Голям успех за българската поезия
Жан-Пол Гавар-Пере
Кирил Кадийски: Новата Герника
Кирил Кадийски е безспорно най-големият актуален български стихотворец, вдъхновен лирик, обвързван със Сизиф, Орион, Орфей. Неговият зов е зов на хладнокръвен човек. Той помни всичко, само че не ни лишава и от някаква вяра, даже когато злото е на всички места край нас. Оглеждайки своя изминат път от гара „ Надежда “, той напредва като Бодлер към пъкъла или към небето, все едно. То обаче е това, което го притегля.
Никога не го впечатляват единствено забележимото в човешката същина или лъжливия фон на света, който пресъздава. Той навлиза в дълбокото, по тази причина думите му звучат като изстрели, които не заглъхват. Авторът се опълчва против всичко край него, превъплъщава се и поема ролята на поета.
Неговата „ Нова Герника “, следвана от „ Под синьото небе над жълтите жита “, е шедьовър.
Ако пропуснем или недовидим нещо, създателят ни го напомня с цялата си мощност. Тя прекатурва личната ни природа. Кадийски не изневерява на себе си и на нас даже, когато ни изпълва с убеденост, само че и със подозрения и молебствия към небето. Небе, за което може би самичък Бог се съмнява, че е леговище.
Надеждата звучи в поезията му, въпреки с напредването на времето да понижава. Чрез своята религия в „ пре-раждането “, по този начин скъпо за Клодел, той се пробужда измежду черната кал и написа: „ към момента жив съм. Будя се. И безсънен, виждам отново:// измежду прахуляк от стронций към върха плешив// главата на Орфей Сизиф търкаля “... Личи заричане, подкрепяно от думи за неотложна помощ, спонтанни и откровени, даже в случай че това е цената, която би трябвало да се заплати за всичко, обречено да изчезне. Безспорно всеки пази по нещо от пребиваването си в пъкъла. Дори когато Кадийски написа в един свят, опустошен от вътрешната страна, той застава лице в лице със злата орис. Той не просто изрича болката в своите стихове. Той написа, черпейки сили от своите корени и извори, с цел да предотврати бъдещи спорове, изгубени или тлеещи войни.
Той слага на напред във времето казуса за традицията и новаторството посредством нов и невероятен лиризъм. Срязва с ножица бодливата тел, която огражда крепостта на традицията и канона. Той няма какво да губи и пресъздава авангардизма по собствен метод. Показва хаоса и го унищожава, напряко хапе без да лае, дебнейки за разбойник; нов основател, нов саморасъл нравоучител, даже нов демократ.
Разделена (в директното значение на думата) сред профанното и сакралното тази книга е поетически „ жест “, чиито истински характерности са езикъти неизбежното му разследване: от време на време скритото, само че постоянно фундамен-тално групово отношение.
Така Кирил Кадийски ни учи да виждаме друго. Това е деяние на нашата същина, чиято същинска цел е да върне в придвижване някои заспали функционалности.
Превод от български: Силвия Вагенщайн, издателство „ Мишел дьо Мол “, Париж, септември 2024 година, 104 стр. 20,00.
превод от френски: Соня Александрова
Из изявление на Патрик Вагнер с поета в сп. „ Ливр’aрбитр “,
Париж, юни 2022 година
През май 1989 година участвате в патриотични революционни демонстрации в Киев, към момента под руска окупация
и тогава не ви липсва храброст... Къде са поетите през днешния ден, борбите остават, само че ние като че ли към този момент не ги чуваме („ Поетът е заточеник – от републиката на кресливците в царството на глухите “)?
К.К.: За жал вие сте прав – през днешния ден доста от поетите са глухи за борбите, които освен не са престанали, само че и не престават с още по-голяма настървеност. Поетът (творецът) може да е ням, единствено в случай че се споделя Бетовен. Колкото и еретично да прозвучи, ще кажа: свободата е пагубна за създателя. Тя би трябвало да го интересува не като завоювана територия, а като път към тази територия...
