Жената на популярния певец и музикант Васил Гюров - Мария,

Жената на известния артист и музикант Васил Гюров - Мария, чува два пъти от лекарите страшна диагноза. Мария, която е майка на три деца, се изправя пред най-големите си страхове.

Тя има смелостта да се изправи лице в лице с най-големите си страхове, да ги одобри и да продължи напред. И в този момент, точно на Цветница, изиска да приказва - за диагнозата рак и за изборите, които правиш, откакто чуеш сходна вест. 

Мария Кавлакова е успешна, непримирима и мощна – тя е войник. А животът й се трансформира през лятото на 2022-ра.

Стъпвала е на някои от най-големите фешън сцени в края на 90-те – става модел на 16 години и в продължение на 10 години дефилира в Турция, Гърция, Франция, Германия, Италия, Япония. Днес се занимава с цифрова реклама и е съветник за програмен продукт на телевизионни стратегии. 

" Случи се по този начин, че забелязах ексцентрично отичане в коремната област и потърсих лекар. Първоначалната диагноза, която външно можеха да дадат докторите беше киста. С изискването, че аз бях ходила на обзор към 5-6 месеца преди този момент. Претърпях интервенция, от която извадиха много огромно обучение – към 15 см, което по време на проучването се оказа, че е недоброкачествен израстък ", връща лентата не доста обратно Мария пред bTV. И продължава:

" За зла орис или добра, аз бях на морето и го разбрах по телефона. За миг не съм си помисляла, че ще чуя такава диагноза… И да кажа почтено, мисля, че в положение на потрес, човек не може да си спомни първата си мисъл. Със сигурност не е била приятна.

До мен в този миг беше брачният партньор ми. И това, което си припомням е, че видях поддръжка и боязън по едно и също време в очите му. Аз просто се облегнах на рамото му и това беше – безмълвно.

Честно казано, след първичния потрес – задавах си го. То по този начин се случи, че след такава диагноза, трябваше да претърпя още една интервенция, с цел да махнат всички органи в региона. И тогава към този момент доста мислех и са ми минавали през акъла въпроси " с какво го заслужих? ". Сега, гледайки обратно, знам, че това са моменти на уязвимост и на горест, на обезсърчение, в които човек изпада, с цел да може да изживее дадената страст. И откакто я изживее, може да се събере и да продължи напред.

На въпрос дали е разрешила да остане в някоя от тези страсти, с цел да ги изживее, Мария отвръща по този начин:

" Може би да, само че в моментите, в които бях сама. Някак не желаех да го демонстрирам пред хората, най-много пред децата си, пред брачна половинка ми, пред моите родители, тъй като знам, че за тях е още по-тежка тази диагноза. Защото те не са вътре в моята глава и не знаят аз какво мисля. Пък аз вътрешно някак събрах сили и знаех, че ще се оправя.

Първоначално си мислех, че не е редно децата да знаят. Защото са дребни, тъй като би трябвало да им се спести. Обаче по-късно, замисляйки се – децата си персони от момента, в които се родят и ние би трябвало да се отнасяме към тях като такива.

Дори от дребни те отново показват своето мнение, отново желаят да имат избор и аз взех решение, че те са хора – каквато съм аз, какъвто е брачният партньор ми и взех решение, че няма потребност да им спестявам. Най-малкото, тъй като в даден интервал в бъдещето, в случай че те схванат какво е било и не са знаели, са щели да се усещат доста гадно.

Мисля, че им беше мъчно. Няма учебник за това нещо. Освен това, всеки човек реагира по друг метод. Аз, в моя случай, не желаех да приказвам с околните си. Защото не желаех да ги товаря. И не мислех, че те могат да разсъждават трезво в тоя миг, тъй като са били замъглени от това, че аз пострадвам.

Затова образувах един щаб, от 4 мои приятелки, на които имам безусловно доверие, те са прекосявали през много тежки моменти и знаех, че са крепко стъпили на земята, просто по този начин го усетих. Заедно с тях направихме всичко, моите близки получаваха финалната информация, която аз желаех те да имат.

След като схваща за заболяването и минава през всички страсти и решения, Мария споделя историята си и с абсолютно непознати хора в една от най-големите фейсбук групи.

" Това наподобява малко на това да отидеш в един бар, да не познаваш бармана и да си излееш цялата душа. Но в моя случай търсех хора, които са минали през това. Защото те знаят къде съм, какво претърпявам. Получих голяма вълна от поддръжка и известия от дами, които са минали през това. И съм доста признателна. За момент не ме е било позор.

Аз се намирам в доста положително положение на духа. И това го дължа на себе си, тъй като признах за някои страхове, които съм считала, че една жена – мощна и на мястото си не би трябвало да споделя и да признава. И второто – че аз се доверих на лекарите. Смятам, че в случай че човек не се довери на лекарите, ще стартира да търси помощ на едно, второ, трето място и това стига до една страхотна обърканост, в която доста елементарно можеш да потънеш, тъй като нито едно от нещата няма да дава своя резултат ", споделя тя.

След като чува за повторно същата диагноза обаче, и схваща, че заболяването се връща заболяването, с нея се случва още нещо, което през днешния ден сигурно ще даде сили и убеденост на мнозина.

" Загубих много по-солидно, в сравнение с първия път. Просто тъй като смятах, че няма да се върне. И в началото дори не можех да допускам – мислех си, че става въпрос на неточност в проучванията, тъй като аз физически не съм усещала нищо. Имах няколко дни, които минаха…безпаметно. Не ги помня. И по-късно нещата се канализираха и се събрах. И към този момент като мина толкоз време, то в действителност няма и една година, де, намирам, че всяко затруднение е скрита опция. "

Сега сега не ме е боязън от нищо. Но в случай че пристигна тук една змия – боязън ме е от змии. Страх ме беше от всяка от интервенциите. Страх ме е от ортодонт. Страх ме е от игли. От доста неща ме е боязън. Това е нещо, което мога да призная с лекост. Но преди 2 години щях да кажа, че не ме е боязън от нищо.

И аз през целия си живот обратно не съм смеела да кажа, че имам проблем, че нещо не е наред, че не мога да се оправя с обещано нещо. Аз постоянно съм била супер мощна ", споделя още тя. 

А първата й мисъл заран, щом отвори очи е: " Че би трябвало да разхождам кучето. Независимо дали е зной или минус 15. Но по-късно стартирам с проектите за деня – децата, работата – напълно общоприети мисли. "

Дали счита борбата за извоювана? " Не мога да кажа. Чувствам се доста спокойна. Може би, тъй като съм си взела уроците от нея. И не я помня с подобен интензитет, с какъвто беше. Просто считам, че добитият опит, даже да ми се случи отново, ще отвръщам много по-равно.