Здравословните мисли на една учителка
Живеем в разделни времена. Всеки е застанал на своя си полюс и се надвиква от там с останалите. Без да ги приближава. Колкото сме по-далече, толкоз по-добре. По-безопасно е. Станали сме отчуждени, дребни и самовлюбени. Къде отиде оня прочут български дух, който се носи из цялата ни история? Къде е себеотрицанието на патриотите ни, на тези дали живота си в името на свободата? Къде е наследството ни от тези велики български ханове и князе – владетели героични, дипломатични и образовани? Владетели, които се грижат за богатството на народа си, за неговото израстване и насъщни потребности? Имаме огромни държавници – можещи, мислещи и смели. Имаме персони почтени да сведем глава пред подвига и саможертвата им. Имаме ги, само че в историята ни! Та белким, никаква родова памет не е достигнала до нас? Нима нито един храбър ген не е съумял да прескочи в съвремието ни и да ни припомня от време на време чии наследници сме? Оглеждам се гузно. Часът е шест и половина сутринта – малко е рано за сходни мисли, само че до момента в който ходя по тъмната улица въпросите сами се стрелката в главата ми. Учителка съм. Отивам на работа. Ставам рано, с цел да стигна в точния момент. Здравословно е ранното ставане. Полезно е.
Часът е 6.35. Вървя по познатите улици и предусещам плануваните срещи. Те са едни и същи всякога – ранобудници като мен. Съвременници. Наближавам павилиона за готвена храна. Тук стартират работа рано. Приготвят супи за тези, които се връщат от нощна промяна. След малко те ще дойдат да хапнат по едно шкембе. С чесън. После ще се приберат по къщите си, с цел да се отдадат на подобаващ сън след работа. Аз също обичам шкембе. С чесън. Но не си го разрешавам. Особено заран, изключително, когато ходя на работа.Учителка съм. Давам образец на децата – с държанието си, с облеклата си, с миризмата си. Имам сътрудници, които не го намират за значимо, това с миризмата на чесън рано заран. Те го хапвали за здраве – какво толкоз! Искам да въздъхна. Не виждам смисъл. Вместо шкембе, заран пия чаша топла вода. Здравословно е.
Часът е 6.38. Продължавам да ходя по тъмната улица. Знам какво ще видя по-късно – баничарницата. Тук стартират работа в пет. Трябва да са подготвени със закуските рано. Наблизо има учебно заведение, а децата са гладни. То и учителите също. Мирише вкусно на прясно изпечен самун и банички. Обичам тестото, обичам миризмата на самун! Сещам се, че бялото брашно е нездравословно – ГМО. И децата го знаят. Гоня миризмата от носа си – не е здравословно. По-добре да се яде пълнозърнест самун, с мая. Да, правилно по-скъп е, само че ще ядем по-малко. Един самун за седмицата. Нося си една филийка в чантата. Аз съм учителка. Чудя се да махна ли с ръка на баничарката, само че виждам, че е прекомерно залисана в работа. Подминавам светещата витрина и пъхам ръката си в джоба. Хладно е през днешния ден. И още е мрачно, а аз вървя по пътя си.
Стигам до пиацата. Часът е 6.42. Таксиметровите водачи са идната ми среща. Те пушат на тротоара и разискват нощните клиенти и бакшиша. Говорят високо, смеят се нервно, изтощено. Наоколо се носи цигарен пушек. В тъмнината наподобява на нереален пушек. Никой не ми обръща внимание. Замирисва ми. Вече не пуша. Вредно е. Трябва да вардя гласа си. Ако желая да ме чуят тридесетте деца, които услужливо са ми поверени от страната, би трябвало да имам мощен глас. А цигарите пречат. Пък и кой ще ти дава по пет лв. за пакет цигари? Аз съм учителка. Оставям зад себе си таксиджиите. Загърбвам миризмата на самун и прясно сварено шкембе и не преставам с равна крачка по тъмната улица. Пак се възнамерявам. Странна компания си имам рано заран – готвачката от павилиона, баничарката, таксиметровите водачи. Ранобудници. Съвременници. Какъв ти прочут дух? Каква ти история?
Часът е 6.46. Минавам около кофа за отпадък. Един клошар старателно тършува вътре. Дори не ме поглежда. Мърмори си под носа и подсмърча. Облечен е в опърпано палто и влачи пазарска количка, счупена. Той има шанс. Аз не си изхвърлям боклука в тази кофа. Гледам кооперацията е нова, несъмнено са заможни хората. И боклука им също. Той знае чии отпадък да прерови. Няма да си тръгне с празни ръце. Сигурно е.
Минавам на отсрещния тротоар. Часът е 6.50. Малко преди да пристъпя в селенията на моята специалност срещам последния ранобуден заговорник по пътя си – момчето от плод и зеленчука. Аз обичам плодове. Те са здравословни. Като хляба. Но не хапвам постоянно от тях – скъпи са. Също като хляба. Нося си една ябълка в чантата. Аз съм учителка. Срещам този юноша всяка заран и го приветствам. Той мен също. Не го познавам. Не зная кой е, нито от къде е. И той не ме познава. Чернокож е, само че това не му пречи да ми споделя заран „ Добло утло ". И да ми се усмихва. Родителите ме познават, само че рядко ме поздравяват. Рядко ми се усмихват. По постоянно имат искания. Аз виждам децата им, само че с тях сме на два далечни полюса. Имам още няколко крачки до детската градина. Часът е 6.55. Спирам на входа и подвигам взор нагоре. Небето е изсветляло, сивкаво, само че към момента нощно. Студено е. Улицата е пуста. Всички спят, никой не е тръгнал за работа, никой не е отворил офиса си. А аз ще посрещна по-късно децата и ще се опитам да ги науча да бъдат хора. Достойни и почтени. Ще се опитам да ги науча да се хранят здравословно, да поддържат връзка здравословно, да обичат здравословно... Аз съм учителка.
Инфо: www.gnezdoto.net
