Живеем в свят, в който нашите си български проблеми вече

Живеем в свят, в който нашите си български проблеми към този момент не са плод на наша лична нелепост, както беше с хиперинфлацията да вземем за пример преди четвърт век. Наистина при настоящия разпад на институциите към момента се случват и неповторимо български безумия - като да вземем за пример източването на язовирите и обезводняването на реките от частни ползи, които следва да бъдат легализирани, в случай че мине импортираният в техен интерес законопроект на Валери Симеонов. Но въпреки всичко същинските, огромните ни проблеми, заплашващи самото битие на обществото - това са частни случаи на общосветовни проблеми.

Пример е така наречен

носталгия по социализма

която по-правилно бихме нарекли по този начин: непрекъснатата податливост да възпроизвеждаме ние, българите, мислене, писане, държание и говорене отпреди 1989 година. Не сме сами в тази си нелепост. Американците гласоподаваха за Тръмп поради носталгия по 1950-те години. Повечето действително не помнят този интервал - както днешните български носталгици в действителност не помнят социализма - само че имат в главата си явен облик. Цветна реклама на, да речем, кока-кола от 1955 година. Слънчева заран. Семейството е край масата. Бащата, обичайно подстриган, чете вестник, пушейки лула. Майката, с топла усмивка, отсервира закуската. Двете деца, руси и добре умити зад ушите, си подреждат чантите за учебно заведение. Отвън на моравата е паркиран новият шевролет. И - нито една черна физиономия в близост, с изключение на може би на някой признателно нахилен градинар. Британците гласоподаваха за Брекзит, носейки в главите си картинки от 1940-те години: Британия гордо стои сама против злото, заляло Европа.

Българите носят в главите си кинопрегледи от 1970-те години: рязане на лента на нов цех за електрокари (фон - тъжествена музика); в АЕЦ-а съществени мъже в бели престилки и рогови очила концентрирано въртят големи потенциометри на святкащи табла от реквизита на " Стар трек " (още по-тъжествена музика); на морето, радостни работен фамилии идват в новооткритата почивна станция на химическия комбинат (радостна и жизнеутвърждаваща музика от руски филм).

Защо се случва всичко това?

Защото от към 15-20 години бъдещето не наподобява като някакво по-добро място, в което е естествено всички да желаят да живеят. В предходните две епохи тъкмо тази ведра визия за бъдещето подреждаше сегашното. Вече не го прави, защото бъдещето през днешния ден наподобява като някакво неприятно, обезпокоително място, в което никой не желае да живее. Доброто място, в което хората желаят да живеят, е предишното. Гореописаните облици на предишното са от разнообразни десетилетия (всеки вманиачен с номера си), само че крайният резултат е, че цялото минало наподобява по-добре от какъвто и да е вид на бъдещето.

Дотук - ясно. Защо обаче на всички места носталгията по предишното е обвързвана с властнически настройки - със сантимент към мощната, неподлежаща на ограничавания власт? Защо носталгията по предишното подрежда сегашното по този начин, че в Унгария вместо Петьофи си измислят Орбан, в Америка вместо Линкълн изобретяват Тръмп, в Британия вместо Чърчил имат Борис? Защо в България, вместо да породим някакъв, да речем, Константин Стоилов, сме акуширали Бойко Борисов?

Мисля, че отговорът не е изключително сложен.

Хората се опасяват от бъдещето

тъй като не се усещат като създатели на личния си живот - като хора, открили надзор върху непосредствените условия, и по този начин способни да ги подреждат във все по-успешни за себе си конфигурации. Когато обаче не си създател на личната роля в живота, ставаш реализатор на роля, написана за теб от някой различен. Не постоянно е ясно обаче кой е този различен и какво той би изискал от теб на следващия ден. Затова наподобява по-добре, като самичък не можеш да бъдеш създател на живота си, най-малко да знаеш кой е този създател и какво вероятно би изискал от теб на следващия ден. Затова носталгиците тежнеят към фигурата на властническия водач. Всички знаят кой е той; а той на собствен ред непрекъснато те уведомява какво желае от теб (предимно да си налягаш парцалите и да го славиш).

Това е към този момент проблем, по-сериозен от простата носталгия по някакво измислено минало. Отказът от непрекъснатото и целеустремено изпитание да бъдеш създател на себе си незабавно включва онази " дефолт стратегия ", която е присъща за човешкото животно. А точно: да се живее в непрекъснато и предостатъчно послушание в някаква система, чийто най-изчистен модел нормално назоваваме " феодализъм ".

Феодализмът - неравенството във връзка с властта - е " естествено " положение на индивида. Равенството е " изкуствено " положение, тъй като то е допустимо единствено сред жители. А жителят, както предупреждаваше Ърнест Гелнер, е изкуствено творение, а не " индивидът като подобен ". Всяко изкуствено създание, несъмнено, за разлика от естественото (природното) изисква непрекъснати старания по своята поддръжка. Отслабването на усилието, изоставянето на творението започва развой на неговото рушене.

Как се излиза от това състояние?

Както постоянно се е излизало: с стабилно, добре нацелено изпитание. Цивилизацията не се случва от единствено себе си; тя не е част от естествения свят на природата, а на изкуствения свят на индивида. Цивилизацията се гради и поддържа с старания. Отслабването на усилието отваря пространство за нахлуването на естествени положения. Преставаш да си поддържаш градината - и тя се трансформира в джунгла, със съответните свои жители.

Изходът от феодализма не е елементарно нещо, само че към този момент се е случвало, и то много постоянно. Знаем по какъв начин се прави. Време е да стартираме да го вършим по-сериозно, в сравнение с го вършим сега. Например: в нашия живот в нито един миг да не позволяваме появяването на носталгия по кинопрегледи или екстаз по някой като Борисов.