Да кашлям ли?
Извънредно ми е! Аз и моята сенна хрема имаме проблем. Знам, че в случай че се изкихам на обществено място ще бъда… Оф, даже не ми се мисли. Да кашлям ли, да притискам ли?
Да подсмърчам ли? Да си избърсвам сопола, дискретно, с лакътната свивка, или да се мъча да изяснявам на хората със стоманените погледи вперени в мен, че не съм инфектиран до момента в който ме изхвърлят от метрото? Дали ще ме чуят?
Преди доста години, когато учех медицина имахме един млад помощник по патоанатомия. Беше се върнал от Америка и обичаше да ни споделя за медицината „ зад океана “. Въпросът му, който не мога да не помни беше: „ Какво вършим в случай че забележим на улицата примрял човек “?
- Проверяваме пулса… сърцето… зениците…. Предполагаме инсулт…,. инфаркт… хипогликемична кома… езика… - бързахме с отговорите, само че никой не беше прав. Верният отговор беше – нищо. Не вършиме нищо! Заобикаляте го отдалеко и си продължавате по пътя. В най-краен случай звъните на спешна помощ, само че това не е наложително.
- Но той може да умира? – дивяхме се ние.
- Може. – невъзмутимо се съгласяваше асистентът. – Но за него би трябвало да се погрижат хората, които са оторизирани за това. Парамедици с лицензи. Ако вие се намесите - бъдете сигурни, че по-късно този човек ще ви съди, тъй като сте бил неоторизиран да се намесвате. И ще ви осъди по този начин, че цялостен живот ще му плащате.
Като бъдещи лекари, подготвени, че сме длъжни да оказваме помощ, това ни възмути и, почтено казано не повярвахме на тази история. Бяхме напомпани с възприятие за дълг, който от позиция на актуалния морал ни доближаваше до формени идиоти. Асистентът обаче държеше на своето. В най-подреденото задокеанско общество да си доктор означаваше нещо друго от това, в което ние се превръщахме. И ние, това другото, не го разбирахме. Годината беше 1993-та. Бяхме млади и добре възпитани, дружелюбни и жертвоготовни. Не желая да ви безпокоя, само че от моето потомство не повече от 10% от приключилите лекари сега се занимават с медицина.
Днес, популярност богу, към този момент не е по този начин. Лекарите си научиха урока. В момента имам сътрудници с по няколко заведени каузи защо ли не. Не се чудете за какво има хора пред лечебните заведения, които припадат и никой не желае да отиде да ги огледа. Повярвайте ми, и вие да ходите по-два пъти в месеца в съда да се оправдавате защо ли не и вие нямаше да желаете.
Наблюдавах този развой и мога да кажа, че дехуманизацията не пристигна от технологиите, а от хората и принудата да се свират в новите морални рамки. Всички се сдобихме с повече права, само че това по някакъв чудноват метод ни направи по-уязвими и по-незащитени.
Нека се върна на кихането. Преди тридесет години в случай че кихаш, щяха да ти дадат кърпичка. Днес ще получиш подметка в задника. Честито! Вече живеем в бъдещето.
Моят съвет е: „ Не кашляйте, а стискайте. Защото може и да имате право на рационално отношение, само че няма да го получите. Отношението, без да разберем, изтече в канала. Стискайте до момента в който можете. “
Да подсмърчам ли? Да си избърсвам сопола, дискретно, с лакътната свивка, или да се мъча да изяснявам на хората със стоманените погледи вперени в мен, че не съм инфектиран до момента в който ме изхвърлят от метрото? Дали ще ме чуят?
Преди доста години, когато учех медицина имахме един млад помощник по патоанатомия. Беше се върнал от Америка и обичаше да ни споделя за медицината „ зад океана “. Въпросът му, който не мога да не помни беше: „ Какво вършим в случай че забележим на улицата примрял човек “?
- Проверяваме пулса… сърцето… зениците…. Предполагаме инсулт…,. инфаркт… хипогликемична кома… езика… - бързахме с отговорите, само че никой не беше прав. Верният отговор беше – нищо. Не вършиме нищо! Заобикаляте го отдалеко и си продължавате по пътя. В най-краен случай звъните на спешна помощ, само че това не е наложително.
- Но той може да умира? – дивяхме се ние.
- Може. – невъзмутимо се съгласяваше асистентът. – Но за него би трябвало да се погрижат хората, които са оторизирани за това. Парамедици с лицензи. Ако вие се намесите - бъдете сигурни, че по-късно този човек ще ви съди, тъй като сте бил неоторизиран да се намесвате. И ще ви осъди по този начин, че цялостен живот ще му плащате.
Като бъдещи лекари, подготвени, че сме длъжни да оказваме помощ, това ни възмути и, почтено казано не повярвахме на тази история. Бяхме напомпани с възприятие за дълг, който от позиция на актуалния морал ни доближаваше до формени идиоти. Асистентът обаче държеше на своето. В най-подреденото задокеанско общество да си доктор означаваше нещо друго от това, в което ние се превръщахме. И ние, това другото, не го разбирахме. Годината беше 1993-та. Бяхме млади и добре възпитани, дружелюбни и жертвоготовни. Не желая да ви безпокоя, само че от моето потомство не повече от 10% от приключилите лекари сега се занимават с медицина.
Днес, популярност богу, към този момент не е по този начин. Лекарите си научиха урока. В момента имам сътрудници с по няколко заведени каузи защо ли не. Не се чудете за какво има хора пред лечебните заведения, които припадат и никой не желае да отиде да ги огледа. Повярвайте ми, и вие да ходите по-два пъти в месеца в съда да се оправдавате защо ли не и вие нямаше да желаете.
Наблюдавах този развой и мога да кажа, че дехуманизацията не пристигна от технологиите, а от хората и принудата да се свират в новите морални рамки. Всички се сдобихме с повече права, само че това по някакъв чудноват метод ни направи по-уязвими и по-незащитени.
Нека се върна на кихането. Преди тридесет години в случай че кихаш, щяха да ти дадат кърпичка. Днес ще получиш подметка в задника. Честито! Вече живеем в бъдещето.
Моят съвет е: „ Не кашляйте, а стискайте. Защото може и да имате право на рационално отношение, само че няма да го получите. Отношението, без да разберем, изтече в канала. Стискайте до момента в който можете. “
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