Дамян Дамянов: Щастието е сянката на човека. Е, когато човек догони сянката си, става тъжно!
" Изповеди по пантофи " - тази графа на страниците на " Труд " години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, предприемачи.
В годините на целия преход пред касетофона ми се " изповядаха " над 500 фамозни българи, споделяйки страдания, наслади, очаквания и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, актьори, артисти и художници. Повечето от тях не икономисаха рецензиите си от фасадната народна власт, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, само че им отмъщаваше - захвърляше ги в мизерия или намираше " земни архангели ", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.
В тези години се роди ръката, която счупи с камък прозореца на Дамян Дамянов и го хвърли в изгарящите вопли за евтаназия. С клишета обрулиха Константип Павлов, унизиха Чапа, зарязан угасна Христо Фотев, в воня склопи очи Александър Геров В беднотия ни напуснаха Радой Ралин и Борис Димовски.
Сини управници оповестиха Стефан Цанев за " зложелател на народа ", а алената партия се отхвърли от Орлин Орлинов. На прицел бе тловото им. Мислите им. Страстта, с която защитаваха правилата си.
" България е една духовно опустошена страна - ми сподели още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е безценен, а от душевния недостиг. Недъзите са остарели, а нови добродетели няма. Закопчахме се изкривено ".
Връщам се още веднъж към тези изповеди през днешния ден, в 2023 година, тъй като ни всички тях ние сме длъжници. А пък аз съм им признателна, че ме позволиха до своя свят и ме направиха част от своя живот.
Ще обявявам в Епицентър.бг част от " Изповеди по пантофи ", в които се пробвах да покажа човешката страна на нашия преход.
И ще стартира с Дамян ДАМЯНОВ - на 18 януари той щеше да навърши 88 години.
На обич и на живот, човек не се насища!
30 август 1997 година
Минали са три години от последната ни среща. Влизам в същия дом, в същия хол. Дамян обаче не е същият.. Докато той протяга ръце към гибелта, медицината прави чудеса, с цел да го върне към живота. Когато го изписали преди три години от болничното заведение (тогава бе първото ми изявление с него), лекарите бяха споделили: „ Този човек не е основан от естествена материя ”.
Проблемът в този момент е, че Дамян отхвърля да пие медикаментите си. Като че ли желае час по-скоро да я посрещне. Смъртта. Душата му мълчи. Вдъхновението идва от тъгата. Половината му вдъхновения към този момент са бабички. Казва, че трите имена на щастието са път, обич и труд и постоянно си е мислел, че ще почине на път, пукнал гума или сърце. Но кола към този момент няма. А Любовта? „ Много съм страдал от несподелена обич. Тези премеждия са островчета на щастието ”, споделя поетът и намира сили да се усмихне. Неотлъчно до него е Надето. Дамян довършва фамилния си разказ „ Искам някой да ме обича ”. И към този момент си приказваме на ”ти ”. Пак за дами и за обич.
– Не ти ли стигна любовта на този свят?
– Надето: Който обича себе си, счита, че целия свят го обича. Който не се обича подобен, какъвто е, счита, че никой не го обича.
– Дамян: На обич и на живот човек не се насища.
– Сигурно и на дами?
– И на дами. Жената е по-нежната и по-духовната половина на индивида. Но не трябва да се идеализира. Любовта на дамата може да облагороди мъжа, само че може и да го озлоби, даже да го убие.
– Защо пушиш толкоз доста?
– За да умра.
– Нали знаеш, че Господ не те желае?
– И аз не го желая. (Смее се.)
– Тогава за какво му се " натискаш "?
– Бързам да отида при майка си и при татко си. Отдавна не сме се виждали.
– Но на земята е доста по-интересно.
– Не се знае. Моята молба е да промениш за мен рубриката си: „ Метеор по ортопедически обувки ”. Аз не мога да нося пантофи.
– Защо „ метеор ”?
– Защото към този момент загасвам.
– Но и с последното си стихотворение казваш: „ Добро утро ”.
– Преструвам се.
– Надето: Казва го, само че като „ филиз трева ”.
– Искаш да ни измамиш, по този начин ли?
– Взаимно се мамим.
– Все ми се коства, че не си откровен, когато твърдиш, че мислиш за гибелта.
– Дамян: Тя мисли за мен.
– Надето: Дамян прави всичко допустимо, с цел да пукне, а аз се чудя по какъв начин да го задържа към живота. Понякога той ме пита: „ За какво съм ти? За знаме ли! ” Аз му давам отговор: „ То пък едно знаме ”. Мисля, че Дамян го е боязън от гибелта. Но както го е боязън от гибелта, по този начин го е боязън и от живота. И като го е боязън от живота, си мисли, че доста му се умира.
– Дамян: Жена ми доста постоянно си разрешава да мисли от мое име, нещо, което аз не върша.
– Не измъчваш ли доста Надето?
– Надето: Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Той не ме изтезава. Той се самоизмъчва. Дамян си е мазохист, като всеки човек.
