Житие на света преподобномъченица Феврония В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах,

Житие на света преподобномъченица Феврония

В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах, наследник на римски шеф, бил пратен с чичо си Селин в източните страни за съд над християните. Това било време на най-жестоко гонение. Заповядано било да се не щадят християните, само че да се употребят всички средства и мъчения, с цел да се склонят те към отказване на християнската религия, а непокорните със гибел да се санкционират. Селин и Лизимах били придружавани от огромен отряд бойци, под началството на един техен роднина, на име Прим.

Селим приел с подготвеност поръчението на царя, тъй като бил със злобен и нечовечен манталитет, и също така мощно мразел християните. Той с наслада ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили много доста вярващи и страшните изтезания и смъртните санкции се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едвам на 20 години, бил мирен и добър и в детинство още бил чувал доста положително за християните от майка си, която скрито вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болежка и страдание, като гледал страданията на нещастните.

Веднъж, нощно време, той скрито повикал при себе си началника на отряда и му споделил:

- Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и постоянно желаеше и аз да приема Христовата религия. Туй аз не можах да направя, тъй като се боях от татко си и от царски яд. Но какъв брой пъти тя ми говореше за християните, молеше в никакъв случай да не им върша зло и да се старая да угодя на Христа! Аз желая да извърша това наследство. Сърцето ме боли при типа на ужасните премеждия на християните и аз взех решение да върша всичко допустимо, с цел да ги избавям. Ще ги предизвестявам за нашето доближаване и ще им давам опция да бягат!

Прим, който също жалел християните, заречен да спомага на Лизимах. И сред тях било решено да предизвестяват в точния момент християните за приближаването на Селин, с цел да могат те да се скриват, а също така да се стараят, колкото е допустимо да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.

Приближили се римските бойци до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, наподобяващ на манастир. Те се посветили на служение Богу посредством труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със непоколебим правилник. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обяснение на словото Божие. В тези събрания могли да участват и дами от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък огромно голям брой дами се събирали да слушат четене и наставление, изключително пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при вуйна си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна хубост. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна религия и дълбока мъдрост съдействали доста за разпространяване на Христовата религия. Някои дами - езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.

Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на бойците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво имат намерение да вършат. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили предпочитание да търсят безвредно леговище. С възмущение им говорела Вриена: " Как, вие още стълкновение не сте видели и към този момент авансово се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и в случай че е нужно да умрем за този, Който умря за нас? " Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали единствено игуменката, болната Феврония, която декларирала, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата гибел на светата девственица Феврония.

Почнали те с молитва да се готвят за свещено страдалчество. Игуменката най-вече се страхувала за Феврония - слаба и млада госпожица. Феврония с надълбоко примирение се готвела за великия героизъм и като знаела своята уязвимост, тя се надявала на силата Господня. " Моли се за мене, моя майко - казвала тя на Вриена, - да ме откри Господ почтена да пострадвам за Неговото име! Тогава храбро ще потегли по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се дадох обещание от детство ".

На другия ден след бягството на инокините пристигнали римските бойци. Някои християни те хванали и ги затворили в тюрма. Сели, като чул за женската обител, пратил там бойци, само че те намерили в обителта единствено три дами. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те към този момент замахвали мечове против нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, с цел да не види гибелта на духовната си майка. В това време дошъл Прим и като отстранил бойците, запита Вриена: " Къде са другите сестри? " - " Избягаха и се скриха от вас " - дала отговор тя. - " А за какво и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват ". Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.

При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С удивление той говорел за дивната хубост на една от инокините и търсел метод да избави младата госпожица от ужасната гибел. Един боец, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим мощно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат дружно с нея. На младата госпожица едвам дали време да се помоли и я повлекли на изтезание.

Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказване, и надали някой могъл да удържи сълзите си, когато младата госпожица се явила в окови пред жестокия изтезател. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.

- Робиня ли си или свободна? - бил първият въпрос.

- Робиня Христова съм - дала отговор девойката.

- Името ти?

- Християнка.

