Израснах на село, като ме гледаше баба ми. Така започва

Израснах на село, като ме гледаше баба ми. Така стартира моята изповед. Бях 7-годишна, когато родителите ми се разведоха. Баща ми ни напусна, а от истеричните крясъци и обети на мама, без да разбирам смисъла им, ставаше ясно, че се е върнал при студентската си обич, някаква мръсница и блудница, имал ново семейство и не желал да ме вижда. Нямаше и година от раздялата им, когато майка ми се омъжи за доста по-възрастен от нея посланик и отпътува с него да живее в чужбина. Предполагам, че е желала да натрие носа на погрешния ми татко, без мен да ме включва в играта.
Така на 8 години, одеве почнала учебно заведение, се озовах на село, при майката на татко ми, зла бабичка, която ненавиждаше мама, а около нея и мен. Третираше ме като натрапница, подхвърлено дете, което родителите му са й го натресли, с цел да трови старините й.

Началното учебно заведение изкарах на село. Бях свита, неконтактна, мрачна и озлобена към родителите, към баба си и към целия ми прогнил живот, по тази причина всички деца ме отбягваха и шушукаха зад тила ми, че съм магьосница. Гимназия имаше в прилежащия град, на 18 км, и евентуално щях да остана полуграмотна, защото бабата не искаше да дава пари за рейса. За мен се застъпи класната и издейства стипендия, която покриваше разноските ми за пътуването и образователни пособия. Често оставах без стотинка джобни, за сандвич или вафла не можех и да бленувам. Криех се в учебния двор да изям филията с мехлем и червен пипер или по изключение – посипана с малко захар. Но още от 9-и клас започнах да отстранявам по левче-два на месец и да ги укривам под една дъска на тавана. От 16-годишна почнах да броя месеците до мига, в който щях да се махна от този пъкъл.

Така и стана. В деня, в който ни раздаваха дипломите в гимназията към този момент знаех, че в никакъв случай няма да се върна на село. Преди да потегли към учебното заведение, събрах дребното си движимости в една найлонова торба и без да се обаждам на баба, напуснах дома й. Сбогувах се с детството и юношеството си, изпълнена с ненавист и към нея, и към родителите си, които дружно ми предизвикаха единствено премеждия и унижения. И по какъв начин да не ги мразиш, когато баба постоянно ме „ информираше “ какъв брой е благополучен татко ми с двамата си пораснали синове и порядъчната си брачна половинка и по какъв начин дипломатът, мъжът на майка ми, не ме желал с тях по посолствата, в които се местеха непрестанно, тъй като съм била селянче и щяла съм да го излагам…

Пристигнах в София озлобена и без вяра за розово бъдеще, само че с ясното схващане, че връщане обратно няма. Няколко нощи спах по пейките на гарата, след това преспах с шефа на заведението, в което той ме назначи като сервитьорка. Често се майтапеше, че каквато съм била навъсена, схваната и бавна, съм ставала единствено да мия чинии в кухнята, само че с тези крайници, цици и дупе съм му върнала клиентите в ресторанта.
Две години имахме връзка с него, в случай че сексът един път или два пъти седмично може да се назова по този начин. Не го харесвах, за усеща да не приказваме, само че най-малко не ми беше противен. После пристигна нова колежка – одеве разведена, много сексапилна и постоянно усмихната и шефът се трансферира при нея. Без пояснения, че късаме, че към този момент не ме желае, просто престана да ме търси като жена. Не изпитах нищо друго, с изключение на облегчение.

В идващите няколко години не ми провървя с мъжете. Ухажваха ме, ставахме любовници, само че след време ме напускаха. И предлогът постоянно бе еднакъв – била съм леден човек и не съм умеела да обичам. Вече бях на 29, когато срещнах брачна половинка си. Ще го нарека Веселин, тъй като в действителност бе най-веселия и жизнеспособен мъж, който бях срещала до този миг. Не криеше възприятията си към мен и не се притесняваше да повтаря, че желае да остареем дружно. Харесвах го, без да съм влюбена, само че в мен към този момент се зараждаше блян за семейство, покрив, сигурност и деца.

