Житие на св. преподобни Ксенофонт и Мария и синовете им

Житие на св. преподобни Ксенофонт и Мария и синовете им Йоан и Аркадий

Преподобни Ксенофонт, брачната половинка му Мария и техните синове Йоан и Аркадий живели през V век в Цариград. Ксенофонт бил благороден патриций и Бог благословил християнският му брак с двама сина - Йоан и Аркадий. Голямо било благочестието на този богат придворен, който правил всичко, с цел да даде на обичаните си деца напълно образование освен посредством едно ослепително обучение, само че и с персоналния си примерен образец на извънредно благодетелен християнин. За да обогати техните познания, той ги изпратил да се учат в остарелия финикийски град Бейрут, където по това време имало фамозно учебно заведение. При изпращането им благородният татко произнесъл дълго и прелестно напътствие, което е задоволително за цялостен учебник по същинско християнско образование.
Придружени от своите прислужници, благородните младежи се качили на наетия транспортен съд и попътния вятър опънал платната, с цел да ги води към финикийските крайбрежия. Пътуването почнало прелестно, само че внезапно се извила все по-застрашителна стихия. Разбушуваните талази подмятали кораба като жалка черупка. Напразно моряците свлекли палтната и използвали всички средства, с цел да спасят кораба, себе си и своите неопитни пасажери. Моряците показали рядко непочтеност: като си давали тип, че вземат защитни ограничения, те се измъкнали с единствената избавителна лодка и оставили кораба с пасажерите на произвола на морската буря. Достойни за своите родители, изпадналите в неволя младежи горещо се молели на Бога да пощади младия им живот от гибелните талази, които напирали да разломят на части целия транспортен съд. Йоан и Аркадий мислели в тези страшни минути повече един за различен, за родителите си и за своите прислужници, в сравнение с за себе си. Пълно поражение разчупило на части кораба, момчетата съблекли облеклата си, заловили се за обособени корабни парчета и големите талази ги откъснали един от други в разнообразни направления. Повече никой никого не видял. Всеки мислел другия за погинал. Но Бог не оставил никого да погине. Всички до един се избавили, изхвърлени на разнообразни крайбрежия.
Излязъл на морския бряг, Йоан скърбял повече за гибелта на благия си брат. Той и не помислил да се връща вкъщи си, с цел да занесе такава страшна новина на родителите си и като че ли съжалявал, че единствено той е останал жив. Преживяният заплашителен смут направил цялостен поврат в душата му. Едва що избягнатата гибел по-ясно от всичко му посочила суетността на земните преходни богатства и той още на брега решил да скрие своята горест и да потърси душевното си избавление в някой от околните манастири. Той старателно се помолил на Бога да насочи неговите стъпки и скоро се озовал пред портите на една света обител. На почукването се откликнал монахът-вратар и доста се учудил от типа на младия пътешественик. Той му подал дреха да скрие голотата си, подкрепил изчерпаните му сили с храна и го разпитал за неволята, която го е довела в този тип в манастира. Като разбрал, че корабокрушенецът горещо желае да стане негов другар, вратарят съобщил на игумена за клетия пътешественик и неговата молба. Игуменът ведната изслушал Йоан и неговата проницателност му разкрила, че пред него стои един предстоящ Божи ласкател, тъй като реданието твърди, че това бил самия сетнешен св. Йоан Лествичник. Йоан бил признат в манастира.
Подобна била ориста и на по-младия брат Аркадий. Сродни по кръв и по дух, двамата братя стигнали до едни и същи решения след претърпяната злополука. Той имал щастието да срещне на пътя си един проникновен и свят дъртак, който го утешил със известието, че брат му и останалите техни спътници от кораба са живи и че всички са постъпили в манастири. Това още повече утвърдило решението на Аркадий да последва техния образец и се хвърлил в нозете на стареца с молба да го посвети в отшелнически чин. Старецът го завел в Сукийската обител на св. Харитон, постригал го и му дал монашеска килия.
