Изповед от интернет: В една тъмна нощ животът ми се преобърна, но заради детето трябваше да продължа
Изповед на жена в обществените медии се трансформира в същинска сензация. Историята й е невероятна и разкрива какъв брой мощен може да е човешкия дух.
Ето и разказът на дамата:
Вече съм на възраст – карам 57 година Поглеждам обратно и си мисля: желая ли да изтрия нещо? Искам ли да не се е случвало? Да, има такива неща. Но след това си споделям: в живота всичко се стреми към баланс. Вероятно и естественият ход на моя живот е бил точно подобен – уравновесен.
Когато бях дребна, имах другарка, която беше осиновена. Беше попаднала на прелестно семейство и аз добих усещането, че осиновяването е нещо прелестно – и за родителите осиновители, и за детето. Дори бях уверена, че и самата аз ще осиновя дете. Когато бях на 19, се влюбих и много бързо се озовах под венчило. На 20 към този момент имах щерка – красива, усмихната. Живеехме си щастливо, а аз сякаш забравих за осиновяването… Настанаха едни по-тежки години и аз все си споделях: като се пооправим финансово, ще си осиновим дете. Но годините си минаваха и по този начин и не направихме тази крачка. Всъщност осиновяването се случи, само че по друг метод.
Дъщеря ми порасна като че ли за момент. Детството й беше красиво и пълноценно. Сякаш по традиция, и тя се омъжи, когато стана на 20 година Съпругът й беше от другия завършек на България – срещнали се на един семинар. Пренесе се у нас, заживяхме заедно. Когато минаха четири години от сватбата на щерка ми и тя към момента нямаше дете, стана ясно, че няма и да може – имаше здравословен проблем. Започнаха да й оферират всякакви разновидности, само че тя към този момент си беше наумила друго…
– Мамо, май пристигна времето…
– За какво?
– За осиновяване.
Разплака ме. Знаеше какъв брой доста желаех да осиновя дете – едно от тези изоставени създания, които имат право на повече благополучие, право на късмет за по-добър живот. Е, аз като не съумях, очевидно на нея се падаше тази чест – да, същинска чест е да приемеш в живота си дете, което ориста като че ли се пробва да накаже за неизвършени грехове.
Когато щерка ми и шурей ми бяха подготвени с документите за осиновяване, всичко стана доста бързо. И в дома ни се появи дребният Кирчо – едногодишен русокоско, който се радваше на всичко, даже на дърпането на завесите и рязането на самун. Младите родители бяха изключително щастливи, само че и ние със брачна половинка ми – младите баба и дядо (на по 45 г.), не оставахме по-назад.Процедурата не лиши доста време – в действителност Ина (дъщеря ми) и брачният партньор й Емил бяха идвали няколко пъти с мен в един от домовете за изоставени деца – носехме им всякакви неща, ходехме, когато е допустимо и когато ни позволяват, с цел да оказваме помощ с каквото можем и да поиграем с децата, да им почетем, правехме им даже спектакъл. Това си беше една наша фамилна идея – откакто не осинових дете, взехме решение един тип да ги осиновим всичките – най-малко отчасти.
Предстояха ни прелестни години
Или най-малко по този начин си мислехме. Наистина изживяхме превъзходен интервал, само че много по-кратък, в сравнение с чакахме. През втората година след осиновяването на Кирчо ориста на нашето семейство се промени напълно: една злополука прекатурна всичко. Ина и Емил починаха неуместно – на едно мокро шосе, в една тъмна вечер, която в никакъв случай няма да не помни. Те просто излязоха от къщи и в никакъв случай повече не се върнаха.
Не мога да ви опиша какво изживяхме с моя брачен партньор – по какъв начин се претърпява нещо такова? Не знаехме на кой свят сме. Сякаш душата ми се беше трансформирала в тръни, които ме раздираха от вътрешната страна. Съпругът ми получи инфаркт, на мен ми опада косата. Шокът беше неизразим. Но напълно не желая да се връщам към всичко това, което трябваше да преживеем. И то – бързо.
Защото едно малко тригодишно момченце имаше потребност от топлина и любов. Имаше потребност от нашата адекватност, с цел да продължи напред. Минаха няколко дни, в които все питаше за мама и тати… Но въпреки всичко беше задоволително дребен, с цел да не може да осъзнае какво става. Успяхме да сътворим за него една история, която обясняваше случилото се някъде в света сред приказките и действителността. Това оказа помощ и с времето всичко се намести. А в визиите му Ина и Емил си останаха за него като някакви ангели, които са се явили за малко, а в този момент го гледат някъде от небето и го пазят.
