Изработката на едно оръжие може да отнеме повече от месец – зависи от модела, украсата и сложността. При Христо всичко се прави от А до Я.
Интересът на Христо Николов към старинните оръжия се ражда още в ранното му детство. Докато като възпитаник обикаля музеите по време на екскурзии, погледът му постоянно стопира върху витрините със старите оръжия.
„ Нещо вътрешно чувство “. Така разказва пред БГНЕС първия ентусиазъм, който го кара да се вглежда в направата им, да си задава въпроси по какъв начин майсторите са ги създавали във времена, когато няма механически университети, машини и фабрики. Имало е единствено познания, умения и доста опити.
По-късно попада на книгата на Иван Ненков „ От лъка до кремъка “. В нея една фраза го раздрусва: „ Времето на майсторите от дълго време е отминало, заглъхнали са ковашките мехове. “ Точно тези думи разсънват у него мощното предпочитание да възроди занаята, който в миналото е бил неразрешен със султански декрет от 1821–1826 година Забрана българите да създават оръжие – а през днешния ден Христо върви по следите на тези майстори, които са пазили знанието все пак.
Нещо се отвори в душата ми, споделя той. Тогава стартира пътя си обратно във времето – към метода, по който се е обработвала стоманата, по какъв начин са се изработвали лицевите плочи, какви са били термичните обработки на пружините. Много от тайните на старите оръжейници не са разказани на никое място. Затова Христо ги преоткрива самичък, постепенно, настойчиво, година след година.
Работи по каталози – един от обичаните му е този на Огнян Маринов, където в детайли е разказана направата на дамасковите стомани и техните обработки. В музеите намира останалото – елементи, мостри, решения на майсторите преди него. „ Всяко нещо, което го асимилираш в главата, ръцете стартират да го вършат “, споделя той.
Изработката на едно оръжие може да отнеме повече от месец – зависи от модела, украсата и сложността. При Христо всичко се прави от А до Я. от металните елементи до дървените детайли и даже леенето на обособени елементи. „ Това е цяла просвета – би трябвало да направиш модела, да го калафираш, да го изсушиш, да го изпече, да стопиш метала и да отлееш детайла.
Макар да има приключени курсове за модерни оръжия, той избира старинните. Механичните машини не са неговото предопределение. Връщам се обратно във времето. Това, което е правено на ръка, носи отпечатъците на майстора. Има душа.
Днес хората постоянно възприемат оръжието като елементарен артикул, тъй като не знаят какво стои зад него. Други – колекционерите – са тези, които правят оценка цената на майсторския труд. Пазарът обаче е сложен. „ Един поминък се самоунищожава, когато няма нужда от него “, споделя Христо. Не има вяра, че младеж би могъл да се устоя единствено с това. Защото трудът е голям, времето – дълго, а цената – неизбежно висока.
Той има вяра, че най-силното оръжие в действителност не е металното. „ Знаеш ли кое е най-голямото оръжие? Думите. Който владее това оръжие, той владее мира. Дипломацията избавя човешки животи – това би трябвало да го знаят всички. “
Така Христо Николов постепенно, настойчиво и с голямо почитание към традицията възражда част от предишното на българите – не като музейна витрина, а като жив поминък. І БГНЕС
Интересът на Христо Николов към старинните оръжия се ражда още в ранното му детство. Докато като възпитаник обикаля музеите по време на екскурзии, погледът му постоянно стопира върху витрините със старите оръжия.
„ Нещо вътрешно чувство “. Така разказва пред БГНЕС първия ентусиазъм, който го кара да се вглежда в направата им, да си задава въпроси по какъв начин майсторите са ги създавали във времена, когато няма механически университети, машини и фабрики. Имало е единствено познания, умения и доста опити.
По-късно попада на книгата на Иван Ненков „ От лъка до кремъка “. В нея една фраза го раздрусва: „ Времето на майсторите от дълго време е отминало, заглъхнали са ковашките мехове. “ Точно тези думи разсънват у него мощното предпочитание да възроди занаята, който в миналото е бил неразрешен със султански декрет от 1821–1826 година Забрана българите да създават оръжие – а през днешния ден Христо върви по следите на тези майстори, които са пазили знанието все пак.
Нещо се отвори в душата ми, споделя той. Тогава стартира пътя си обратно във времето – към метода, по който се е обработвала стоманата, по какъв начин са се изработвали лицевите плочи, какви са били термичните обработки на пружините. Много от тайните на старите оръжейници не са разказани на никое място. Затова Христо ги преоткрива самичък, постепенно, настойчиво, година след година.
Работи по каталози – един от обичаните му е този на Огнян Маринов, където в детайли е разказана направата на дамасковите стомани и техните обработки. В музеите намира останалото – елементи, мостри, решения на майсторите преди него. „ Всяко нещо, което го асимилираш в главата, ръцете стартират да го вършат “, споделя той.
Изработката на едно оръжие може да отнеме повече от месец – зависи от модела, украсата и сложността. При Христо всичко се прави от А до Я. от металните елементи до дървените детайли и даже леенето на обособени елементи. „ Това е цяла просвета – би трябвало да направиш модела, да го калафираш, да го изсушиш, да го изпече, да стопиш метала и да отлееш детайла.
Макар да има приключени курсове за модерни оръжия, той избира старинните. Механичните машини не са неговото предопределение. Връщам се обратно във времето. Това, което е правено на ръка, носи отпечатъците на майстора. Има душа.
Днес хората постоянно възприемат оръжието като елементарен артикул, тъй като не знаят какво стои зад него. Други – колекционерите – са тези, които правят оценка цената на майсторския труд. Пазарът обаче е сложен. „ Един поминък се самоунищожава, когато няма нужда от него “, споделя Христо. Не има вяра, че младеж би могъл да се устоя единствено с това. Защото трудът е голям, времето – дълго, а цената – неизбежно висока.
Той има вяра, че най-силното оръжие в действителност не е металното. „ Знаеш ли кое е най-голямото оръжие? Думите. Който владее това оръжие, той владее мира. Дипломацията избавя човешки животи – това би трябвало да го знаят всички. “
Така Христо Николов постепенно, настойчиво и с голямо почитание към традицията възражда част от предишното на българите – не като музейна витрина, а като жив поминък. І БГНЕС
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