– Дамян: Попитах вуйна Ванга за какво с нея сме осъдени? Тя ми отговори, че Бог ни е санкционирал, тъй като ни обича. Казах: „ Искам по-малко да ме обича ”.
– Защо ябълката и змията са от женски жанр?
– (Мълчание) Не съм подготвен да отговоря на подобен сложен въпрос. В подобен случай учителят споделя: „ Седни си, двойка! ” (Смее се).
– Какво ти горчи в този момент?
– Кафето. (Смее се.) Горчи ми от любовта на Надето. Писна ми от шекер.
(В изявление „ по пантофи ” преди три години Дамян Дамянов беше споделил: „ Пред дамата другарка за предпочитане е дамата изкусителка. Тя ражда тръпката. Любовта и сексът вършат индивида жив. Не на вятъра народът споделя: „ Спре ли му мъзгата на един човек, пиши го починал ”. Импотентен не може да твори.)
– Има ли жена, на която в този момент искаш да посветиш стих?
– Не. Имах огромна обич. Но в този момент мисля за нея като за някоя друга. Повече се обича душа, а не тяло.
– Има ли душа, почтена за обич?
– Има. Жена ми. Без нея съм изгубен.
– Как усещаш света на открито?
– Благодаря на Бога, че не го виждам. Скроил съм му шапката на света.
(Дамян преди три години: „ Много се усмихвах в минало време. Весел човек бях, веселяк, любовчия. Бях огромен коцкар. Ако бях 20 години по-млад, щях да ви смъквам или най-малко един акростих щях да ви посветя. Много мои другари са ми признавали, че с мои стихове са сваляли мадами ”.)
– Успокои ли след тези дни, в които хвърляха камъни по прозорците ти? (Синята нервност не го подмина. Някакви лумпени бяха хвърляли камъни по прозорците му, тъй като Дамян бил червен. Какво ли страшилище е било това създание, чиято ръка е протегнала ръка на Дамян!)
– Дамян: Камъните си свършиха работата.
– Надето: Към Дамян към този момент няма политическа ненавист. Но с помощта на тези камъни Дамян написа една от най-хубавите си книги: „ Още съм жив ”.
– Дамян: Аз съм сигурен, че този камък, който влезе в прозореца ми, не е наследник. Камъкът е някой гамен, който е толкоз невисок, че като се скрие в калабалъка, се прави на народ.
– Ако хванеш златната рибка, какво предпочитание ще поискаш да ти извърши?
– Ще я пусна да си живее, без да желая нищо.
– Защо?
– И тя душа носи.
– Какво не ти доближи в живота, с изключение на здравето?
– Дарба.
– Къде повече от тази, която имаш!
– Дамян: Има и повече. Чехов и Горки отиват на посетители на Толстой. Излизат и разхождайки се в градината, Горки споделя на Чехов: „ Лев Николаевич май ни обича нас двамата ”. А Чехов му отвръща: „ Лев Николаевич ни обича, само че Шекспир ни ненавижда ”. Това е за опрощение, тъй като ме е мързяло и не ми е стигнало пипето да си допиша книгите...
– Надето: Дамян просто божествено не помни какво е написал.
– Дамян: Аз съм фукльо, който се прави на непретенциозен, тъй като обича да го хвалят...
На потегляне апелирам Дамян да подари на „ Труд ” последното си стихотворение.
Мръкване
Защо така рано мръкна се на открито?
А пък е август, няма седем още.
Налегна ме един неочакван сън
и като че ли в момент се сбраха всички нощи.
Пред погледа ми – черна пелена.
Сърцето глъхне – спиращ остарял часовник.
И няма го, и няма го деня.
Тъма като пелин, като отрова.
Ах, може би... Не желая за това
да мисля... С тънкото си кутре,
каквото и да стане с мен, едвам, едвам
пръстта ще бодна като филиз трева
и на следващия ден ще ви кажа „ Добро утро ”.
26.8.1997 година
След една година...
Доведете ми главорез!
21 ноември 1998 година
„ Ела, желая да се забележим. ”
На телефона е Дамян Дамянов и за първи път той ми се обажда с готовност за среща. Винаги аз съм го търсила я за изявление (два пъти и „ по пантофи ” съм го събувала), я за мнение по публичен проблем, или пък за някоя нова негова книга. Този път той има потребност от мен. Отивам. Последната ни среща беше преди повече от година. Спомням си, че говорихме за гибелта, която той хем желае, хем се опасява от пипалата ú. „ Угасвам като метеор ”, призна тогава майсторът на перото...
Намирам поета на същото бюро, пред същия цялостен пепелник и пред същата остаряла пишеща машина. В дребна кутийка виждам 10 зарчета. Посреща ме сякаш с усмивка, даже намира метод да ми целуне ръка, а на мен сърцето ми е свито. Защо ме вика? Донасят ни кафе. Той го пие без захар. Сам си пали цигара... Вълнението му напира.
– Защо ме извика?