Нашата нова роля
А тук, на земята, в пазители на Кирчо се превърнахме аз и брачният партньор ми – откакто две години бяхме баба и дядо, след съдбовната преживелица в живота ни ние го осиновихме. Да, в последна сметка осиновихме дете – нещо, което толкоз бяхме отлагали. Искахме това, само че трябваше ли да стане по този метод? Понякога се обръщам с яд обратно и сълзите ми потичат… Друг път просто обръщам взор към небето, виждам тичащите облаци и си представям, както правехме с Ина, че по синьото небесно поле тичат щастливи бели коне…
„ Накъде тичат, мамо? “ – ме питаше Ина. „ Накъде тичат, мамо? “ – ме пита в този момент дребният Кирчо. Всъщност към този момент е на 13 – минаха 10 години… А аз все си описвам моята история за света на белите коне, които отнасят неприятните мисли и случки на едно особено място, където ориста ги трансформира в красиви облаци…
– Мамо, към този момент не съм дребен – споделя съществено Кирил… Вече не ми дава да му крещя Кирчо. Е, прав е, пораства. И по тази причина се заемаме с следващата история за нашите облачни коне. Не, не си мислете, че сме трансформирали детето в безвъзвратен романтик с отвлечени мисли. Не, просто има невероятна фикция и в действителност в тези диалози се появяват всякакви прелестни хрумвания. Мечтае да основава компютърни игри – по-скоро да измисля нови светове за игрите. И ще го направи – сигурна съм. Защото макар всички провокации, които ориста насочи към това дете, той пораства като крепко стъпил на земята съдбоносен човек, гледащ към живота без прекомерно доста мечтателност, а по-скоро с подготвеност да преодолява всевъзможни спънки.
Така че все по-рядко се обръщам обратно – не желая да скърбя за нищо. Каквото е имало да става, е станало. Присъствието на Кирил в живота ми ме накара да не се озверявам от неприятното, което се случва, а да се окуражавам за положителното напред. А и в действителност – във всичко има баланс… Животът си има своята правдивост – колкото ми е взел, толкоз ми е и дал. Така че мога да си разреша да му простя и да продължа напред.
Е.Д., 57 година
Източник: po-krasivi.net
Ето и разказът на дамата:
Вече съм на възраст – карам 57 година Поглеждам обратно и си мисля: желая ли да изтрия нещо? Искам ли да не се е случвало? Да, има такива неща. Но след това си споделям: в живота всичко се стреми към баланс. Вероятно и естественият ход на моя живот е бил точно подобен – уравновесен.
Когато бях дребна, имах другарка, която беше осиновена. Беше попаднала на прелестно семейство и аз добих усещането, че осиновяването е нещо прелестно – и за родителите осиновители, и за детето. Дори бях уверена, че и самата аз ще осиновя дете. Когато бях на 19, се влюбих и много бързо се озовах под венчило. На 20 към този момент имах щерка – красива, усмихната. Живеехме си щастливо, а аз сякаш забравих за осиновяването… Настанаха едни по-тежки години и аз все си споделях: като се пооправим финансово, ще си осиновим дете. Но годините си минаваха и по този начин и не направихме тази крачка. Всъщност осиновяването се случи, само че по друг метод.
Дъщеря ми порасна като че ли за момент. Детството й беше красиво и пълноценно. Сякаш по традиция, и тя се омъжи, когато стана на 20 година Съпругът й беше от другия завършек на България – срещнали се на един семинар. Пренесе се у нас, заживяхме заедно. Когато минаха четири години от сватбата на щерка ми и тя към момента нямаше дете, стана ясно, че няма и да може – имаше здравословен проблем. Започнаха да й оферират всякакви разновидности, само че тя към този момент си беше наумила друго…
– Мамо, май пристигна времето…
– За какво?
– За осиновяване.
Разплака ме. Знаеше какъв брой доста желаех да осиновя дете – едно от тези изоставени създания, които имат право на повече благополучие, право на късмет за по-добър живот. Е, аз като не съумях, очевидно на нея се падаше тази чест – да, същинска чест е да приемеш в живота си дете, което ориста като че ли се пробва да накаже за неизвършени грехове.
