мъртвите и не ги забравяше. Това някак си беше обвързвано с нейната религия.
Вярата й беше смирена, тиха и ненатрапчива, не искаща и не изискваща. Тя си беше единствено за нея – вътре в нея, само че в тази своя религия тя търсеше помощ и за другите – за тези, на които искаше да помогне. Защото доста добре знаеше какъв брой хората сме беззащитни и безпомощни. Сигурен съм, без в никакъв случай да сме говорили за това, че нейната дълбока религия и поклонение пред живота и гибелта я караха да не яде месо и да пази живота и на най-малката божия гад.
Редовно се прибираше в Пловдив да види майка си и сестра си. Понякога се задържаше там.
Веднъж ми загатна, че татко й е лежал в пандиза, само че това не й беше повлияло да дели хората на комунисти и антикомунисти. По никакъв метод. Само беше написала:
Отдето и да хвърля взор, виждам:
татко ми – плебей на моето въображение
и аз – владетелка на всички песъчинки.
Понеже аз мислено се ръкополагам за принцеса,
той бърза да ми вдигне песъчлив замък –
заседнал в ямата по моя височайша заповед
изгребва пясък и в краката ми го натрупа.
Задълбочава се най-хубавата ни игра,
а баща слизасвлича сепропада
изгубва се във някакво подземно царство,
не вижда по какъв начин дворецът ми уплашено се рони,
по какъв начин рухвам аз, едно гласче в пустиня:
– Къде се скри? Какво ще каже мама?
В най-рохкавия момент от моето детинство
кой беше развалил най-хубавата ни игра?...
В началото след измененията към момента не се познавахме добре. Но знам, че е била доста обнадеждена и въодушевена. Мъчела се е да помогне, с каквото може. А тя можеше едно – да написа. Пазя отрязъци от нейни прелестни текстове в седесарския вестник " Демокрация ".
А след това пристигна неизбежното отчаяние. Не можеше да одобри това, което ставаше. Не можеше да одобри напористата незначителност, безогледното печалбарство, алчността, кариеризма, нагаждачеството, които ни заобиколиха от всякъде. Веднъж ме погледна втренчено и сподели: " У нас в действителност няма традиция на градска просвета. " Когато ми подаряваше книжката на " Стигмати ", Малина написа на заглавната страница първите два стиха от нейното " Орехотрошачка ":
Такива изтънчени времена!
За чупене със зъби дума да не става!
Ще прибавя още няколко стиха от това стихотворение:
За кестените във горящото огнище
протяга всеки непознатата ръка,
пълзят премислени студени ходове
към всяко простодушно свещенодействие.
Ох, незабелязано стана толкоз объркано
и обиколно, скришно, подло, ох,
пълзят край мене паяшки съчувствия,
сълзата ми безпомощна
оплитат в комплицираните си мрежи.
(...)
Какво, да се укрия злобно във черупката?
– Душата ми е бодра, гола, беззащитна
като дете в корито.
Малцинствата бяха нейна огромна тематика. Напълно в същността й – малцинствата се нуждаят от грижа, отбрана и помощ. Филмът " Гори, гори, огънче " (1994) - режисьор Румяна Петкова, сценарист Малина Томова и оператор Светла Ганева, който пресъздава живота на помаците от Родопите по времето на комунизма и нещастието на тяхното принудително преименуване от режима - заемаше централно място в живота й. Веднъж с горделивост ми се похвали: " Ти знаеш ли, че Валери Петров в неговите лекции беше отделил особено внимание на моя сюжет още преди Десети ноември? "
И беше стъписана от потоците ненавист, с които филмът беше посрещнат през зимата на 1995 година от пазителите на " българския корен ". Бивши чиновници на комунистическия режим като Боян Саръев и Божидар Димитров гневно заклеймяваха кино лентата по малките екрани, радия и вестници. Цялото семейство беше в стрес. По входната им врата се пишеха хули и закани. Заплашваха ги по телефона. Намериха се почтени представители на българската интелигенция, които застанаха зад тази надарено пресъздадена изобличителна картина, само че техният глас не се чуваше, заглъхнал от патриотарската нервност. За страдание правозащитната общественост не се обади в отбрана на кино лентата и неговите създатели. Няма да не помни горчивината в очите на Малина, когато ме попита след време: " Къде беше твоят Хелзинкски комитет? Къде беше неговото списание? Защо мълчаха тогава? "
С доста обич Малина се посвети на вестника " Романό илό/Циганско сърце " /Месечно издания на ромите в България, 1994-1997/. През 1993 година нашият център /Международният център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия/ получи средства от швейцарската фондация " Солон ", с които да се издава ромски вестник. Малина стана редактор. Тя съумя да наеме един двустаен апартамент на " Скобелев " покрай ъгъла с " Иван Рилски ", където се настани редакцията. Покани за съредакторка известната ромска поетеса Сали Ибрахим, която даде своя несравним отпечатък на част от рубриките. По-късно се включи и младият тогава надарен ромски стихотворец Христо Христов. Оформител с доста въображение стана Красимир Апостолов. Помагаха и дъщерите й Цвета и Рада. Често се отбивах в редакцията, където се работеше до късно.