Кирил Кадийски: Новата Герника
Кирил Кадийски е безспорно най-големият актуален български стихотворец, вдъхновен лирик, обвързван със Сизиф, Орион, Орфей. Неговият зов е зов на хладнокръвен човек. Той помни всичко, само че не ни лишава и от някаква вяра, даже когато злото е на всички места край нас. Оглеждайки своя изминат път от гара „ Надежда “, той напредва като Бодлер към пъкъла или към небето, все едно. То обаче е това, което го притегля.
Никога не го впечатляват единствено забележимото в човешката същина или лъжливия фон на света, който пресъздава. Той навлиза в дълбокото, по тази причина думите му звучат като изстрели, които не заглъхват. Авторът се опълчва против всичко край него, превъплъщава се и поема ролята на поета.
Неговата „ Нова Герника “, следвана от „ Под синьото небе над жълтите жита “, е шедьовър.
Ако пропуснем или недовидим нещо, създателят ни го напомня с цялата си мощност. Тя прекатурва личната ни природа. Кадийски не изневерява на себе си и на нас даже, когато ни изпълва с убеденост, само че и със подозрения и молебствия към небето. Небе, за което може би самичък Бог се съмнява, че е леговище.
Надеждата звучи в поезията му, въпреки с напредването на времето да понижава. Чрез своята религия в „ пре-раждането “, по този начин скъпо за Клодел, той се пробужда измежду черната кал и написа: „ към момента жив съм. Будя се. И безсънен, виждам отново:// измежду прахуляк от стронций към върха плешив// главата на Орфей Сизиф търкаля “... Личи заричане, подкрепяно от думи за неотложна помощ, спонтанни и откровени, даже в случай че това е цената, която би трябвало да се заплати за всичко, обречено да изчезне. Безспорно всеки пази по нещо от пребиваването си в пъкъла. Дори когато Кадийски написа в един свят, опустошен от вътрешната страна, той застава лице в лице със злата орис. Той не просто изрича болката в своите стихове. Той написа, черпейки сили от своите корени и извори, с цел да предотврати бъдещи спорове, изгубени или тлеещи войни.
Той слага на напред във времето казуса за традицията и новаторството посредством нов и невероятен лиризъм. Срязва с ножица бодливата тел, която огражда крепостта на традицията и канона. Той няма какво да губи и пресъздава авангардизма по собствен метод. Показва хаоса и го унищожава, напряко хапе без да лае, дебнейки за разбойник; нов основател, нов саморасъл нравоучител, даже нов демократ.
Разделена (в директното значение на думата) сред профанното и сакралното тази книга е поетически „ жест “, чиито истински характерности са езикъти неизбежното му разследване: от време на време скритото, само че постоянно фундамен-тално групово отношение.
Така Кирил Кадийски ни учи да виждаме друго. Това е деяние на нашата същина, чиято същинска цел е да върне в придвижване някои заспали функционалности.
Превод от български: Силвия Вагенщайн, издателство „ Мишел дьо Мол “, Париж, септември 2024 година, 104 стр. 20,00.
превод от френски: Соня Александрова
Из изявление на Патрик Вагнер с поета в сп. „ Ливр’aрбитр “,
Париж, юни 2022 година
През май 1989 година участвате в патриотични революционни демонстрации в Киев, към момента под руска окупация
и тогава не ви липсва храброст... Къде са поетите през днешния ден, борбите остават, само че ние като че ли към този момент не ги чуваме („ Поетът е заточеник – от републиката на кресливците в царството на глухите “)?
К.К.: За жал вие сте прав – през днешния ден доста от поетите са глухи за борбите, които освен не са престанали, само че и не престават с още по-голяма настървеност. Поетът (творецът) може да е ням, единствено в случай че се споделя Бетовен. Колкото и еретично да прозвучи, ще кажа: свободата е пагубна за създателя. Тя би трябвало да го интересува не като завоювана територия, а като път към тази територия...
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