Живее в близката гора едно лисиче - кокетно, пухкаво, нали

Живее в близката гора едно лисиче - кокетно, пухкаво, нали си е момиче. Очите му от хитринки блещукат, гугутка зърнат ли - напряко гукат! Закърми я от раждането мама със урока " Сладкодумство и машинация " - тъй че като същинска лисичка издръжка да си търси сам-самичка.

Разказваше й приказки чудесни с поучения хем изпитани, хем лесни - по какъв начин гарван сиренцето да изпусне, зашеметен от пет-шест похвали вкусни и други всякакви басни забавни, обитаеми с лисанки общоизвестни... Такива са лисичите душички, че инак - стават единствено за якички.

Лисичето, на име Рижавелка, нахалница бе и още - хубавелка. Умееше да се промъква леко - съвсем златиста пясъчна пътека... С опашка-пламък палеше пожари и мамеше наивните пъдари, а щом се спуснат да гасят житата, хоп! - тя пък се облизва измежду яйцата.

Веднъж обаче, право измежду бостана, съгледа момък в сламена одеждa. Е, правилно, че бомбето му - протрито. Е, правилно, че лицето му - немито. Какви такива смешни хлопки носи? Но Рижавелка никакви въпроси не си зададе повече, тъй като неочакван лъч очите й премрежи, в коремчето светулки разтанцува и лятото от вътрешната страна дорисува... Под клепките искриците зелени заплуваха - от нещо разтопени. И нещо от муцунката с каприза до рижата опашка я прониза.

“И захарна невидима стреличка - боц! - шмугна се в лисичата душичка. Това ли било то - да бъдеш влюбен - да клепаш в равнищата като загубен?! ”

Бостанското чучело беше благо - мълчеше замечтано измежду бостана, а някаква досадна остаряла гарга му беше кацнала върху главата и радостно си пощеше перата.

- Какъв е рицар! - Рижавелка ахна. - Ах, тази гарга! Трябва да я махна! Как смее да му дреме на бомбето, по какъв начин смее да му цвъка по лицето! Къш, нагла птицо, че в случай че те хвана, яка ще нося със перца от гарга!

Тогава - щрак! - оказа се в клопката.

Захапаха я зъбите стоманени, светът - аха! - за малко да изчезне, само че след това измежду мъглата отново изплува. Лисичето разбра, че не сънува, че в приказките, шепнати от мама, ни думица измислена май няма. Ех, споделяше й Лиса да внимава, пътеките добре да следи - Желязна Челюст дебнела в тревите - със зъби остри, здрави и извити!

- От тези зъби криви и ръждиви сълзите ти изхвърчали лютиви! - изхлипа уловеното лисиче. - Веднага ме пусни, в случай че обичаш! И струйка кръв от лапичката капе... Желязна Челюст, помооощ, доста хапе!

Но кой на помощ да ти се притича - изключително, когато си лисиче, а пък на всички е пристигнало до гуша неистини и измислици да слуша?

Лисичето се сгуши, премаляло. " Снежинки измежду лято - бяло, бало... " - учуди се, примижа и въздъхна, в ушите му жуженето заглъхна...

- Лисиците в капан наподобяват жалки - хе, купчинка от рижави парцалки - погледна враната и кимна с значимост: - Лисичи сълзи с нараснала мокрота! Така приключват всичките умници, ех, благи мои рижави терлици...

Плашилото тогаз, сякаш беше нямо, засука вятър в златната си плява, изплете шепот с вятърната нишка и се понесе сламена въздишка:

- Ах, апелирам те, творение крилато, спомни си отминаващото лято - скитореше в бостана с цялостна гушка, не пусках вятър хлопките да люшка, че кой обича някой да му дрънка, за пикник щом излязъл е навънка... Спомни си по какъв начин ми чистеше бомбето от мравки и от паешки завеси! От мравешкия гъдел ме опази, а аз пък - боязън из теб да не полази... Спомни си по какъв начин летеше ти за двама, а аз, разперил дланите от плява, копнеех да те последвам в синевата, само че си оставах бучнат тук, в лехата...

“Капаните - разбра положителната гарга - идентични са, когато си в клопката. Понякога те щракват зъби хладни, от време на време за облаци сме гладни, но пернати, сламени и рижи, за всички ни клопката значи - грижи! ”

А след това поумува, поумува и малко за маниер се понадува, а след това с тежестта на мъдра птица се спусна до примрялата лисица и тънката пружина на клопката изщрака, щом със човка я подхвана! Желязната му челюст се раззина...

- Я гледай ти, небето стана синьо! А доскоро беше прежълтяло... Или пък за минутка съм заспало!? - продума Рижавелка и добави: - Кой тук магии с облаците прави? Навярно моят рицар дирижира и облачните фусти репетира... Навярно омагьоса тази гарга да откопчае с човката клопката... Навярно има захарна стреличка и в неговата сламена душичка!

“И паренето в лапичката стихна, и дребното лисиче се усмихна, тъй като бе схванало - вършат рани на влюбването тайните клопки, само че щом светулки в тебе разтанцува, от вътрешната страна някак раните лекува, с невидимо мехлемче маже, маже... Попитай някой влюбен да ти каже! ”

Плашилото - мълчеше замечтано. Естествено, върху бомбето - с гарга. И враната мълчеше - бе заета да нищи седем паешки завеси.

А облаците - с раници лилави пътуваха към другите страни... С дъждовните си капкови клавиши побързаха звънливо да запишат по улици, алеи, керемиди, абе въобще - кой където види - че ей това е то да бъдеш влюбен - да клепаш в равнищата като загубен! И да сприятелиш лисиче с гарга, и крадла да измъкнеш от клопката, да се стопят уроците на мама, най-много " Сладкодумство и машинация ", напълно да си забравиш хитринките и толкоз да ти свети в очите, че в някакво си там момче от плява да видиш вълшебник със сексапил за двама и то светулки в теб да разтанцува, и раните до дъно да излекува...

Дъждовното писмо нощува малко, но след него по какъв начин ухае сладко на карамел от захарна стреличка - и теб ли по небцето гъделичка?

Из " Разкажи ми в рими ", изд. Булвест 2000