Селим бил разчувстван, като видял младата госпожица, и бил изумен от нейната дивна хубост. Той наченал ласкаво да я увещава да се отхвърли от вярата, предложил й блага, най-сетне заречен да я омъжи за своя племенник Лизимах, правоприемник на всички негови благосъстояния. Ако не приемела предлагането му, тя нямало да остане жива. С нищо не било допустимо нито да смути, нито да прелъсти младата госпожица. - " Аз имам небесен Годеник - добродушно, само че твърдо дала отговор тя - и желая да остана Нему вярна. Не труди се на вятъра! Нито заканите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят ".

Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената неотстъпчивост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала учудване у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж зов от възмущение се изтръгвал из тълпата фенове. Народът с зов и сълзи молел да пощадят младата госпожица, която биели грубо, опалвали с огън и на която най-сетне отрязали ръцете и краката. Селин бил безсърдечен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока тъга гледали на смъртното наказване, което не могли да предотвратят. И чудна смяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил това, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката посредством своите премеждия избавя и него и го довежда до Христа. Когато най-сетне на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.

Наказанието не закъсняло да реализира Селин. Той пристигнал в квартирата си в някакво буйство и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да приказва с никого. Изведнъж някакъв смут го обзел. Той ужасно взел да охка. Ударил си главата о мраморния дирек и мъртъв паднал на земята. Общото разстройване и звук дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо неизмеримо. Той пристигнал и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: " Велик и блажен е Богът на християните, Който отмъсти за почтената кръв! " Той заповядал да изнесат вън от града натрупа на умрелия и да го погребат по езически бит, а на всички християни да известят, че те без боязън могат да се върнат в града и да участват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.

Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал неотстъпчивост във вярата и самообладание в страданията. Дошъл Лизимах дружно с Прим. " Отсега отхвърлям служението на кумирите - споделил Лизимах, - оставям всички мои благосъстояния и желая да бъда раб Божи! " На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския духовник за своето предпочитание да одобряват свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в писания и ограничения.

Оттогава в манастира всяка година тържествено се празнува паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа гибел. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица сред девойките, които пеели на клироса, и чудеса се правили при нейната гробница.

Свети преподобни Дионисий Атонски

Преподобни Дионисий се родил в село Корица или Горица, Костурско. Родителите му били от незнатен генезис, само че живеели в доволство измежду своята селска конюнктура и били благочестиви. Въпреки елементарния си генезис Дионисий, с помощта на родителските грижи, положил положително начало на своето обучение и при съдействието на Божията берекет постигнал такава степен на разсъдливост, че поискал да остави всичко материално и краткотрайно, с цел да придобие духовното и безконечното, и целият се посветил да служи на Бога.

Дионисий имал по-голям брат Теодосий. Те като братя по плът при идентични качества на сърцето и характера се придържали към идентични правила на живот. На 18-годишна възраст Теодосий поискал да види Цариград, с цел да може измежду благочестивите тамошни монаси да си откри опитни ръководители в житейския път и да схване от тях нужните директиви. Оставил родния си край, родителите и брат си, Дионисий, който тогава бил още дете, тръгнал за Цариград и първо се явил в патриаршията, като извънредно място и пристанище на монаси с изпитан живот, които сформират цвета и хубостта на Църквата. Той си изпросил разрешение да се настани там, и, от една страна, усвоявал началата на подвижническия живот, а, от друга, се обучавал на всичко, което трябвало да знае от външното обучение. При своите отлични качества Теодосий задоволително изучил Свещеното Писание и догматите на вярата, заради което се радвал на всеобщо почитание и любов, толкоз повече, че се отличавал с мирен манталитет, бил вежлив в връзките и диалозите си с другите, изумителен в подвижническия си живот и над всичко самият му външен тип бил доблестен и прелъстителен. Тези негови качества не могли да останат скрити и за самия патриарх. Чул за добродетелния му живот, той му обърнал изключително внимание, заради което го ръкоположил на първо време за дякон, а след това и за духовник, като мощен в словото и изумителен в познанието на Свещеното Писание.

Като духовник Теодосий почнал да живее още по-строго, а това станало причина да се появи в него сърдечно увлечение към пустинна тишина и мълчание (исихия). В този блян към усамотение той напуснал Цариград и отпътувал за Света Гора. След като обиколил някои манастири и келии, той постъпил в братството на Филотеевата обител. Тукашните братя по името на своята обител били боголюбиви и първоначално служели на Теодосий за пример на подвижнически живот. Но по-късно той надминал всички и станал образец за другите и същинско бижу на боголюбивото приятелство. Междувременно починал игуменът и братята молили Теодосий като умел и заслужен да стане лидер на духовното стадо. Като същински послушник, той приел игуменския скиптър и при помощта на Божията берекет по този начин умно ръководел всички по пътя на монашеското житие, че името му се прочуло по цялата Света Гора и мнозина идвали при него за душевна изгода.