– Защото желая да извикам на доста хора: „ Така повече не може да се живее! ”
– Какво те мъчи?
– Мъчат ме годините, заболяванията и не на последно място недоимъкът. Чехов споделя: „ Всичко у индивида би трябвало да е красиво ”. Аз споделям: „ Всичко у индивида би трябвало да бъде обикновено – нито доста красиво, нито доста грозно. Толкова, едвам се живее пълноценно, усмихнато, със задявка и усмивка ”. Човек би трябвало да е нито доста богат, нито доста безпаричен. Защото и благосъстоянието, и беднотията раждат едно и също – уродството.
– Надето ми се оплака, че продължаваш да приказваш за гибелта. Така ли е?
– Така е. Смъртта е единственото несъмнено нещо. Друго я се случи, я не, само че гибелта е сигурна. И моят лозунг е: „ Живее ми се, само че не по този начин ”. И ще избягам...
– Къде?
– Където бягат всички. Където са майка ми и татко ми. Разбери, аз пиша с един пръст на машината, пиша мъчително физически и мисловно. Не мога да взема асистент по две аргументи. Първата е, че нямам пари. Днес една страница за машинопис върви 500 лв., а аз не мога да взема 500 лв., с цел да я измисля. Второ – приказвам мъчително. И в непознато наличие не мога да създавам. Творчеството е свещенодействие. То се прави, когато си самичък. Човек вика своя Бог и приказва с него. Дали ще плаче, или ще псува, то си е негова работа. Няма потребност от очевидец. Затова не мога да пиша със секретар. Не се получава.
– А за какво си мислил за евтаназия? (Надето ми беше споделила за тази негова безумна концепция.)
– Евтаназията би трябвало да се вкара. Така е доста по-честно, в сравнение с да ме убиват жив. Животът ме мъчи!
– Това е светотатство, извинявай! Нямаш ли боязън от Господ?
– Ние приказваме на разнообразни езици. Аз съм атеист. Виж какво направи Господ от мен! Как да го обичам? Този Бог не е отишъл да го разпънат на кръст, а пратил сина си. Как да го почитам? Може да има Господ, само че той не е милосърден.
– Как си представяш твоя главорез? Който и да посегне на теб, няма да види мир цялостен живот.
– Аз ще го избавя от отговорност. Ще заявявам, че е по моя воля.
– И той ще стане палач.
– А по какъв начин може един човек да убие различен за 50 лв.?
– Това са нарушители.
– Значи и евтаназията ще я извърши нарушител. Не ти е ясно, виждам. Това опонира на естествената човешка логичност, знам. Но сега пребивавам един неуместен живот. И това не е носталгия по социализма, а по един човечен и естествен живот.
– Имал ли си го?
– Да.
– Кога?
– Преди доста години – когато бях млад, когато бях богаташ, полово мощен и пишех всеки ден. Стигал съм до 11 страници на машина, заран от 9 вечер до 9 часа. Няма делник, няма празник. Но в този момент не е време за писане. Днес е време на молците, а не на създателите.
– Е, преходно време е. Поне създателите знаят, че би трябвало да се издържи.
– Целият ми живот мина в преход. Все ме лъжеха. Социализъм, народна власт... Извинявай, почитам този, който е дал отровата и пищова на Яворов. (Разбирам, че водим диалог, за който не съм готова. Разбирам, че Дамян желае да извика, да изкрещи даже това, което е в душата му. И аз би трябвало да му оказа помощ. С безумните си въпроси, които в никакъв случай на никого не съм задавала.)
– Да не би да си мислиш за твоя главорез?
– Да. Мисля доста за него. Представям си по какъв начин ще го посрещна. Ще го почерпя. И той е човек. Валерия, имам доста грехове, само че имам един огромен грях към майка си. Тя беше доста болна. Все ме викаше при нея, все се въртях към нея. И ми писна. Един ден тя ми сподели: „ Дай ми ножа! ” И аз го дадох. Тя ми го хвърли и се разплака. Това, че дадох ножа, не ми дава мира. Тя искаше с него да си разреже вените... (Кой би могъл да заподозре Дамян в отцеубийство? И за какво избра тъкмо мен, с цел да ми показа това?)
– Ако някой на теб ти даде нож, какво ще правиш?
– Няма да ми свърши работа. Опитвал съм. Само ще изцапам мебелите.
– Какво те интересуват мебелите, щом теб няма да те има?
– Ще им отворя работа у дома. (В това време влиза жена му Надето, която бързо се включва в диалога и с присъщата женска вътрешен глас споделя: „ Дамяне, искаш да свършиш със себе си, тъй като не се харесваш към този момент. Искаш да си Херкулес, да си Аполон ”) Така е. Моят живот е мит.
– Но ти си Аполон в душите на хората. От какво се срамуваш?
– Не съм клеветил никого, не съм убивал никого, не съм крал, само че съм лъгал. Много съм лъгал. И най-вече съм лъгал себе си. Бях и доста полов. А това е позор и грях.