Изминали две години без никаква новина от двата синове. Ксенофонт и Мария с растяща паника на вятъра чакали новина от своите обичани чеда. Най-сетне бащата изпратил правилен прислужник в Бейрут да потърси младите си господари, само че той не разкрил никаква диря от тях. Сам решил да ги потърси в далечна Атина, която била най-прочутото средище на тогавашната начетеност, само че и тук търсенията му останали безуспешни. Отчаян тръгнал правилният чиновник за Цариград, само че спрял по пътя да почине в един крайпътен дом и там разпознал в лицето на един пътуващ за Светата земя духовник едного от прислужниците, които преди две години тръгнали с младите господари за Бейрут. И разбрал страшната истина. Този духовник също мислил, че е единственият, който е претърпял корабокрушението. Той също нямал сили да занесе такава голяма тъга в дома на положителните си господари и, прикрит под покайното монашеско облекло, мислел да отнесе жестоката истина в гроба си.
Голяма била тъгата на правилния прислужник и с доста сълзи оплакал горката орис на клетите младежи и на още по-нещастните им родители, които внезапно били лишени и от двамата си сина.
Привлечени от рева му, близките разбрали за великата неволя и го увещали да се завърни и да заяви на господарите си за станалото. Той дошъл в Цариград, влезнал в палата на Ксенофонт, само че не посмял да се яви пред никого. Видели го да седи в дълбока тъга и незабавно съобщили на Мария за завръщането му. Тя заповядала незабавно да се яви при нея, само че той не могъл да каже внезапно истината. Отговарял уклончиво и се оправдавал, че изгубил писмото на Йоан и Аркадий, които пишели, че били живи и здрави. Но майчиното сърце предусетило нещо неприятно и той повече не издържал.
С горки ридания преданият чиновник разказал за гибелта на кораба и на нейните синове. Но вместо да припадне от разкъсваща майчинска тъга и да избухне в неудържими ридания, вярващата майка повторила с християнски думи старите древен слова на многострадалния Иов. Тя забранила на прислужникът да споделя комуто и да било за случилото се и зачакала своя мъж, който още не бил се прибрал в къщи.
Когато тя му съобщила за сполетялото ги злощастие, благочестивият и безпределно лоялен на Божията воля Ксенофонт не останал по-долу от героичната си брачна половинка. Двамата се затворили в своята молитвена стая и през цялата нощ променяли сълзите с молитва и спомен за синовете си с вяра за бъдещия живот на своите чисти и праведни чеда. Изморени от мощните прекарвания, те задремали и Бог ги утешил с чудно привидение на техните деца, от което пламнала вярата им, че те вероятно не са починали. На сутринта решили да заминат за Йерусалим.
Когато били в покрайнините на реката Йордан, те срещнали прозорливия дъртак на дребния си наследник Аркадий. Той устроил общата щастлива среща на първо време сред двамата братя - монаси, а по-късно и на синовете с техните родители. Тази среща станала в храма Гроба Господен. Братята се познали един различен и прегърнати изливали в радостни сълзи горещата си признателност към Бога за своето неизмеримо намиране в ангелския облик на иноческия героизъм. Но родителите не могли да познаят двамата си сина - толкоз доста били те изменени от строгия молитвен и постически живот в своите манастири. Най-сетне в страноприемницата, където били отседнали Ксенофонт и Мария, старецът предиздвикал Аркадий да опише пред родителите си своята и на брата си история. Неизказана била насладата, неспирни били общите сълзи от това богоустроено събиране на цялото благочестиво семейство на Ксенофонт.
Старецът извършил молбата на родителите да постриже и тях в монашество, след което ги наставил в пътя на иноческото житие. Мария постъпила в женски манастир и достигнала върхове на монашеското съвършенство, като била удостоена с дара на чудотворството и с блажено отшествие във вечността на Божиите угодници. Йоан и Аркадий отишли със стареца си в пустинята, където ги последвал и Ксенофонт, откакто раздал цялото си имущество на бедните и освободил всичките си плебеи. Ксенофонт също се популяризирал с подарък на знамение, а цялото семейство било причислено от Църквата в лика на светците поради дивните подвизи на своя монашески живот.