Малина през цялото време си беше сложила ясни цели, които поредно следваше. – вестникът да бъде място, където да се приказва за ромските проблеми, " такива, каквито са ", " да търси и преоткрива дълбоките корени на античната ромска просвета и да поставя старания за нейното регистриране в националната просвета, да разкрива хубостта на античния ромски език и да се пробва да наложи неговото научно легитимиране ". Вестникът последователно се трансформира " в средище за приобщаване на двете култури – ромската и българската – и за търсене на тяхната равнопоставеност въз основа на високите критерии на изкуството и професионализма ". Кавичките не са инцидентни – не желая да разказвам отново думите й от една нейна публикация, отдадена на ромския щемпел. Защото тези думи имат програмен темперамент – те демонстрират по какъв начин тя виждаше пътя, който би трябвало да води към напредък на ромската просвета и в това време към нейното взаимоотношение с българската, към тяхното взаимно оплождане и изява.
Ще си разреша още един откъс от същата публикация, тъй като в него тя разкрива в дълбочина своето верую: " Взирайки се в ронещите се страници на съхранения ромски щемпел, последователно светът започваше да се развиделява и за сегашното. Защото " нищо ново под слънцето ": и механизмите на властта, и политическите операции, и очакванията за идващото бъдеще дишаха като живи макар книжната прахуляк. Но вплитането на човешките ориси в пъстрата въртележка от исторически, политически и културни процеси на цялото, визирани върху картата на една общественост, по.малка от цялото, сякаш разсъни сетивата ми за моя личен живот, част от живота на някакво огромно цяло, само че друг от другите заради своята характерност и уникалност, какъвто е животът на всеки един от нас. "
Тя реализира своето – вестникът се трансформира в ромско място. Нещо повече – той раждаше събития в културния живот на столицата. Като говорящ брой на " Романό илό " беше подложен прелестен театър в Зала 8 на НДК на режисьора Теди Москов, където бяхме очаровани от Мая Новоселска, виртуозният ромски цигулар Венци Такев и завладяващата ромска певица Анита Кристи. Спектакълът стана част от документалния филм " Василица " с режисьор Милан Огнянов и сценаристи Малина Томова и Сали Ибрахим.
Редакцията на вестника беше мястото, където бяха издадени стихосбирките " Искам да съмне " на Васил Чапразов ( " незаконно закъсняло издаване " по нейните думи) и " Оркусова обич " на Христо Христов, както и " Ромски приказки " на Йосиф Нунев с вълшебните илюстрации на Митко Лалев.
Всичко това не ставаше елементарно. Понякога беше непостижимо. Средствата бяха лимитирани. По някаква счетоводителска прищявка парите за хартия се превеждаха месечно, а не едновременно веднъж в годината, което мощно щеше да поевтини този разход, а и нямаше да се губи време всеки месец за нейното снабдяване. Малина стискаше зъби и продължаваше без да се отхвърля, свеждайки до най-малко заплащането за личния й труд. Докато в края на 1997 година " Романό илό " дефинитивно спря заради липса на средства.
През 1995 година – една година след появяването на " Романό илό " – стартира да излиза и различен огромен ромски вестник – " Дром дромендар " на Васил Чапразов. Между двата вестника не породи съревнование. Те просто се допълваха и взаимно си сътрудничеха. Имаше толкоз доста да се прави. Сътрудничеството сред двамата поети и публицисти, което прерасна в другарство, продължи до края. Но ми се коства, че тук е добре да спря, с цел да оставя Васко самичък да опише за това.
Малина участваше безрезервно и в правенето на " Литературен вестник ". Знае се, че тези наши литератори, които се бяха захванали да го списват, се редуваха в редакторската работа. Един от тях поемаше да бъде водещ на следващия брой напълно, след което чакаше да му пристигна още веднъж редът. Когато водеща беше Малина, всичко друго спираше. Обаждам й се по телефона, тя ми споделя: " Имам брой. ", и аз знам, че би трябвало да затворя и да изчакам търпеливо, до момента в който го съобщи, което траеше няколко дни.