– Кой го е оповестил за грях?
– Майка ми. Тя властваше над мен. При мен не можеше да пристигна писмо, в случай че тя не го прочете. Бях толкоз полов, че вървях на доктор, а той ми сподели, че всичко е обикновено.
– Защо искаш да разрушиш мита за себе си?
– Защото съм лакомец.
– И тъй като си суетлив. Не е ли поза това в този момент?
– Може да има малко игра и духовитост, само че аз знам, че съм един междинен публицист. Нито доста слаб, нито доста добър.
– Кой е по-голям от теб?
– Валери Петров, Борис Христов, Недялко Йорданов – гордея се, че с него сме родени на една и съща дата, 18 януари, Петър Анастасов, Иван Динков. По-голяма от мен е и Блага Димитрова, която не ме обича.
– Но ти пък си най-четеният.
– Аз пиша просто. Пиша от душа. Това го мога. Те са по-големи майстори.
– А за какво в този момент написа стихотворение на Сашка Васева?
– За пари. Унижение, нали? Извинявай.
– Все има нещо, което през днешния ден да ти харесва от живота, нали?
– Харесва ми, че мога да споделям всичко.
– А до момента кой ти е пречел да приказваш?
– Страхът.
– От какво?
– Страх не за себе си, а за децата си. И в този момент имам боязън да приказвам за доста неща, с цел да не им се написа в досиетата. Както преди време в моето досие пишеше, че съм от дребнобуржоазно семейство, че татко ми е спял с пижама и е ходил с бомбе, а в къщи сме имали слугиня.
– Чел ли си си досието?
– Не. Но желая да го видя.
– Какво искаш да видиш там?
– Приятелски почерци. Искам ми го донесат тук, ще го прочета пред тях и ще им го върна.
– А като познаеш другарските почерци – какво?
– Поне ще се доубедя в съмненията си.
– Кой може да те ненавижда?
– Много хора. Обаждаха ми се по телефона и ме кълняха: „ Ти още ли си жив? Да ти изсъхнат ръцете ”. Това съм го чувал с ушите си.
– Какво им отговаряш?
– Мерси, да си жив и здрав! Ето, там на шкафа е камъкът, който влезе в прозореца ми.
– Но там на шкафа виждам и доста награди – за любовна поезия, за лирика, даже и „ Златния Орфей ”. Мисли за тях, а не за камъка.
– Когато Емилиян Станев бил в Правителствена болница, в един от последните си дни, видял от прозореца двама млади, момче и момиче, които се люлеели на люлка. Тогава споделил: „ Бих дал цялата си популярност, с цел да бъда на мястото на това момче ”.
– А ти защо би дал премиите си?
– Да напиша книгите си – да завърша романа си и да напиша биографията си. Романа ще го напиша, само че биографията – не. За разлика от жена си, аз не мога да бъда изцяло прям. Навремето Никола Фурнаджиев ми вмени това възприятие – потайност. Той беше мой другар, другар на фамилията, познаваше се с майка ми. И когато стана разногласието дали да се издаде романът за Яворов, Михаил Кремен пристигна с молба да се подпиша за излизане на романа. Аз се подписах. И ядох калай от Фурнаджиев. Той ми сподели: „ Откъде накъде слугинята ми, която не е прочела нито един стих от Яворов, ще чете какъв брой любовници е имал и с какъв брой циганки е спал ”. И е бил прав. (Дамян пали цигара от цигара)
– На какво играеш с тези зарчета?
– Десет са. Наричам си нещо и ги мятам. Ако излязат 10 шестици – значи ще се сбъдне. Ако обаче хвърля 10 единици – гибел! Досега не съм хвърлял нито шестици, нито единици. Все двойки се въртят....
– Кога за първи път докосна жена?
– През 1958 година. Бях на 23 години. Майка ми вдигаше кавги, тъй като жена идва вкъщи. Добре, че татко ми споделяше: „ Недей по този начин. Момчето не може да излезе ”.
– Посвети ли и стих?
– Да. Моля те, прочети ми го. (Надето ни идва на помощ, намира стихотворението „ Видение на свещи ”, На Е. и го чете на глас.)
Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ
от благополучие горяхме. С ореоли
върху стените в сумрак злокобен...
Гореше тялото ú като свещ,
свещта бе като тялото ú гола.
И вкопчени във бездиханна пристрастеност,
съвсем със святост, с деликатност, без преструвки
се любехме. А стаята край нас
бе цялостна с двете бенки – тя и аз.
Тя имаше на тялото си бенка.
Като маслина. На самата гръд.
И във тези гладнички години –
за първи път докоснал женска плът -
маслини вкусих. И за първи път
се усещах утолен. Сит от една маслина...
Тръгнах си с подкосени крайници. След години в едно изявление признах, че това е било най-тежкото ми изявление. И до момента изтръпвам като си показва Дамян по какъв начин ми сподели: „ Доведи ми главорез, ще го посрещна... ” Смъртта сама го прибра. Сигурно към този момент се е успокоил там, горе и ни се надсмива...