След като Теодосий отпътувал за Цариград, малолетният Дионисий чувал за монашеския живот на брат си и енергично поискал да посвети и себе си на Божие служение. Но тъй като на Атон не приемали доста млади като него, наложило му се да изчака до своето пълноправие. Тогава като орел литнал към Света Гора, и то при брат си във Филотеевата обител.

След някое време игуменът постригал в монашество брата си Дионисий, който благодарил на Бога за осъществяването на своето отдавнашно предпочитание. Под мъдрото управление на брата си той почнал да напредва в подвизите, подражавайки на благочестивите старци. А Теодосий почнал да го занимава с проучването на Свещеното Писание и с божествените догмати на Църквата, по-късно го назначил за еклисиарх, а още по-нататък посредством епископа на Иерисо го ръкоположил за дякон и на 30-годишна възраст - за презвитер.

Но божественият Дионисий, надвишаващ със сърдечна обич към Бога и стремейки се към по-висши подвизи на пост, молитва и съвършена беднотия като античните богоносни отци, решил да потъне в дълбоката атонска пустиня, където при напълно мълчание (исихия) и ненарушима тишина да се занимава с умната молитва и да беседва единствено с обичания Спасител. На юг от върха Малък Атон намерил пещера и покрай нея извор с прелестна вода. Той благодарил на Бога и останал там без нужните средства за живот. Хранел се духовно с четене на Свещеното Писание и с молитва, а за храна на тялото му служели кестените в гората и дивата горска растителност. Когато му се прищявало да хапне самун, той се спускал до някоя атонска келия или манастир и отново потъвал в своята пустинна пещера.
Така минали три години. Дионисий най-сетне постигнал съвършенство, откакто толкоз време очиствал своите телесни и душевни усеща с молитва и пост. Тогава се явил при него един от опитните подвижници на Света Гора и изискал благословението му да се засели до неговата пещера. С огромен труд съумял да измоли разрешението му, тъй като той строго пазел своето мълчание (исихия). Подир него пристигнал и различен брат, двамата си построили колиби и се подчинили на Дионисий с абсолютно смирение на неговата старческа воля. Но както град не може да се укрие, когато стои точно на планина, по този начин и подвизите на Дионисий се разчули на всички места и цялата Света Гора се изпълнила със славата на неговото име. Вследствие на това мнозина идвали при него за напътствие и изявявали предпочитание да останат под неговото старческо управление.

Междувременно брат му Теодосий бил покорен от турски морски разбойници както през нощта против Благовещение дружно с някои братя ловял риба на морския бряг. Пленниците били отведени в Бруса, изплатени от тамошните християни и пуснати на независимост. Вместо на Атон, Теодосий отишъл в Цариград, където го познали и задържали. Случило се тогава да почине митрополитът на град Трапезунт, където по това време се намирал византийският император Алексий Комнин. Патриархът срещу волята му ръкоположил Теодосий за свещеник, възвел го в митрополитски ранг и го изпратил в Трапезунт. Там Църквата и императорът го приели тържествено и радостно, тъй като той бил във всяко отношение безупречен: с привлекателна осанка, със мощно и сладко слово, привлекателен в връзките си, със сърдечна непорочност и свят живот, обладавал обширни и дълбоки знания по Свещеното Писание, историята, догматиката и каноните на Църквата.

Като слушал всичко това, Дионисий се радвал за брата си. А като научил, че брат му имал разположението на императора, той намислил да се възползва и да получи помощ за своята новострояща се обител както от митрополита, по този начин и от императора.

Теодосий показал на императора брата си, който му предложил да стане ктитор на неговия новостроящ се манастир. Императорът бил разчувстван от предлагането, приел го с подготвеност и издал нарочна грамота, с която задължавал и приемниците на царския трон да се грижат за тази обител. И манастирът дълго време получавал от царската хазна по 1000 сребърници годишно.