Понякога, въпреки и доста рядко, бивах допускан в работилницата. Вече не помня по какъв начин се озовах в редакцията (беше в края на 1997 г.), когато се правеха страниците, на които беше показан огромния китаист Крум Ацев. Така се срещнах с него и можах да надникна напълно мъничко в неговия свят. Запазил съм си този брой. Горе в ляво на първата страница Малина е написала: " На Ива и на Мишо " (Ива - това е щерка ми.) и се е подписала с два йероглифа. От текста вътре се схваща, че първият от тях значи " запитвам, запитване, въпрос " и е композиция от два други йероглифа – за " уста " и за " врата ". Със същите отпечатани писмени знаци Малина е подписана и под изявлението й с Крум Ацев в броя.
Изглежда ще би трябвало да мине още време, с цел да се оцени сътвореното от Малина като издател на " Стигмати ". Тя ми подаряваше съвсем всяка новоизлязла книга. Днес ги извадих от библиотеката си. Всичките, които имам. Какво богатство от разноцветни скъпоценни камъчета! С каква обич и грижа е направено всяко от тях! До най-малката точица. Оформлението постоянно е с въображение, непредвидени решения и най-много – нюх към създателя. Канеше за художници и оформители прелестни хора и огромни майстори – Яна Левиева, Митко Лалев, Краси Апостолов, Уша Цонкова. Повечето от преводите бяха резултат на дълготраен съпреживяващ труд. Авторите, книгите и преводачите бяха подбирани доста деликатно: Старокитайска лирика в превод на Антоанета Николова и София Катърова, Дубравка Угрешич в превод на Жела Георгиева, Бесник Мустафай в превод на Марина Маронова, Збигнев Херберт и Ришард Криницки в превод на Вера Деянова, Янош Чонтош в превод на Светла Кьосева, Йожеф Уташи в превод на Иван Цанев, нашите създатели Екатерина Йосифова, Александра Чаушова, Иван Цанев, Мехмед Карахюсеинов, Мария Станкова, Азиз Таш. И още, и още, и още.
Запомнил съм вълнението, което беше обзело Малина, когато работеше над издаването на " Култура на лъжата " от Дубравка Угрешич. Запомнил съм и какъв брой задоволени и щастливи бяха двете с полонистката Вера Деянова, когато излезе от щемпел стихосбирката на Херберт – отидох тогава с тях на бира с пържени картофи в тунела под " Кристал " – против " Книжици ", където по това време имаше улична бирария на дълги дървени маси.
Потресена, само че и просветлена от трагичната орис на Мехмед (Мето) Карахюсеинов, самозапалил се по време на насилственото преименуване на турците, Малина издаде дружно с Яна Левиева като оформител неговите стихове и рисунки в една нежна брошура, за която Константин Павлов е написал в предговора си от една страничка: " Неговото самоубийство не е патология, а извънредно отричане на патологията. "
От края на 90-те и допреди няколко години четях лекции в Новия български университет. Връщайки се от занятията привечер, слизах от автобуса на " Големите пет кьошета ", където на едно от кьошетата е техният апартамент. Понякога й звънвах изпод по мобилния и, в случай че беше комфортно, се качвах да я видя. Тя си беше нагласила един работен ъгъл в кухнята, където работеше и приемаше посетители. На пода спеше остарялото куче Шошо. Случваше се да влезе и някоя от дъщерите й – Рада или Цвета. Пиехме чай. Тя пушеше. Поемаше надълбоко дима, а като говореше обичаше да разперва пръстите на ръцете си.
© Личен списък
От време на време се събирахме на бира с нея, Иван и други другари в бирарията " Петте кьошета ", която е до трамвайната спирка на кръстовището. Това й беше обичано място, където постоянно си правеше срещи. Тя започваше да споделя нещо, след това някоя казана дума или извикан облик я отклоняваше в друга посока, след това още веднъж се отклоняваше, с цел да се върне най-после към началния роман. Тогава тези криволици на мисълта й ме объркваха – затруднявах се да проследявам главната нишка. Сега си мисля какъв брой вътрешният й свят е бил надвишаващ с облици, събития, усеща, мисли, които неизбежно са част от едно цяло, което е тя самата.
Прелиствам книжката с мои стихотворения, която Малина, Сули Сеферов, Иван и Краси Апостолов ми подариха преди доста години. Стигам до следните редове, които тя в миналото беше харесала:
И светят огънчета
в изумрудната вода –
на спомените мои
неугасналите огънчета.
А всяко огънче
е свят от светове.
Ето по какъв начин ще нарека този неподреден спомен за Малина Томова – " Свят от светове ". Един необхватен свят от светове, до който съм имал щастието да се докосна.
Вглъбени в себе си, порастват нещата,
прераждат се и зреят безмълвно.
Там в сладката среда, в сърцевината
по какъв начин желая още дълго да съм жива!
И все по този начин неуловимо млада –
да бъда семчица във всяка наслада.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4804)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