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
В годините на целия преход пред касетофона ми се " изповядаха " над 500 фамозни българи, споделяйки страдания, наслади, очаквания и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, актьори, артисти и художници. Повечето от тях не икономисаха рецензиите си от фасадната народна власт, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, само че им отмъщаваше - захвърляше ги в мизерия или намираше " земни архангели ", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.
В тези години се роди ръката, която счупи с камък прозореца на Дамян Дамянов и го хвърли в изгарящите вопли за евтаназия. С клишета обрулиха Константип Павлов, унизиха Чапа, зарязан угасна Христо Фотев, в воня склопи очи Александър Геров В беднотия ни напуснаха Радой Ралин и Борис Димовски.
Сини управници оповестиха Стефан Цанев за " зложелател на народа ", а алената партия се отхвърли от Орлин Орлинов. На прицел бе тловото им. Мислите им. Страстта, с която защитаваха правилата си.
" България е една духовно опустошена страна - ми сподели още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е безценен, а от душевния недостиг. Недъзите са остарели, а нови добродетели няма. Закопчахме се изкривено ".
Връщам се още веднъж към тези изповеди през днешния ден, в 2023 година, тъй като ни всички тях ние сме длъжници. А пък аз съм им признателна, че ме позволиха до своя свят и ме направиха част от своя живот.
Ще обявявам в Епицентър.бг част от " Изповеди по пантофи ", в които се пробвах да покажа човешката страна на нашия преход.
И ще стартира с Дамян ДАМЯНОВ - на 18 януари той щеше да навърши 88 години.
На обич и на живот, човек не се насища!
30 август 1997 година
Минали са три години от последната ни среща. Влизам в същия дом, в същия хол. Дамян обаче не е същият.. Докато той протяга ръце към гибелта, медицината прави чудеса, с цел да го върне към живота. Когато го изписали преди три години от болничното заведение (тогава бе първото ми изявление с него), лекарите бяха споделили: „ Този човек не е основан от естествена материя ”.
Проблемът в този момент е, че Дамян отхвърля да пие медикаментите си. Като че ли желае час по-скоро да я посрещне. Смъртта. Душата му мълчи. Вдъхновението идва от тъгата. Половината му вдъхновения към този момент са бабички. Казва, че трите имена на щастието са път, обич и труд и постоянно си е мислел, че ще почине на път, пукнал гума или сърце. Но кола към този момент няма. А Любовта? „ Много съм страдал от несподелена обич. Тези премеждия са островчета на щастието ”, споделя поетът и намира сили да се усмихне. Неотлъчно до него е Надето. Дамян довършва фамилния си разказ „ Искам някой да ме обича ”. И към този момент си приказваме на ”ти ”. Пак за дами и за обич.
– Не ти ли стигна любовта на този свят?
– Надето: Който обича себе си, счита, че целия свят го обича. Който не се обича подобен, какъвто е, счита, че никой не го обича.
– Дамян: На обич и на живот човек не се насища.
– Сигурно и на дами?
– И на дами. Жената е по-нежната и по-духовната половина на индивида. Но не трябва да се идеализира. Любовта на дамата може да облагороди мъжа, само че може и да го озлоби, даже да го убие.
– Защо пушиш толкоз доста?
– За да умра.
– Нали знаеш, че Господ не те желае?
– И аз не го желая. (Смее се.)
– Тогава за какво му се " натискаш "?
– Бързам да отида при майка си и при татко си. Отдавна не сме се виждали.
– Но на земята е доста по-интересно.
– Не се знае. Моята молба е да промениш за мен рубриката си: „ Метеор по ортопедически обувки ”. Аз не мога да нося пантофи.
– Защо „ метеор ”?
– Защото към този момент загасвам.
– Но и с последното си стихотворение казваш: „ Добро утро ”.
– Преструвам се.
– Надето: Казва го, само че като „ филиз трева ”.
– Искаш да ни измамиш, по този начин ли?
– Взаимно се мамим.
– Все ми се коства, че не си откровен, когато твърдиш, че мислиш за гибелта.
– Дамян: Тя мисли за мен.
– Надето: Дамян прави всичко допустимо, с цел да пукне, а аз се чудя по какъв начин да го задържа към живота. Понякога той ме пита: „ За какво съм ти? За знаме ли! ” Аз му давам отговор: „ То пък едно знаме ”. Мисля, че Дамян го е боязън от гибелта. Но както го е боязън от гибелта, по този начин го е боязън и от живота. И като го е боязън от живота, си мисли, че доста му се умира.
– Дамян: Жена ми доста постоянно си разрешава да мисли от мое име, нещо, което аз не върша.
– Не измъчваш ли доста Надето?
– Надето: Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Той не ме изтезава. Той се самоизмъчва. Дамян си е мазохист, като всеки човек.