Преподобният издигнал превъзходен храм в чест на свети Йоан Предтеча, прокарал тръбопровод и направил всички манастирски сгради. Така се появила светогорската обител " Свети Йоан Предтеча " в 1380 година след Рождество Христово.

Но подарените средства не стигнали за цялостното благолепие на манастира и храма, по тази причина се наложило преподобният Дионисий отново да пътува до Трапезунт за нови помощи. Но когато се завърнал в манастира, той го заварил запустял и ограбен от турски морски разбойници, които отвлекли в плен и всички негови монаси. С получените суми той трябвало да изкупва пленените свои монаси и отново останал без средства за довършването на градежа и украсата на църквата.

Преподобният разказал на брат си и на императора за станалото злощастие. Императорът заречен нова помощ, само че Дионисий не доживял осъществяването на това заричане. След няколко дни настъпил последният му ден. Препоръчал своята обител на брата си и на императора, и в тяхно наличие, с молитва на уста, отишъл при Господа на 72-ата година от рождението си, на 25 юни. Трапезунтският митрополит тържествено погребал брат си, от чийто гроб след това почнали да стават чудеса, когато вярващите молитвено призовавали преподобния за неговата плодородна помощ.

Свети преподобномъченик Прокопий Варненски

От Атонски патерик

Преподобномъченик Прокопий произхождал от покрайнините на Варна. Бил наследник на благочестиви родители. Като станал на дванадесет години, той поискал отшелнически живот, по тази причина оставил родители, роден край и сродници и се отдръпнал на Света Гора. Като дошъл там, изначало той решил да се запознае със съществуващите разнообразни типове отшелнически живот. Накрая избрал отшелническия живот и се подчинил в смирение на един дъртак, на име Дионисий, който се подвизавал в скита " Свети Иоан Предтеча " (Основан през ХIV век от българина преподобни Дионисий, родом от село Корица (Горица), Костурско). А след време приел от него монашеско пострижение, което от дълго време желаел. Блаженият по природа бил чистосърдечен, декориран с особена елементарност на нравите и мнозина се възхищавали на неговата добрина, смирение към стареца и самообладание в компликациите на аскетическия живот.

Но врагът на човешкото избавление не търпи да гледа такива добродетели в един младеж. Затова в своята завист недоволен срещу него със мощна духовна битка и почнал всеки ден да му подухва намерения да се върне в света. Бедният Прокопий не устоял на тези намерения и решил да напусне мястото на своите подвизи. Явил се в град Смирна. Като дошъл тук, врагът почнал да му внушава различен умисъл, по-лош от първия: тъй като оставил подвизите на покаянието и не устоял в тях търпеливо до дъно, а се върнал в света, то безусловно ще бъде подложен на изтезание. Смущението на душата му изключително се нараснало, когато разбрал, че мнозина го окайват за това, че напуснал светогорския скит, и това го хвърлило в обезсърчение и го довело до решимостта да изпусне от ръцете си котвата на благочестивата религия. И както там не се сетил да потърси наставленията на стареца си и не запомнил да получи благословението на духовния си отец, по този начин и тук не помислил да открие някому тази своя мрачна мисъл и да помоли за добър съвет, заради което се получило неговото горчиво и тъпо проваляне. И по този начин, без да открие никому своето желание, един ден той отишъл при градския кадия (съдия). Стражарите го попитали:

- Какво искаш? Някаква молба ли носиш на кадията, или искаш да станеш мохамеданин?

- Прокопий дал отговор:

- Да!

Стражарите с огромна наслада и тържествувайки незабавно го показали на кадията. Нечестивият кадия се зарадвал не по-малко от стражарите и запитал Прокопий:

- Наистина ли желаеш да се обърнеш към нашата религия?

- Да, в действителност - дал отговор окаяният, - като не запомнил своите строги клетви, обещанията за безконечни наслади и страха от безконечната тъга. Но тъй като застанал пред кадията не в монашеското си облекло, а граждански, кадията го попитал:

- Защо носиш брада?

Отстъпникът дал отговор:

- Отдавна взех решение да сменя вярата си и по тази причина прибързано пуснах брада.