Когато щерка ми и шурей ми бяха подготвени с документите за осиновяване, всичко стана доста бързо. И в дома ни се появи дребният Кирчо – едногодишен русокоско, който се радваше на всичко, даже на дърпането на завесите и рязането на самун. Младите родители бяха изключително щастливи, само че и ние със брачна половинка ми – младите баба и дядо (на по 45 г.), не оставахме по-назад.Процедурата не лиши доста време – в действителност Ина (дъщеря ми) и брачният партньор й Емил бяха идвали няколко пъти с мен в един от домовете за изоставени деца – носехме им всякакви неща, ходехме, когато е допустимо и когато ни позволяват, с цел да оказваме помощ с каквото можем и да поиграем с децата, да им почетем, правехме им даже спектакъл. Това си беше една наша фамилна идея – откакто не осинових дете, взехме решение един тип да ги осиновим всичките – най-малко отчасти.
Предстояха ни прелестни години
Или най-малко по този начин си мислехме. Наистина изживяхме превъзходен интервал, само че много по-кратък, в сравнение с чакахме. През втората година след осиновяването на Кирчо ориста на нашето семейство се промени напълно: една злополука прекатурна всичко. Ина и Емил починаха неуместно – на едно мокро шосе, в една тъмна вечер, която в никакъв случай няма да не помни. Те просто излязоха от къщи и в никакъв случай повече не се върнаха.
Не мога да ви опиша какво изживяхме с моя брачен партньор – по какъв начин се претърпява нещо такова? Не знаехме на кой свят сме. Сякаш душата ми се беше трансформирала в тръни, които ме раздираха от вътрешната страна. Съпругът ми получи инфаркт, на мен ми опада косата. Шокът беше неизразим. Но напълно не желая да се връщам към всичко това, което трябваше да преживеем. И то – бързо.
Защото едно малко тригодишно момченце имаше потребност от топлина и любов. Имаше потребност от нашата адекватност, с цел да продължи напред. Минаха няколко дни, в които все питаше за мама и тати… Но въпреки всичко беше задоволително дребен, с цел да не може да осъзнае какво става. Успяхме да сътворим за него една история, която обясняваше случилото се някъде в света сред приказките и действителността. Това оказа помощ и с времето всичко се намести. А в визиите му Ина и Емил си останаха за него като някакви ангели, които са се явили за малко, а в този момент го гледат някъде от небето и го пазят.
Нашата нова роля
А тук, на земята, в пазители на Кирчо се превърнахме аз и брачният партньор ми – откакто две години бяхме баба и дядо, след съдбовната преживелица в живота ни ние го осиновихме. Да, в последна сметка осиновихме дете – нещо, което толкоз бяхме отлагали. Искахме това, само че трябваше ли да стане по този метод? Понякога се обръщам с яд обратно и сълзите ми потичат… Друг път просто обръщам взор към небето, виждам тичащите облаци и си представям, както правехме с Ина, че по синьото небесно поле тичат щастливи бели коне…
„ Накъде тичат, мамо? “ – ме питаше Ина. „ Накъде тичат, мамо? “ – ме пита в този момент дребният Кирчо. Всъщност към този момент е на 13 – минаха 10 години… А аз все си описвам моята история за света на белите коне, които отнасят неприятните мисли и случки на едно особено място, където ориста ги трансформира в красиви облаци…
– Мамо, към този момент не съм дребен – споделя съществено Кирил… Вече не ми дава да му крещя Кирчо. Е, прав е, пораства. И по тази причина се заемаме с следващата история за нашите облачни коне. Не, не си мислете, че сме трансформирали детето в безвъзвратен романтик с отвлечени мисли. Не, просто има невероятна фикция и в действителност в тези диалози се появяват всякакви прелестни хрумвания. Мечтае да основава компютърни игри – по-скоро да измисля нови светове за игрите. И ще го направи – сигурна съм. Защото макар всички провокации, които ориста насочи към това дете, той пораства като крепко стъпил на земята съдбоносен човек, гледащ към живота без прекомерно доста мечтателност, а по-скоро с подготвеност да преодолява всевъзможни спънки.
Така че все по-рядко се обръщам обратно – не желая да скърбя за нищо. Каквото е имало да става, е станало. Присъствието на Кирил в живота ми ме накара да не се озверявам от неприятното, което се случва, а да се окуражавам за положителното напред. А и в действителност – във всичко има баланс… Животът си има своята правдивост – колкото ми е взел, толкоз ми е и дал. Така че мога да си разреша да му простя и да продължа напред.
Е.Д., 57 година
Източник: po-krasivi.net
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