– Дамян: Попитах вуйна Ванга за какво с нея сме осъдени? Тя ми отговори, че Бог ни е санкционирал, тъй като ни обича. Казах: „ Искам по-малко да ме обича ”.
– Защо ябълката и змията са от женски жанр?
– (Мълчание) Не съм подготвен да отговоря на подобен сложен въпрос. В подобен случай учителят споделя: „ Седни си, двойка! ” (Смее се).
– Какво ти горчи в този момент?
– Кафето. (Смее се.) Горчи ми от любовта на Надето. Писна ми от шекер.
(В изявление „ по пантофи ” преди три години Дамян Дамянов беше споделил: „ Пред дамата другарка за предпочитане е дамата изкусителка. Тя ражда тръпката. Любовта и сексът вършат индивида жив. Не на вятъра народът споделя: „ Спре ли му мъзгата на един човек, пиши го починал ”. Импотентен не може да твори.)
– Има ли жена, на която в този момент искаш да посветиш стих?
– Не. Имах огромна обич. Но в този момент мисля за нея като за някоя друга. Повече се обича душа, а не тяло.
– Има ли душа, почтена за обич?
– Има. Жена ми. Без нея съм изгубен.
– Как усещаш света на открито?
– Благодаря на Бога, че не го виждам. Скроил съм му шапката на света.
(Дамян преди три години: „ Много се усмихвах в минало време. Весел човек бях, веселяк, любовчия. Бях огромен коцкар. Ако бях 20 години по-млад, щях да ви смъквам или най-малко един акростих щях да ви посветя. Много мои другари са ми признавали, че с мои стихове са сваляли мадами ”.)
– Успокои ли след тези дни, в които хвърляха камъни по прозорците ти? (Синята нервност не го подмина. Някакви лумпени бяха хвърляли камъни по прозорците му, тъй като Дамян бил червен. Какво ли страшилище е било това създание, чиято ръка е протегнала ръка на Дамян!)
– Дамян: Камъните си свършиха работата.
– Надето: Към Дамян към този момент няма политическа ненавист. Но с помощта на тези камъни Дамян написа една от най-хубавите си книги: „ Още съм жив ”.
– Дамян: Аз съм сигурен, че този камък, който влезе в прозореца ми, не е наследник. Камъкът е някой гамен, който е толкоз невисок, че като се скрие в калабалъка, се прави на народ.
– Ако хванеш златната рибка, какво предпочитание ще поискаш да ти извърши?
– Ще я пусна да си живее, без да желая нищо.
– Защо?
– И тя душа носи.
– Какво не ти доближи в живота, с изключение на здравето?
– Дарба.
– Къде повече от тази, която имаш!
– Дамян: Има и повече. Чехов и Горки отиват на посетители на Толстой. Излизат и разхождайки се в градината, Горки споделя на Чехов: „ Лев Николаевич май ни обича нас двамата ”. А Чехов му отвръща: „ Лев Николаевич ни обича, само че Шекспир ни ненавижда ”. Това е за опрощение, тъй като ме е мързяло и не ми е стигнало пипето да си допиша книгите...
– Надето: Дамян просто божествено не помни какво е написал.
– Дамян: Аз съм фукльо, който се прави на непретенциозен, тъй като обича да го хвалят...
На потегляне апелирам Дамян да подари на „ Труд ” последното си стихотворение.
Мръкване
Защо така рано мръкна се на открито?
А пък е август, няма седем още.
Налегна ме един неочакван сън
и като че ли в момент се сбраха всички нощи.
Пред погледа ми – черна пелена.
Сърцето глъхне – спиращ остарял часовник.
И няма го, и няма го деня.
Тъма като пелин, като отрова.
Ах, може би... Не желая за това
да мисля... С тънкото си кутре,
каквото и да стане с мен, едвам, едвам
пръстта ще бодна като филиз трева
и на следващия ден ще ви кажа „ Добро утро ”.
26.8.1997 година
След една година...
Доведете ми главорез!
21 ноември 1998 година
„ Ела, желая да се забележим. ”
На телефона е Дамян Дамянов и за първи път той ми се обажда с готовност за среща. Винаги аз съм го търсила я за изявление (два пъти и „ по пантофи ” съм го събувала), я за мнение по публичен проблем, или пък за някоя нова негова книга. Този път той има потребност от мен. Отивам. Последната ни среща беше преди повече от година. Спомням си, че говорихме за гибелта, която той хем желае, хем се опасява от пипалата ú. „ Угасвам като метеор ”, призна тогава майсторът на перото...
Намирам поета на същото бюро, пред същия цялостен пепелник и пред същата остаряла пишеща машина. В дребна кутийка виждам 10 зарчета. Посреща ме сякаш с усмивка, даже намира метод да ми целуне ръка, а на мен сърцето ми е свито. Защо ме вика? Донасят ни кафе. Той го пие без захар. Сам си пали цигара... Вълнението му напира.
– Защо ме извика?
– Защото желая да извикам на доста хора: „ Така повече не може да се живее! ”
– Какво те мъчи?