Направихме скромна женитба, родих сина и дъщерята, отдадох се на фамилията, домът ми постоянно бе чист и спретнат, готвех обичаните ястия на Веселин, грижех се безрезервно за децата, те растяха, само че в дома ни липсваше радостта… Аз продължавах да съм затворена и безмълвна, тъй като в сърцето си носех омразата от детството и не позволих любовта към най-близките ми хора да я измести. Това го споделям в този момент, само че тогава не разбирах за какво при толкоз старания да основа уют в дома ни, всички по собствен метод недоволстват. Сина и дъщерята се държаха като посетители у дома.

Прибират се от учебно заведение, нахранват се безмълвно и всеки се затваря в стаята си. Диалогът ми с тях се заключаваше единствено в „ сбогом “, „ добър вечер “ и „ лека нощ “. Ако имаха някакви проблеми за решение, се обръщаха към татко си, не към мен. Когато разбрах, че Веселин си има държанка и по тази причина постоянно отсъства в командировки, изпаднах в смут. За първи път усетих, че фамилията, моята цитадела, към която толкоз се бях стремила, е пред съсипия. Само за месец се сринах и физически, и психологично. Чувствах се отпаднала, имах главоболие и световъртеж, а безсънието изцеждаше и последните ми сили. Отидох на доктор, проучванията не посочваха нищо ужасно, а ставах все по-зле и по-зле.

В един подобен миг, нещастна и объркана, почувствах вътрешна нужда да отида в черква и да се помоля. И там срещнах своя ангел пазител, в лицето на стара, добра и интелигентна жена. Забелязала изписаното обезсърчение на лицето ми, на излизане ме предложения да пием кафе под претекст, че имала рожден ден и желала да почерпи някого за свое здраве, защото щерка й със фамилията си живеела в чужбина. Когато, пиейки кафето, тя ми сподели, че се молела околните й единствено да са здрави, тъй като другояче били доста щастливи и живеели прелестно, сълзите ми рукнаха. Жената хвана майчински двете ми ръце, а аз започнах да приказвам по какъв начин нищо в моето семейство не се получава, макар напъните ми, по какъв начин с децата имаме непрестанно търкания и бягат от мен и по какъв начин най-после и мъжът ми ме е предал, хващайки се с държанка.

А когато тя ме попита за родителите, напряко избухнах в ридания и й описах всичко за нерадостното детство, за страданията, които ми предизвикаха, без да съм им направила нищо неприятно и за омразата към тях, която нося още в сърцето си. Тя ме погледна топло и стискайки дланите ми сподели: „ Мила моя, та ти си направила най-голямото зло на самата себе си. Съзнаваш ли какъв камък носиш в сърцето си толкоз години? Защо си държала тази засегнатост толкоз дълго в себе си? Тя те е опустошила и ти е лишила опцията да обичаш и да се радваш на обичта на околните си. Открий родителите си и поискай да си простите. Каквото и да са сторили, те са те основали и са ти дали опцията да се появиш на този свят.

Дори единствено поради това, би трябвало да си им благодална… “Цяла седмица се тресях от съмнения най-после желанието да се пречистя победи. Знаех, че и двамата са умряли, намерих посредством чиновниците в гробищата местата, където са положени тленните им остатъци и отидох първо на гроба на майка си. Беше безстопанствен. Почистих тревата и бурените и изпълних спонтанна ваза с цветя, прелях с вино и вода, възпламених свещи и започнах да се апелирам. Помолих Всевишния да ми даде сили – да простя на дамата, която ме е родила, а аз да се науча да демонстрирам любовта си към най-близките ми същества, които в действителност обичам… Изведнъж усетих някаква топлота да се разлива по студения монумент, на който се бях подпряла. Сепнах се, започнах да напипвам камъка от горе надолу… Нямаше неточност – нежната топлота струеше, караше ръцете ми да пулсират и се насочваше към до неотдавна вкамененото ми сърце, което стартира да се отпуска. В този миг бях повече от сигурна, че Господ е чул молбите ми и с майка сме си дали прошка, тъй като се усещах извънредно лека, подготвена да полети като птица…

За едни неистина, за мен истина, само че историята със стоплянето на студения монумент се повтори и когато отидох на гроба на татко си. И с него си простихме, а когато се прибрах у дома описах всичко на брачна половинка и децата си – за ограбеното ми детство, обидите, униженията и омразата, корозивна душата ми години наред. Признах им какъв брой доста ги обичам, целунах през сълзи всеки от тях и желаех прошка…
Знам, че смяната няма да стане внезапно, само че влагата в очите и на тримата ми дават вяра, че старините ще бъдат по-щастливи от младостта ми.

Ще се подпиша като Илиана