Изповед в думи, излязла от най-дълбокото кътче на душата на

Изповед в думи, излязла от най-дълбокото кътче на душата на Стефани Кирякова - най-малката от ансамбъла по художествена гимнастика, спечелил златото на олимпийските игри в Токио. Снощи тя, капитанът Симона Дянкова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова се сбогуваха с българската аудитория в един необикновен спектакъл-бенефис, наименуван " Сън ", в " Арена Армеец ".

Ето и самия пост във Facebook:

“Дълго време чаках да пристигна вярното време. Отлагах. Исках да намеря точните думи. Не бях подготвена да се разделя, само че от време на време времето изпреварва нас самите. Не мога да кажа, че бях подготвена и през 2016-та, когато стартира моето пътешестване към фантазиите. Но към този момент знам, че в никакъв случай не си изцяло подготвен за това, което те чака.

Благодарна съм, че преди 5 години се срещнах с едни девойки, които носеха нещо особено. Нещо, което може би и аз имах в себе си, някъде доста надълбоко прикрито. То започваше да гори единствено, в един единствен случай - когато бях с тях. Беше някакъв пламък, само че доста друг от огъня. Нова материя, друга светлина. Нашият личен Космос.

 

Връзката, която построих с тези девойки е нещо отвън рамките на този свят. Нещо, което не предстои на физичните закони. Нещо, което не може да бъде обяснено. И няма потребност да бъде. Наистина. Когато бяхме дружно, бяхме задоволителни. Достатъчни, с цел да даваме на света това, което носехме. Всеки можеше да се допре до него, само че никой не можеше да ни го отнеме.

Знам, че ще ми липсва. Знам, че до края на живота си затворя ли очи, ще слушам шума на препълнената зала. Пулса на сърцето ми, който се форсира и гъдела, който нервира леко стомаха ми. Винаги, даже и към този момент да не съм играч, затворя ли очи, ще чувствам материята на трикото, дребните камъни, които допирам с дланта си. Винаги ще помня възприятието да поема мирис тъкмо секунди преди да чуя сигнала. Няма да ме напусне насладата, която изпитвах, когато приключвахме следващото си комбиниране, изиграно без неточност. Няма да не помни какъв брой вярвахме. До последно. Няма да не помни усмивките им. Сълзите ни. От горест, само че и от благополучие. Ще слушам смеха им, ще ги обичам постоянно малко повече от момента, преди настоящия. Моите диаманти. Най-голямото отличие, което ще печеля в миналото. Те - девойките, за които ще описвам на моите внуци.

Целият път, който извървях беше като един сън, една приказка, един мирис, който мина като че ли незабелязано, само че изцяло пълноценно. Преживях всичко, за което в миналото съм си мечтала и доста повече. Сигурно в никакъв случай няма да осъзная какво направихме в Токио. Дадохме вяра и променихме всичко. Написахме история. Неземно е. И толкоз мъчно да се побере в един стеснен, човешки разум. Това е нещо доста по-голямо от нас самите. Нещо, което остава за поколенията след нас. Може би някъде в бъдещето едно малко дете чете имената на първите олимпийски шампионки в художествената гимнастика. За първия златен орден. И някъде там се ражда една фантазия. И това ми стига. Достатъчно ми е, с цел да бъда щастлива.

Остава ни една последна нощ. Емоции и усеща, които желая да вардя постоянно. Елате в зала Арена “Армеец ". Искаме да ви дадем всичко, което носим в нас. От това - специфичното.

Каква подигравка - отхвърлям се публично директно преди финала. Нещо доста нетипично за мен. Но несъмнено се подлъгвам, че по този начин ще бъде по-лесно. И дано бъде така…

Дали това е всичко, което желая да кажа на финала на моята спортна кариера?

Със сигурност не.

Дали знам “Сега накъде? "

Все още не.

Дали си потеглям задоволително щастлива?

Повече от това.

Дали съм подготвена да кажа “сбогом "?

Най-вероятно не.

Дали в този момент е вярното време?

Категорично да.

Благодаря Ти, Господи! Благодаря Ти, че още от преди създанието на света си записал името ми в “Книгата на живота ". Благодаря Ти, че ми подари един толкоз специфичен свят - този на художествената гимнастика. Благодаря Ти, че преди време си ме погледнал и си споделил:

- Тя. Нека бъде тя.