– Мъчат ме годините, заболяванията и не на последно място недоимъкът. Чехов споделя: „ Всичко у индивида би трябвало да е красиво ”. Аз споделям: „ Всичко у индивида би трябвало да бъде обикновено – нито доста красиво, нито доста грозно. Толкова, едвам се живее пълноценно, усмихнато, със задявка и усмивка ”. Човек би трябвало да е нито доста богат, нито доста безпаричен. Защото и благосъстоянието, и беднотията раждат едно и също – уродството.
– Надето ми се оплака, че продължаваш да приказваш за гибелта. Така ли е?
– Така е. Смъртта е единственото несъмнено нещо. Друго я се случи, я не, само че гибелта е сигурна. И моят лозунг е: „ Живее ми се, само че не по този начин ”. И ще избягам...
– Къде?
– Където бягат всички. Където са майка ми и татко ми. Разбери, аз пиша с един пръст на машината, пиша мъчително физически и мисловно. Не мога да взема асистент по две аргументи. Първата е, че нямам пари. Днес една страница за машинопис върви 500 лв., а аз не мога да взема 500 лв., с цел да я измисля. Второ – приказвам мъчително. И в непознато наличие не мога да създавам. Творчеството е свещенодействие. То се прави, когато си самичък. Човек вика своя Бог и приказва с него. Дали ще плаче, или ще псува, то си е негова работа. Няма потребност от очевидец. Затова не мога да пиша със секретар. Не се получава.
– А за какво си мислил за евтаназия? (Надето ми беше споделила за тази негова безумна концепция.)
– Евтаназията би трябвало да се вкара. Така е доста по-честно, в сравнение с да ме убиват жив. Животът ме мъчи!
– Това е светотатство, извинявай! Нямаш ли боязън от Господ?
– Ние приказваме на разнообразни езици. Аз съм атеист. Виж какво направи Господ от мен! Как да го обичам? Този Бог не е отишъл да го разпънат на кръст, а пратил сина си. Как да го почитам? Може да има Господ, само че той не е милосърден.
– Как си представяш твоя главорез? Който и да посегне на теб, няма да види мир цялостен живот.
– Аз ще го избавя от отговорност. Ще заявявам, че е по моя воля.
– И той ще стане палач.
– А по какъв начин може един човек да убие различен за 50 лв.?
– Това са нарушители.
– Значи и евтаназията ще я извърши нарушител. Не ти е ясно, виждам. Това опонира на естествената човешка логичност, знам. Но сега пребивавам един неуместен живот. И това не е носталгия по социализма, а по един човечен и естествен живот.
– Имал ли си го?
– Да.
– Кога?
– Преди доста години – когато бях млад, когато бях богаташ, полово мощен и пишех всеки ден. Стигал съм до 11 страници на машина, заран от 9 вечер до 9 часа. Няма делник, няма празник. Но в този момент не е време за писане. Днес е време на молците, а не на създателите.
– Е, преходно време е. Поне създателите знаят, че би трябвало да се издържи.
– Целият ми живот мина в преход. Все ме лъжеха. Социализъм, народна власт... Извинявай, почитам този, който е дал отровата и пищова на Яворов. (Разбирам, че водим диалог, за който не съм готова. Разбирам, че Дамян желае да извика, да изкрещи даже това, което е в душата му. И аз би трябвало да му оказа помощ. С безумните си въпроси, които в никакъв случай на никого не съм задавала.)
– Да не би да си мислиш за твоя главорез?
– Да. Мисля доста за него. Представям си по какъв начин ще го посрещна. Ще го почерпя. И той е човек. Валерия, имам доста грехове, само че имам един огромен грях към майка си. Тя беше доста болна. Все ме викаше при нея, все се въртях към нея. И ми писна. Един ден тя ми сподели: „ Дай ми ножа! ” И аз го дадох. Тя ми го хвърли и се разплака. Това, че дадох ножа, не ми дава мира. Тя искаше с него да си разреже вените... (Кой би могъл да заподозре Дамян в отцеубийство? И за какво избра тъкмо мен, с цел да ми показа това?)
– Ако някой на теб ти даде нож, какво ще правиш?
– Няма да ми свърши работа. Опитвал съм. Само ще изцапам мебелите.
– Какво те интересуват мебелите, щом теб няма да те има?
– Ще им отворя работа у дома. (В това време влиза жена му Надето, която бързо се включва в диалога и с присъщата женска вътрешен глас споделя: „ Дамяне, искаш да свършиш със себе си, тъй като не се харесваш към този момент. Искаш да си Херкулес, да си Аполон ”) Така е. Моят живот е мит.
– Но ти си Аполон в душите на хората. От какво се срамуваш?
– Не съм клеветил никого, не съм убивал никого, не съм крал, само че съм лъгал. Много съм лъгал. И най-вече съм лъгал себе си. Бях и доста полов. А това е позор и грях.
– Кой го е оповестил за грях?