Това още повече зарадвало кадията, тъй като виждал, че отстъпникът от цялата си душа се обръща към тяхната вяра. Веднага нечестивецът го огласил със своето душепагубно оглашение, заповядал му да произнесе някои хулни думи, което отстъпникът и направил, посъветвал го да остане корав в своята увереност и след 15 дни турците му наложили към този момент и самия щемпел на своето нечестие - обрязали го.

Но дивни са Твоите ориси, Господи! Щом отстъпникът приел на себе си този противен щемпел, мисълта му се изменила, съвестта му почнала да го гризе, и той обезверен от това, пристигнал в схващане и решил безусловно да потърси лек за душата си. Като намерил комфортно време, той скрито отишъл при собствен предходен другар свещеник, който го познавал още когато бил в светогорския скит. Щом го видял облечен като агарянин, духовникът се изненадал и попитал:

- Какво е станало с тебе? Защо си в такова състояние, почтено за сълзи и стенание?

Тогава отстъпникът му разказал всичко станало и прибавил, че има желание да умие душата си от ужасния грях на отречението посредством проливане на своята кръв. Духовникът му декларирал:

- Брате, това, което ми казваш, е положително, и дори свято, само че добре си намерения за огромните и жестоки мъчения, които ще ти причинят нечестивците! Хубаво намерения, с цел да не се окажеш още веднъж заслужен за недоволство! Ако си пристигнал да се посъветваш с мене като с свещеник, то аз ти приказвам с възприятието на другар и татко... Милостта Божия няма край към нас неверните и няма грях, който може да победи Божието великодушие. Затова те поучавам да се върнеш там, откъдето си пристигнал, и там да оплакваш своя грях. Надявам се, че Бог ще прояви към тебе Своята благосклонност!

Но разкаяният дезертьор дал отговор:

- Зная, че ще би трябвало да изтърпя доста и жестоки мъчения от нечестивците. Но аз безспорно се надявам, че Божията помощ, която всеки път е укрепявала и укрепява мъчениците, ще помогне и на мене да понеса всички премеждия за Христовото име.

Духовникът видял твърдостта на неговата мисъл и благословил желанието му.

Оттогава мъченикът почнал по-често да го посещава, като правел това с огромна нерешителност 15 дни, до момента в който позарасне раната му от беззаконното обрязване. След като болките попреминали, един ден той споделил на духовника:

- Това е последният ден на нашите срещи, тъй като взех решение още през днешния ден да застана пред нечестивия съд, по тази причина и пристигнах, с цел да се сбогувам с тебе.

Тогава дружно изпели молебен канон на света Богородица, разцелували се с последно целование и излезли, като духовникът вървял след него до самото съдилище. Мъченикът застанал пред кадията, хвърлил от главата си зелената мохамеданска чалма и с огромна храброст почнал да изобличава тяхната вяра и да упреква нейния създател. Агаряните изначало мислели да трансформират настроението му с побои и затвор. Но като нямали триумф, почнали да му дават обещание всевъзможни богатства, високи длъжности и чинове. Мъченикът дал отговор на техните съблазнителни обещания:

- И целия свят да ми бяхте дали, отново нямаше да измененията моето разположение!

Виждайки непроменимата му мисъл, беззаконниците изпаднали в огромен ужас и нямайки време да се занимават с изтезания, решили неотложно да му отсекат главата. Защото тъкмо тогава се получил султански ферман, с който се съобщавало, че царството на агаряните се намира в заплаха от нападащи врагове и се заповядало бързо да се вземат решение всички огромни и дребни каузи, с цел да могат да се заемат с отклонение на заплахата.

Когато мъченикът бил доведен на лобното място, неговата храброст, успокоение и геройство хвърлили в учудване агаряните, и никой от тях не смеел да го обезглави. Варварите се засрамили сами от себе си и почнали един различен да се канят, само че все пак никой от тях не се решавал да обезглави мъченика. Но имало един дезертьор от Христа, прочут на всички със своята жестокост и надминаващ другите със злобата си - него довели на лобното място и той извършил това, което не могли да сторят естествените варвари, и по този метод препратили душата на страдалеца при праведния Съдия, с цел да получи от Него страдалчески венец.

Това станало в град Смирна на 25 юни 1810 година, в събота. По молитвите на Христовия мъченик Прокопий да се сподобим и всички ние с безконечните богатства. Амин.