– Майка ми. Тя властваше над мен. При мен не можеше да пристигна писмо, в случай че тя не го прочете. Бях толкоз полов, че вървях на доктор, а той ми сподели, че всичко е обикновено.
– Защо искаш да разрушиш мита за себе си?
– Защото съм лакомец.
– И тъй като си суетлив. Не е ли поза това в този момент?
– Може да има малко игра и духовитост, само че аз знам, че съм един междинен публицист. Нито доста слаб, нито доста добър.
– Кой е по-голям от теб?
– Валери Петров, Борис Христов, Недялко Йорданов – гордея се, че с него сме родени на една и съща дата, 18 януари, Петър Анастасов, Иван Динков. По-голяма от мен е и Блага Димитрова, която не ме обича.
– Но ти пък си най-четеният.
– Аз пиша просто. Пиша от душа. Това го мога. Те са по-големи майстори.
– А за какво в този момент написа стихотворение на Сашка Васева?
– За пари. Унижение, нали? Извинявай.
– Все има нещо, което през днешния ден да ти харесва от живота, нали?
– Харесва ми, че мога да споделям всичко.
– А до момента кой ти е пречел да приказваш?
– Страхът.
– От какво?
– Страх не за себе си, а за децата си. И в този момент имам боязън да приказвам за доста неща, с цел да не им се написа в досиетата. Както преди време в моето досие пишеше, че съм от дребнобуржоазно семейство, че татко ми е спял с пижама и е ходил с бомбе, а в къщи сме имали слугиня.
– Чел ли си си досието?
– Не. Но желая да го видя.
– Какво искаш да видиш там?
– Приятелски почерци. Искам ми го донесат тук, ще го прочета пред тях и ще им го върна.
– А като познаеш другарските почерци – какво?
– Поне ще се доубедя в съмненията си.
– Кой може да те ненавижда?
– Много хора. Обаждаха ми се по телефона и ме кълняха: „ Ти още ли си жив? Да ти изсъхнат ръцете ”. Това съм го чувал с ушите си.
– Какво им отговаряш?
– Мерси, да си жив и здрав! Ето, там на шкафа е камъкът, който влезе в прозореца ми.
– Но там на шкафа виждам и доста награди – за любовна поезия, за лирика, даже и „ Златния Орфей ”. Мисли за тях, а не за камъка.
– Когато Емилиян Станев бил в Правителствена болница, в един от последните си дни, видял от прозореца двама млади, момче и момиче, които се люлеели на люлка. Тогава споделил: „ Бих дал цялата си популярност, с цел да бъда на мястото на това момче ”.
– А ти защо би дал премиите си?
– Да напиша книгите си – да завърша романа си и да напиша биографията си. Романа ще го напиша, само че биографията – не. За разлика от жена си, аз не мога да бъда изцяло прям. Навремето Никола Фурнаджиев ми вмени това възприятие – потайност. Той беше мой другар, другар на фамилията, познаваше се с майка ми. И когато стана разногласието дали да се издаде романът за Яворов, Михаил Кремен пристигна с молба да се подпиша за излизане на романа. Аз се подписах. И ядох калай от Фурнаджиев. Той ми сподели: „ Откъде накъде слугинята ми, която не е прочела нито един стих от Яворов, ще чете какъв брой любовници е имал и с какъв брой циганки е спал ”. И е бил прав. (Дамян пали цигара от цигара)
– На какво играеш с тези зарчета?
– Десет са. Наричам си нещо и ги мятам. Ако излязат 10 шестици – значи ще се сбъдне. Ако обаче хвърля 10 единици – гибел! Досега не съм хвърлял нито шестици, нито единици. Все двойки се въртят....
– Кога за първи път докосна жена?
– През 1958 година. Бях на 23 години. Майка ми вдигаше кавги, тъй като жена идва вкъщи. Добре, че татко ми споделяше: „ Недей по този начин. Момчето не може да излезе ”.
– Посвети ли и стих?
– Да. Моля те, прочети ми го. (Надето ни идва на помощ, намира стихотворението „ Видение на свещи ”, На Е. и го чете на глас.)
Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ
от благополучие горяхме. С ореоли
върху стените в сумрак злокобен...
Гореше тялото ú като свещ,
свещта бе като тялото ú гола.
И вкопчени във бездиханна пристрастеност,
съвсем със святост, с деликатност, без преструвки
се любехме. А стаята край нас
бе цялостна с двете бенки – тя и аз.
Тя имаше на тялото си бенка.
Като маслина. На самата гръд.
И във тези гладнички години –
за първи път докоснал женска плът -
маслини вкусих. И за първи път
се усещах утолен. Сит от една маслина...
Тръгнах си с подкосени крайници. След години в едно изявление признах, че това е било най-тежкото ми изявление. И до момента изтръпвам като си показва Дамян по какъв начин ми сподели: „ Доведи ми главорез, ще го посрещна... ” Смъртта сама го прибра. Сигурно към този момент се е успокоил там, горе и ни се надсмива...
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